И днес наш сюжет ще бъдат митовете и легендите, свързани с българската политическа и неполитическа емиграция през епохата на комунизма. Психологически погледнато, най-удобно за митологизиране, най-податливо на легендаризиране е най-непознатото. А във всяко тоталитарно общество непознатото е по правило далеч повече от познатото. Непознати и скрити от очите на обществеността са всички негативни вътрешнополитически явления и фактори като престъпността, като насилието, като идеологизираната цензура над средствата за масова информация, като природните явления дори. Които партийната агитация и пропаганда също обагри класово и партийно, също вкара в идейната битка срещу буржоазната идеологическа диверсия. Когато ураганите, земетръсите, пожарищата, наводненията и сушите удряха държавите на класовия враг, те бяха феномени позитивни, тогава за тях родните средства за масова информация осведомяваха надълго и нашироко охотно и с едно зле прикрито злорадство. Когато обаче същите стихийни бедствия се стоварваха на родна земя, в някоя друга точка на лагера на мира и социализма и особено във великия братски Съветски съюз, те биваха тактично премълчавани и омаловажавани. Така и майката природа бе превърната в арсенал на Студената война, и тя бе вкарана в идеологическата битка между двата лагера.
Днес обаче ще поразсъждаваме върху едно друго явление: емиграцията – политическа и неполитическа. Темата е много деликатна, защото тя по правило не би трябвало да съществува като такава. Доколкото социализмът обезпечава изобилие от духовни и материални блага, емиграция от Съветската империя е формалнологически немислима – както политическа, така и икономическа. Така е според партийната теория, родната и международна политическа реалност обаче се състои не от теория, а от практика. Пък и с натрупаните следвоенни години растеше броят на емигрантите – както от НР България, така и от останалите братски страни. След като техният брой нарасна с времето на стотици хиляди, че и на милиони, след като, възползвайки се от човешките права и гражданските свободи на новото си местожителство, многобройните изгнанически общности започнаха да надигат граждански глас, да се обединяват в регистрирани официално на Запад политически партии, както и в землячески и културни сдружения, премълчаването на явлението стана невъзможно дори за Партията-ръководителка и тя запретна ръкави да го оборва политически и идеологически.
Моя авторова задача пък е да разбия дългогодишния мит на партийната пропаганда в ранните следвоенни години, че видите ли, емиграцията ни се е състояла от легиони, скътани на Запад антикомунисти и врагове на Народната власт, които само чакат знак от НАТО, за да нахлуят на родна земя и да опустошат отечеството любезно. Съставът на емиграцията ни беше, както ще видим, далеч по-разнороден, а картината – далеч по-нюансирана.
Подходът на БКП към тази толкова деликатна за тактиците и стратезите на Студената война проблематика бе амбивалентен, както бе амбивалентна и цялата природа на родния комунизъм. Еднопартийната диктатура невинаги изключва амбивалентността – понякога тя дори я предпоставя. Така и отношението на БКП към феномена бе заредено с противоречия и дори с несъвместимости. В хода на които външната политика на Партията-ръководителка разпредели всички български изгнаници в две многочислени общности: общността на политическите емигранти, окачествени ангро като вражеска емиграция, и далеч по-многобройната общност на икономическите емигранти, които нито бяха емигрирали по политически мотиви, нито имаха ищах да политиканстват на чужда земя. Вражеската емиграция се състоеше от самодейни антикомунистически настроени интелектуалци и общественици, ръководители и активисти на политически партии и сдружения с антитоталитарна насоченост, които бяха радетели за човешки права и граждански свободи в обезправената ни и поробена родина. Най-ненавижданите от партийната грижа за човека, най-върлите класови врагове от контингента на вражеската емиграция в очите на Народната република бяхме ние, журналистите и редакторите от вражеските българоезични западни радиостанции – „Гласът на Америка”, Би Би Си, „Дойче Веле” и най-вече „Свободна Европа”. За злосторници като нас прошка нямаше – за БКП всички ние бяхме врагове на живот и смърт, на смърт врагове. И атентатите срещу моите колеги и приятели Георги Марков и Владимир Костов са вечно живо историческо свидетелство за неистовата ненавист на класово-партийния хуманизъм към нашего брата. Горчивата съдба на моите останали след авантюристичното ми бягство в България близки пък свидетелства (също исторически) за неутолимата родова мъст, която същият хуманизъм таи и към всички кръвно свързани с вражеските емигранти граждани на НР България.
Друго, съвсем друго и далеч по-меко беше отношението на партийната грижа за човека към икономическата ни емиграция. На икономическите емигранти лицемерието на партийната идеология гледаше като на заблудени души, като на наивници и инфантили, като на подведени от измамните блаженства на буржоазната идеологическа диверсия лапнишарани, които, въпреки временните си попътни заблуди, впоследствие са се поопомнили, преосмислили са бит и битие, ремонтирали са мирогледа си и са възстановили топлите си родолюбиви чувства към социалистическото отечество. Влезли веднъж в правия път, всички икономически емигранти бяха обсипани от партийната грижа за човека с привилегии, за които ние, политическите емигранти, не можехме и да мечтаем. По националните ни празници всички тези люде, които в моите очи бяха чиста проба опортюнисти, изтъргували безгръбначието си срещу куп битови удобства, бяха канени по българските посолства и консулства на официални и неофициални коктейли и приеми, на които сред тържествени тостове от цветни екзотични напитки бяха сключвани конспиративни сделки – една от друга по-жалки и позорни. Конформизмът на всички тези конформисти не знаеше граници. И този им безграничен конформизъм бе тихомълком подобаващо възнаграден от безграничната щедрост на българските власти. Най-безскрупулните от тези псевдоемигранти, които аз бих окачествил по-скоро като безсъвестни преселници, приемаха с готовност да доносничат по адрес на събратята си по изгнаническа съдба. За това си предателство те получаваха дори правото да посещават на воля НР България. Така те сновяха безгрижно между двата свята – кеф ти благоденствието на Запада, кеф ти сантиментите на Изтока. Наред с това техните родственици, че и приятели в Народната република, получаваха правото да ги посещават на воля в страните на Свободния свят. И така щастието ставаше пълно.
Подобни унизителни сделки бяха ежедневие сред емигрантските среди. Сделки, които бяха организирани, сключвани и осъществявани от Славянския комитет, преименуван впоследствие на Комитет за българите в чужбина. Комитетът си имаше собствен, комитетски бюджет и собствени, комитетски печатни издания – списанията „Славяни” и „Родолюбие”. Колко голямо е значението, което ЦК на БКП е отдавал на тази казионна организация, проличава от факта, че неин дългогодишен председател бе не кой да е, а партийният функционер от първата фаланга, поетът социалистически реалист Павел Матев. Който неуморно обикаляше нашир и длъж и петте континента, издирваше икономическите български емигранти и ръководителите и ръководствата на родолюбиви емигрантски организации със съмнителна родолюбивост. Най-заможните от тях, сиреч онези, които, възползвайки се от предприемаческите права и свободи, които Свободният свят им предоставяше, бяха развили най-преуспяващ, най-доходоносен бизнес, бяха уговаряни да правят редовни и нередовни дарения на българската комунистическа държава. Тези полуизпросени-полуизнудени от БКП постъпления финансираха ведомствения лукс на партийните апаратчици – от една страна – и подхранваха привилегирования статут на икономическите емигранти – от друга. Подобни сделки се сключваха с хиляди – колкото и окаяни и жалки, колкото и неблагородни, колкото и непристойни да бяха те. Казвам непристойни, защото в моите очи подобно гешефтарство бе аморално – предателство към нашите западни домакини, предателство към свободата, в името на която гешефтарите бяха получили в съответната държава-домакин и политическо убежище (азил), и гражданство, и правото на частна инициатива и на частна собственост. Всички тези фундаментални права и свободи бяха изтъргувани с нашите палачи – и то на територията на западната демокрация. От което на нас, политическите емигранти, ни ставаше особено обидно. Обстоятелство пък, че след гибелта на комунизма (гибел, в която най-малко те имаха участие) много от тези ловки въжеиграчи от двете страни на Желязната завеса се завърнаха на родна земя и направиха блестяща политическа кариера във вече демократична България, превърна обидата в отвращение…
