… Та питат ме значи тези дни приятели и връстници на сина ми, как сме празнували в дебрите на комунизма Възкресение Христово. Питат ме на фона на току-що отминалите горчиви и радостни, тъжни и възраждащи паметни Христови дни, от които питащите явно искаха да извлекат смисъл – иначе едва ли биха питали. За разлика от мен, личен опит с комунизма питащите ме нямат – всички те са родени години след победата на демокрацията на родна земя. Но тъкмо затова този им интерес ме зарадва – той е животворен. Докато този интерес съществува и будува в съзнанието на подрастващите, докато днешният ни ден не е безразличен към вчерашните ни кошмари, нацията ни има бъдеще – рекох си и тръгнах да им отговарям.
Но някак си неусетно и за мен самия в хода на отговора реших да му дам публичност. Гласността, която осъществявам и чрез този си мемоарен коментар, е според мен необходима граждански – леността и безразличието към тоталитаризма, в който допреди броени десетилетия тънехме цели поколения наред, са не само неподобаващи, а и опасни – подобна апатия е плодотворна почва за пълзящата реставрация на комунистическото мракобесие, белязала днешните ни времена. Не, не преувеличавам. Е, вярно е, че въпреки всичките си несъвършенства, настоящата ни демокрация е несравнима с деспотичното ни минало – днес никой не ни разстрелва по държавните граници само защото сме дръзнали да ги прекрачим, никой не ни хвърля зад решетките само заради един плахо прошепнат политически виц, никой не ни забранява туиста, никой не ни преследва, защото сме слушали чужди радиостанции, защото сме притежавали чужда валута, защото сме поддържали връзки със западняци, защото не сме упражнявали общественополезен труд или дори само заради неприличен външен вид. Късата ни национална памет обаче се оказа благоприятна предпоставка за възраждане на тези убийствени обществени практики, по които милиони наши сънародници копнеят с мазохистичен копнеж. Коварното реставриране на зловещото ни минало започва с подценяване на неговите издевателства. И продължава с това подценяване…
Доколкото под водачеството на Партията-ръководителка всички фундаментални човешки права и граждански свободи в НР България бяха потъпкани, потъпкано (или поне силно ограничено) бе съответно и правото ни на вероизповедание. Погромът над това ни самосъхранило се през всичките пет века т.нар. турско робство право започна още със зората на Народната власт, когато по примера на великия братски Съветски съюз хиляди свещеници бяха убити или хвърлени в изтребителните концлагери само защото са следвали един мироглед, различен от официалния комунистически атеизъм. Все в този деструктивен дух и смисъл на гражданска нетърпимост към делото Божие всички християнски ритуали и традиции бяха дискриминирани, а много Божии храмове, особено в провинцията, бяха скоропостижно превърнати от Народната власт в складове, в зърнохранилища, в сеновали, че и в обори и свинарници. Казано по-простичко, на Христос тоталитаризмът гледаше като на класово-партиен враг, а на религията (по препоръка на основоположниците на марксизма и на ленинизма) – като на опиум на народите.
Впоследствие, нейде около края на 50-те, в хода на десталинизацията и на половинчатото и непоследователно размразяване на обществения климат суровите и зли нрави като че ли поомекнаха кое-що – вече не арестуваха и не хвърляха зад решетките само защото си прекрачил прага на кварталната черквица. Да изповядаш открито и публично Христовата си вяра обаче си оставаше все така недостъпно и опасно.
Що се отнася до най-значимите и най-тържествени Христови празници, до Великден и Рождество Христово, като празници в новия ни национален календар те изобщо не съществуваха. Нещо повече: да почиташ и честваш тези свети дати беше равнозначно на престъпление. На библейското миролюбие, на библейското смирение и човеколюбие, на великодушието и любовта към ближния господстващата партийна идеология противопостави една яростна комисарска непримиримост, прерастваща в открита врагомания. Срещу християнското светоусещане тоталитарната власт воюваше както с всички пропагандни, така и с всички административни, с всички наказателни средства на държавния арсенал.
През великденските и през коледните вечери националната ни (друга тогава нямаше) телевизия излъчваше иначе недостъпните и строго цензурирани холивудски и западноевропейски игрални филми, спортни и шоу-програми. Целта на това отстъпление на еднопартийната цензура и на правата вяра пред нашия зрителски интерес беше от ясна по-ясна: на Великден и на Рождество Христово хората да си останат по домовете, да предпочетат забавите на малкия екран пред каузата Божия. (Ние пък тайничко се надявахме през тези Божии дни Народната власт да вдигне и заглушаванията на западните българоезични радиостанции – тогава милиони творци на благата със сигурност щяха да си останат по домовете с прилепени към радиоприемниците уши. До такъв мечтан от нас компромис обаче великодушието на идеологическата доктрина така и не стигна.)
Но и това се оказа недостатъчно за режима. За да бъде щастието пълно, а Господ Бог – изцяло прогонен от общественото пространство, градските и селските черкви влязоха в полезрението на Народната (тя наистина бе народна – и дори общонародна бе) милиция. Ето защо моите юношески и моите младежки спомени за Коледа и Възкресение Христово не са огрявани от благодатния огън, не са огласяни от църковни песнопения и молитви, от литийни шествия и ритуали в прослава на Сина Божий – вместо свещеници, церемонии и празничност срещу вярата на вярващите бяха изправени квартални милиционери. И до днес си спомням как на всички тези свети и светли дни и нощи храм-паметникът „Александър Невски“ в столицата бе обкръжен от плътен кордон конна милиция. А между възседнатите от униформени конници коне, както му е редът, пъргаво щъкаха цивилни агенти на Държавна сигурност. Една сигурност, която внушаваше на нас, редовите граждани и студенти, несигурност и страх. Защото Държавна сигурност бе страховита – по-страховита и от Римската стража през раннохристиянските времена.
Погромите над християнството и над християните не са от днес и от вчера – от векове и от хилядолетия са, на възрастта на Спасителя. Въпреки тяхната суровост обаче, въпреки комисарската им ожесточеност вярата Христова устоя и надделя – от древната пещера, та чак до електричеството. Ни гоненията на езически Рим, ни средновековните погроми, ни издевателствата на болшевизма и нацизма, ни зверщините на радикалния ислям в наши дни успяха да погубят делото Христово, да подкопаят вярата в красивото и доброто. Тази ни оцеляваща през всички премеждия и изпитания вяра подсказва правотата на Вечната книга: човешката душа е наистина храм Божий. Тази несломима вяра, чието единствено оръжие са светостта и словото Божие, надеждата и любовта, надмогна и свирепата еднопартийна цензура – тя ще надмогне и всички бъдещи митарства, които несъмнено я чакат пред хоризонтите на времето.
А колкото до живия интерес на приятелите и връстниците на сина ми, с които започнах разказа си, за мен той е искрица от тази ми извечна надежда – искрица, колкото бледа, толкова и неугасима…
