Начало Книги Изборът Неудачниците
Изборът

Неудачниците

Том Ракман
24.09.2020
3764

Откъс от дебютния роман на канадско-американския писател, превърнал се още преди десет години в бестселър

Романът показва краха на печатната преса и динамичното развитие на журналистиката от средата на XX до началото на XXI век през житейските истории на единайсет герои, репортери в западащ, международен, англоезичен вестник в Рим. Всички те стоят пред заплахите, които носи интернет за печатната медия. Изправени са и пред съвременни политически, икономически и терористични събития, но това не е просто роман за пресата, въпреки че главите в книгата са именувани като вестникарски заглавия. Романът разказва за хората и техните съдби. „Ракмaн рисува малките драми и разочарования на героите си с човечност и хумор“, пише списание „Ню Йоркър“. На Катлийн, властната главна редакторка, на Артър, мързеливия отговорник за некролозите, на Аби, финансовата директорка и т.н. „Всяка глава на „Неудачниците“ е съвършена и може да се чете като самостоятелна история, която дълго ще се върти из съзнанието ви“, пише вестник „Файненшъл Таймс“. Според критика на „Обзървър“ „лекото напомняне на Ивлин Уо, един от най-известните английски писатели на XX век, превръща книгата в още по-добра“.
Романът на родения в Лондон, но живял из цял свят Том Ракман, е преведен на 25 езика, „един от най-обещаващите дебюти“ според  Джон Гришам. На български излиза десет години по-късно благодарение на издателство „Кръг“. Преводът е на Ангел Игов, а корицата – дело на Милена Вълнарова.

Том Ракман (род.1974) е канадско-американски писател, автор на четири романа, първият и най-продаван, от които „Неудачниците“ излиза през 2010 г. Книгата печели престижни литературни награди, сред които Canadian Association Award за художествена литература през 2011 г. Роден в Лондон и израснал във Ванкувър, Ракман учи кино в университета в Торонто и журналистика в Колумбийския университет в Ню Йорк. Работил е в „Асошиейтед прес“ като международен редактор в централата на Манхатън, след което става кореспондент в Рим. В Париж е редактор в International Herald Tribune. Понастоящем живее в Лондон.

Неудачниците“, Том Ракман, изд. „Кръг“, 2020 г., превод от английски Ангел Игов, художник на корицата Милена Вълнарова.

„Буш се срина още по-надолу в проучванията“

Лойд Бъркоу, кореспондент в Париж

Лойд изритва завивките и тръгва с бързи крачки към входната врата, както си е по бельо и черни чорапи. Търсейки опора в топката на бравата, затваря очи. Изпод вратата нахлува хладен въздух; той присвива пръстите на кра­ката си. Но стълбището е тихо. Чува се само потракването на токчета от горния апарта­мент. Скърцащ капак на прозорец в отсрещния край на двора. Неговият собствен дъх, който, излитайки, просвирва в ноздрите му.

Разнася се неясен женски глас. Той стисва по-плътно клепачи, сякаш това ще усили звука, но успява да различи само някакво мърморене: разменени над закуската реплики между мъжа и жената в отсрещния апартамент. Но ето че тяхната врата рязко се отваря, гласът ѝ се усилва, дъските на пода проскърцват – тя идва. Лойд припряно се отмества, отваря про­зореца, който гледа към двора, и заема позиция там, наблюдавайки своето ъгълче от Париж.
Тя почуква на входната врата.
– Влез – казва той. – Няма защо да чукаш.
И жена му влиза в техния апартамент за пръв път от предната вечер.
Той не се обръща от прозореца, за да погледне Айлийн, само притиска по-силно плешивите си колене в железния парапет. Тя го погалва по по­белялото теме. Той се сепва от докосването.
– Сама съм – казва тя.
Той се усмихва, бръчици излизат около очи­те му, устните му се разделят, той вдишва, сякаш ще проговори. Но няма какво да каже. Тя маха ръката си.
Най-сетне той се обръща и я вижда как седи пред чекмеджето, където държат старите снимки. От рамото ѝ виси кухненска кърпа, с която тя си бърше пръстите, мокри от обе­лени картофи, от препарат за чинии, от нарязан лук, дъхащи на нафталин от одеялата, на пръст от саксиите по перваза…
Айлийн е от онези жени, които всичко докос­ват, всичко вкусват, заравят пръсти. Тя слага очилата си.
– Какво търсиш вътре? – пита той.
– Една моя снимка като малка във Върмонт. Исках да я покажа на Дидие. – Тя става, вземай­ки фотоалбума със себе си, и застава до входна­та врата. – Ти имаше някакви планове за обяд, нали така?
– Аха. – той кимва към албума и добавя: – Малко по малко…
– Какво искаш да кажеш?
– Местиш се отсреща.
– Не.
– Имаш моето позволение.
Той не се възпротивява на отношенията й с Дидие, мъжа, който живее отсреща. Тя не е при­ключила с тази част от живота си, със секса, за разлика от Лойд. С осемнайсет години е по-млада от него – разлика, която някога го въз­буждаше, но сега, когато той е на седемдесет, ги разделя като езеро. Той ѝ праща въздушна целувка и се връща при прозореца.
Дъските на стълбището изскърцват. Вход­ната врата на Дидие се отваря и затваря – там Айлийн не чука, влиза направо.
Лойд хвърля поглед към телефона. От цели седмици не е успявал да продаде статия, а му трябват пари. Набира номера на вестника в Рим.
Стажантка го прехвърля към редактора на новините, Крейг Мингис, един боязлив плеши­вец, от когото до голяма степен зависи какво излиза във всеки брой. По всяко време на деня Мингис е зад бюрото си. Животът на този чо­век се състои изцяло от новини.
– Удобно ли е да ти предложа нещо? – пита Лойд.
– Малко съм зает, честно казано. Можеш ли да ми изпратиш имейл?
– Не мога. Имам проблем с компютъра.
Проблемът е, че Лойд изобщо не притежа­ва компютър – все още използва текстообра­ботващ процесор, произведен през далечната 1993 година.
– Мога да го разпечатам и да го пратя по факса.
– Кажи ми по телефона. Но моля те, ако е възможно, би ли си оправил компютъра?
– Добре. „Оправи си компютъра“. Записвам си го. – Той потърква с нокът тефтера си, ся­каш така ще изтръгне по-добра идея от онази, която е надраскал там. – Дали ще ви допадне един материал за овесарката? Това е френски деликатес, една птичка – май е нещо като сип­ка, – и тук е забранено да го сервират. Пъхат я в клетка, избождат ѝ очите, за да не различава ден и нощ, и я хранят непрекъснато. Когато се угои, я удавят в коняк и я готвят. Митеран яде това на предсмъртната си вечеря.
– Аха – отговаря предпазливо Мингис. – Ама, прощавай, къде е новината?
– Няма новина. Просто материал.
– Имаш ли нещо друго?
Лойд отново потърква с нокът тефтера си.
– Какво ще кажеш за бизнес статия за вино­то? Във Франция за пръв път продажбите на розе надвишават тези на бялото.
– Това вярно ли е?
– Така мисля. Трябва да проверя още веднъж.
– Имаш ли нещо по-актуално?
– Не искаш ли овесарката?
– Не виждам къде бихме могли да я сложим. Броят е доста запълнен – четири страници но­вини.
Всички други издания, за които Лойд е писал, са го отрязали. Сега той подозира, че и вестни­кът – неговата последна сламка, последният му работодател – също се опитва да го разкара.
– Знаеш колко сме зле с парите, Лойд. Напо­следък купуваме от фрийлансъри само неща, от които да ти увисне ченето. Не казвам, че твоите неща не са добри. Само че Катлийн вече иска единствено дръзки материали. Тероризъм, иранската ядрена програма, възходът на Русия, такива работи. Всичко останало, в общи ли­нии, взимаме от телеграфните агенции. Става въпрос за пари, не е в теб проблемът.

Лойд затваря, връща се при прозореца и се вглежда в жилищните сгради на Шести арон­дисман[1]: бели стени, оцапани където ги е валял дъждът и улуците са протекли, боята се лющи, капаците на прозорците са плътно затворени; отдолу в дворовете са се сгушили велосипеди­те на обитателите, вилки, педали и спици са наврени едни в други; отгоре – цинкови покри­ви, комини с капаци, изпод които излиза бял пу­шек и прокарва резки из бялото небе.

Той отива до затворената входна врата, за­става неподвижен и се ослушва. Тя може да се върне от Дидие, без да я е повикал. Боже мой, та това е техният апартамент.

Когато идва време за обяд, той вдига кол­кото може по-голяма шумотевица, удря вра­тата в стойката за палта, симулира пристъп на кашлица, докато излиза; и всичко това, за да е сигурен, че Айлийн го е чула как тръгва за планирания си обяд, макар че никакви планове всъщност няма. Просто няма да приеме още едно обедно подаяние от нея и Дидие.

За да убие времето, тръгва да се шляе по бу­левард „Монпарнас“, купува кутия калисони[2] за дъщеря си Шарлот и се връща у дома също толкова потайно, колкото шумно е излязъл. На влизане в апартамента повдига входната врата от пантите, за да притъпи скърцането, после внимателно я затваря. Не включва лам­пата – да не би Айлийн да зърне изпод врата­та, че е светло – и тършува из кухнята, като оставя хладилника открехнат, за да му свети. Отваря консерва с нахут и рови направо в нея с вилица, улавяйки с поглед ръката си, нашаре­на със старчески петна. Прехвърля вилицата в лявата ръка, състарената дясна пъхва дълбоко в джоба на панталона и стисва с нея тънкия си кожен портфейл.

Много пъти се е разорявал. Винаги се е справял по-добре с харченето, отколкото със спестяването. Елегантни ризи от Джърмин Стрийт[3]. Каси с „Шато Глория“, реколта от 1971-ва. Акции в състезателен кон, който почти осребри инвестицията. Ненадейни ваканции в Бразилия с ненадейно срещнати жени. Таксита навсякъде. Той изяжда още една вилица нахут. Сол. Трябва сол. Поръсва в консервата.

Призори той лежи под куп одеяла и кувертю­ри – вече не включва отоплението, ако Айлийн не е вкъщи. Днес ще отиде да види Шарлот, но не се радва особено. Завърта се на другата страна, сякаш за да превключи от нея на сина си Жером. Мило хлапе. Лойд пак се завърта. Съвсем буден и съвсем уморен. Мързелив – ста­нал е мързелив. Как се е случило това?

Той избутва с усилие завивките и треперей­ки, по бельо и чорапи, отива до бюрото си. Пре­равя стари телефонни номера – стотици хар­тиени лентички, забодени, залепени с тиксо или лепило. Прекалено е рано да звъни на кого­то и да било. Ухилва се, попадайки на имената на бивши колеги. Редакторът, който го наруга, че е пропуснал първите парижки бунтове през 1968-а, защото се намираше във ваната, пиян, заедно с една дама?

Или шефът на новините, който го прати със самолет в Лисабон, за да отразява превра­та през 1974-та, въпреки че не знаеше и думичка португалски. Или репортерът, с когото така се хилеха на една пресконференция на Жискар д’Естен, че прессекретарят ги изхвърли навън и им се накара. Колко ли от тези древни теле­фонни номера все още работят?

Той отваря прозореца, вдишва, притисва колене в парапета. Величието на Париж – тол­кова висок и широк, и твърд, и мек, съвършено симетричен, човешката воля, наложена върху камъка, върху идеално окосените поляни, вър­ху непокорните розови храсти – този Париж е някъде другаде. Неговият е малък, събран в себе си, в този прозорец, в скърцащите дъски на пода.

Към девет сутринта той вече крачи на се­вер към Люксембургската градина. Пред Съдеб­ната палата спира да си почине. Нима вече се е скапал? Проклет мързеливец. Насилва се да продължи, пресича Сена, тръгва по улица „Мон­торгюей“, пресича големите булеварди.

Магазинът на Шарлот се намира на улица „Рошешуар“ – за щастие, немного нагоре по хълма. Още не е отворен, така че той тръгва към едно кафене, но на вратата променя реше­нието си – няма пари за излишни харчове. Над­никва през витрината на дъщеря си, обсипана с ръчно изработени шапки, проектирани от Шарлот и ушити от екип млади жени в ленени престилки с висока талия и бонета като каме­риерки от осемнайсети век.
Тя идва по-късно от обявеното работно вре­ме.
Oui[4]?– казва, виждайки баща си. Говори му само на френски.
– Тъкмо се възхищавах на витрината ти – казва той. – Много красиво е подредена.
Тя отключва магазина и влиза.
– Защо носиш вратовръзка? Някъде трябва да ходиш ли?
– Ето… Дойдох да те видя. – Той ѝ подава ку­тията със сладкиши. – Купих ти калисони.
– Аз не ги ям.
– Мислех, че ги обичаш.
– Не аз. Брижит ги обича.
Брижит е майка ѝ, втората от бившите съпруги на Лойд.
– Можеш ли да ѝ ги занесеш?
– Тя няма да приеме нищо от теб.
– Толкова си ми сърдита, Шарли.
Тя крачи към далечния край на магазина, шета с войнствено настървение. Влиза клиент и Шарлот лепва усмивка на лицето си. Лойд се отдръпва в един ъгъл. Клиентът си тръгва и Шарлот подновява боксовите движения, с кои­то бърше прахта.
– Нещо лошо ли съм направил? – пита той.
– Боже мой, какъв си егоцентрик.
Той надзърта в дъното на магазина.
– Още ги няма – сопва се тя.
– Кой това?
– Момичетата.
– Твоите шивачки? Защо ми го казваш?
– Прекалено рано си дошъл. Не си го изчислил добре.
Шарлот твърди, че Лойд търчи след всяка жена, с която някога го е запознавала, като се започне от най-добрата ѝ приятелка в лицея, Натали, която веднъж дойде с тях на вакан­ция в Антиб и вълните отнесоха горнището на банския ѝ. Шарлот хвана баща си, че я гледа. За щастие, така и не научи, че в крайна сметка нещата между Лойд и Натали отидоха много по-далеч.

Но с всичко това е свършено. Най-сетне при­ключи. От днешна гледна точка изглежда така безсмислено – толкова енергия, хвърлена на вятъра. Либидото: тиранинът на неговия жи­вот. Преди толкова много години то го запра­ти от удобната Америка в греховната Европа да търси приключения и завоевания; четири пъти го ожени, стотици пъти го препъна, раз­сейваше го, унизяваше го и едва не го съсипа. Но ето че сега е по милост изчерпано, в последни­те няколко години желанието се стопи, изчез­ването му бе също толкова тайнствено, като появата му навремето. За пръв път от дванай­сетгодишна възраст Лойд наблюдава света без такъв мотив. И няма ориентир.
– Наистина ли не харесваш тези сладкиши? – пита той.
– Не съм те молила да ги носиш.
– Разбира се, че не си. – той се усмихва тъж­но. – Все пак мога ли да направя нещо за теб?
– Че защо?
– За да помогна.
– Не съм те молила за помощ.
– Добре – казва той. – Добре тогава – кимва, въздъхва и тръгва към вратата.
Тя излиза след него. Той посяга към ръката ѝ, но тя се отдръпва. Връчва му кутията с ка­лисони.
– Няма какво да ги правя.

Прибира се у дома, прелиства телефонните номера и в крайна сметка звъни на един стар приятел репортер, Кен Лазарино, който сега работи за списание в Манхатън. Обменят си новини и си позволяват няколко минути нос­талгия, но през разговора преминава подводно течение: и двамата знаят, че Лойд се нуждае от услуга, но не смее да помоли. Най-сетне той изплюва камъчето:
– Да взема да ви предложа нещо?
– Ти никога не си писал за нас, Лойд.
– Знам, просто се чудех дали…
– Аз се занимавам с онлайн стратегията – вече нямам думата относно съдържанието.
– Би ли могъл да ме свържеш с някого?
След като изслушва няколко вариации на от­каз, Лойд затваря телефона.
Изяжда още една консерва нахут и отново пробва Мингис от вестника.
– Какво ще кажеш да направя обзора на евро­пейския бизнес днес?
– Сега с това се занимава Харди Бенджамин.
– Слушай, знам, че ви е проблем това, дето не ми работи имейлът. Но мога да пратя ма­териал по факса. Каква е разликата?
– Има разлика. Но виж, ще ти се обадя, ако ни потрябва нещо от Париж. Или ти ми се обади, ако имаш нещо по-новинарско.

Лойд разтваря едно френско списание за актуални теми с надеждата да отмъкне от­там идея за статия. Нетърпеливо прелиства страниците – вече половината имена са му непознати. Кой, по дяволите, е този на сним­ката? Навремето знаеше всичко, което става в тази страна. На пресконференциите беше на първия ред с вдигната ръка, после хукваше да задава въпроси в кулоарите. На коктейлите по посолствата се примъкваше с широка усмивка до посланиците, а от задния му джоб стърчеше тефтер. Днес, ако изобщо посети някоя прес­конференция, седи отзад, драска си нещо и клю­ма. На холната му масичка се трупат офици­ални покани. Журналистическите попадения, големи или малки, го подминават. Все още има достатъчно акъл да изкара рутинна статия – от онези, които може да напише пиян, със за­творени очи, седнал по бельо зад процесора.
Той захвърля списанието на стола. Какъв смисъл да се опитва? Звъни на мобилния теле­фон на сина си.
– Да не те будя? – пита на френски, на този език говорят помежду си.
Жером закрива с ръка слушалката и кашля.
– Надявах се да те черпя един обяд по-къс­но – продължава Лойд. – Не трябва ли по това време да си в министерството?
Но Жером има свободен ден, така че си угова­рят среща в едно бистро близо до площад „Кли­ши“: младежът живее някъде в околността, макар че точното местоположение на дома му е за Лойд също такава загадка, каквито са и подробностите за работата на сина му във френското външно министерство. Момчето е доста потайно.

Лойд пристига пред бистрото по-рано, за да прегледа цените в менюто. Разтваря порт­фейла си, за да преброи банкнотите, после сяда на една маса.
Когато Жером влиза, Лойд се изправя усмих­нат.
– Направо бях забравил колко ти се радвам.
Жером бързо сяда, сякаш играят на музикал­ни столове.
– Какъв си странен.
– Да. Такъв съм.
Жером тръсва салфетката и прокарва ръка през провисналите си къдрици, от което те се заплитат още повече. Майка му, Франсоаз – ак­триса с пожълтели от тютюна пръсти, – има­ше същия навик да всява безпорядък в косите си и това я правеше още по-привлекателна, но годините минаваха, тя остана без работа и то­гава вече навикът я правеше да изглежда като повлекана. На двайсет и осем Жером вече е поопърпан, облечен сякаш в дрехи втора употре­ба: кадифено сако с ръкави, които дори не добли­жават китките му, и възтясна риза на тънко райе, през чийто скъсан джоб се виждат листче­та за свиване на цигари.
– Нека ти купя риза – казва импулсивно Лойд. – Имаш нужда от хубава риза. Ще идем в „Хилдич & Кий“ на „Риволи“. Ще вземем такси. Хайде.
Говори, без да мисли – не би могъл да си поз­воли нова риза. Но Жером отказва.
Лойд се пресяга през масата и улавя палеца на сина си.
– От сто години не сме се виждали… Живеем в един и същ град, за бога.
Жером прибира палеца си и се зачита в меню­то. Избира салата с козе сирене и орехи.
– Поръчай си нещо по-така! – протестира Лойд. – Поръчай си стек! – Той се усмихва ши­роко, но погледът му слиза по менюто към стека и цената му. Стисва здраво пръстите на краката си.
– Салата ми се яде – казва Жером.

Лойд също си поръчва салата, тъй като това е най-евтиното предложение. Предлага на сина си бутилка вино и посреща с облекчение поредния отказ. Лойд поглъща лакомо храната си, както и целия хляб в панера. Твърде много нахут, твърде малко месо. Междувременно Жером кълве от козето сирене и не докосва ма­рулята.

Лойд решава да го подразни на английски: „Изяж си зеленчуците, момче!“. Лицето на Же­ром се набръчква неразбиращо и Лойд е при­нуден да преведе на френски. Имаше времена, когато Жером говореше английски, но Лойд се изнесе, когато момчето беше на шест и от­тогава не е имало много възможности да го уп­ражнява. Колко странно е за Лойд, при тези об­стоятелства, да различава в лицето на това френско хлапе чертите на собствения си, от­давна покоен баща от Охайо. Махнеш ли коса­та, приликата е поразителна – плоският нос и замъглените кафяви очи. Дори навикът на Же­ром да се изразява с три думи, когато трябват двайсет. Само че, разбира се, думите на Жером са на друг език. През ума на Лойд преминава обезпокоителна мисъл: един ден неговият син ще умре. Безспорен факт, но никога досега не му е хрумвал.
– Хей – казва Лойд, – я дай да извикаме она­зи хубава сервитьорка. – Той вдига ръка, за да привлече вниманието й. – Сладка е, нали? Нека ѝ взема телефона от твое име. Искаш ли?
Жером смъква ръката на баща си.
– Няма нужда – казва, докато припряно сви­ва цигара.
Месеци са минали от последната им среща и причината скоро лъсва: те са привързани един към друг, но нямат какво да си кажат. Какво знае Лойд за Жером? В по-голямата си част знанията му произлизат от първите няколко години на момчето – че беше плахо, че все че­теше комиксите с Лъки Люк, че искаше да ста­не художник на комикси. Лойд го съветваше да стане журналист. Най-страхотната работа на света, така твърдеше.
– Е, какво – пита Лойд, – още ли рисуваш?
– Да рисувам?
– Комикси.
– От години не съм.
– Нарисувай ми нещо. На салфетката.
Свел поглед, Жером клати глава.
Скоро този обяд ще приключи. Лойд трябва да зададе въпроса, заради който е уговорил сре­щата. Той дръпва бързо сметката и побутва протегнатата ръка на сина си.
– В никакъв случай. Това е за мен.
Отвън, пред бистрото, все още може да за­даде въпроса си на Жером. Настъпва последни­ят момент. Вместо това той пита:
– Къде живееш сега?
– Местя се на ново място. Ще ти дам адре­са, като стане.
– Искаш ли да походим малко?
– В другата посока съм.
Те си стисват ръце.
– Благодаря ти – казва Лойд, – че се срещна с мен.

По целия път към вкъщи се проклина. Кога­то наближава Халите, спира на тротоара да преброи парите в портфейла си. Някакъв тий­нейджър с мотопед се носи насреща му по тро­тоара и бясно бибипка.
– Къде да отида? – развиква се Лойд. – Къде искаш да отида?
Хлапакът забавя, псувайки, мотопедът му забърсва крака на Лойд.
– Шибан нещастник – казва Лойд. Така и не зададе на Жером въпроса.
В апартамента Айлийн казва:
– Да го беше довел тук. С удоволствие бих му сготвила нещо. Няма ли да е чудесно, ако просто се отбива от време на време?
– Има си задачи човекът.
– В министерството?
– Така предполагам. Не знам. Питам го, а в отговор получавам едни смътни… – Лойд раз­тваря длан в търсещ жест и се втренчва в нея, неспособен да намери точната дума. – И аз не знам какви. Разпитай го ти.
– Добре, но за тази цел ще трябва да го дове­деш тук. Има ли си приятелка?
– Не знам.
– Няма какво да ми се сопваш.
– Не се сопвам. Но откъде бих могъл да знам, Айлийн?
– Сигурно е интересна работата в минис­терството.
– Нямам представа какъв е точно, току-виж прави фотокопия.
– Със сигурност не.
– Но не мога да скрия, че ми се струва доста странно.
– Кое ти се струва странно?
Той се поколебава.
– Ами просто това, че… Като знае как си вадя хляба, с какво е отгледан, откъде е плаща­но за детството му… Знае, че съм репортер, а нито веднъж не ми е пуснал и една мръвка, едно късче от министерството. Не че е велика тра­гедия. Но човек някак очаква, че ще се случи.
– Може би няма какво да ти предложи.
– Известно ми е как се работи по тези мес­та. Той знае неща, които могат да ми влязат в употреба.
– Може би не му е разрешено да разговаря с репортери.
– На никого не е разрешено. Но го правят. Казва му се изтичане на информация.
– Знам как се казва.
– Нямах това предвид. Извинявай. – Той я докосва по ръката. – Всичко е наред – казва. – Добре съм.

На следващата сутрин се буди бесен. Нещо в съня му го е разгневило, но не може да си спомни какво. Когато Айлийн идва за закуска, казва ѝ да ходи да си закусва при Дидие. Тя си тръгва, а на него му се иска да беше останала, иска му се да беше спала тук тази нощ. Той разтваря порт­фейла си. Знае колко пари има вътре, но въпре­ки това проверява. Ако не изкара нещо скоро, ще трябва да напусне апартамента. Ако се из­несе от тук, Айлийн няма да дойде с него.
Къде ще иде без нея? Трябват му пари. Тряб­ва му история.
– За втори пореден път те будя. По кое време ставаш обикновено? – пита той Жером по теле­фона. – Слушай, трябва да се срещнем отново.
Жером пристига пред бистрото и се здрависва с баща си. Лойд започва, както е репетирал:
– Съжалявам, че пак те притеснявам. Но трябва да проверя нещо важно, свързано с ра­ботата ми.
– С мен?
– Една подробност. Пиша материал, свър­зан с френската външна политика. Спешно е. Крайният ми срок е днес. Следобед.
Жером се обляга назад в стола си.
– Аз не знам нищо съществено.
– Дори не си изслушал въпроса ми.
– Наистина нищо не знам.
– Какво точно работиш там? – пита Лойд и ядът му замайва главата. – Така де, дори не си чул какво ще те питам. Там си вече от три го­дини сигурно. Не ми даваш да дойда да те видя, не ми разказваш нищо. Да не би да си портиер и те е срам да си признаеш? – Той прихва. – Имаш си бюро, нали?
– Да.
– Добре, да играем на въпроси и отговори. Отговаряй ми с по една дума. Накрая ще от­гатна. Бюрото ти близо ли е до министъра? Или далеч?
Жером се размърдва смутено.
– Не знам. На средно разстояние.
– Средно значи близо.
– Не е толкова близо.
– Боже мой, все едно ти вадя зъб. Слушай, трябва ми някаква история. Позволи ми да из­мъкна нещо от теб.
– Мислех, че имаш конкретен въпрос.
– Но ти имаш ли някакви идеи? Все пак те черпих обяд вчера – казва Лойд и добавя: – Ше­гувам се.
– Не мога.
– Няма да те цитирам. И не те моля да вли­заш и да крадеш документи или нещо подобно.
– Какво горе-долу ти трябва?
– Не съм сигурен. Може би нещо, свързано с тероризма. Или с Ирак. Или с Израел.
– Не знам – тихо казва Жером, свел глава към коленете си.
Другите деца на Лойд досега да са го разкара­ли. Единствено Жером е лоялен. И трите му дъ­щери са като самия Лойд – вечно драпат, вечно се стремят към нещо. А Жером не се отдръпва. Само той е лоялен. И ето че го доказва:
– Ако има нещо, то ще е онази работа с ми­роопазващите сили в Газа.
– Какви сили в Газа? – Лойд наостря уши.
– Не са ми известни всички подробности.
– Ама чакай, чакай малко. В министерство­то разискват мироопазващи сили в Газа?
– Мисля, че така чух.
– Мислиш?
– Мисля, да.
Лойд разцъфва.
– Тук май ще изскочи нещо. Ами да, ами да. – Той вади тефтер и си записва. Играе си с късчето ценна информация, дърпа го, изтегля го, опъва го. По тялото му пробягва тръпка: ето в това го бива. Но Жером се затваря като мида. Късно е – вече е бил разтворен. Сега ще излезе всичко. Хайде.
– Не можеш да използваш нищо от това, което ти казах.
– Няма да ти създам проблеми.
– Това е моя информация – казва Жером.
– Не е твоя. Това е просто информация. Не принадлежи на никого. Тя съществува независи­мо от теб. Вече няма как да не я знам. Искаш да пълзя пред теб ли? Помолих те за малко по­мощ. Не виждам какво толкова трудно има. Съжалявам – завършва Лойд, – но ти ми я даде.
Той се втурва към вкъщи – все още може да хване крайния срок. Звъни на Мингис. Ха-ха, дя­вол да го вземе, мисли си Лойд, докато го прех­върлят.
– Е, приятелю – казва, – намерих ти исто­рия.
Мингис го изслушва.
– Чакай, чакай. Франция предлага мироопаз­ващи сили на ООН в Газа? Израел никога няма да се съгласи. Шансът е нула.
– Наистина ли си сигурен? Така или иначе, аз предавам, че французите обмислят такава идея. Какво ще стане нататък, е друг въпрос.
– Трябва ни потвърждение.
– Мога да го осигуря.
– Имаш четири часа, докато пуснем броя. Слушай, стигни до дъното на тая работа и се обади пак след час и половина.

Лойд затваря телефона. Поглежда бегло кон­тактите си. Няма никаква актуална информа­ция за Газа. Набира мобилния телефон на Же­ром, но той звъни ли, звъни свободно. Намира номер на външното министерство. Може би ще успее да измъкне подробности, без да раз­крива Жером като свой източник. Разбира се, че ще успее. Правил го е милион пъти. Звъни в пресслужбата на министерството и за пръв път е благодарен, че онази луда французойка смени фамилното име на сина му със своето – никой няма да свърже Лойд Бъркоу с Жером.

Лойд задава няколко въвеждащи въпроса на дежурната служителка. Но тя е по-склонна да измъква информация, отколкото да я дава, така че той бързо прекратява разговора. В мо­мента, в който затваря, телефонът му звъни: Мингис.
– Ето че сега ти ми се обаждаш – казва Лойд с триумфална нотка в гласа.
– Споменах твоята история на следобед­ната планьорка и Катлийн се запали по нея – казва Мингис, имайки предвид главната редак­торка. – Както знаеш, не е на добре, когато Катлийн се запали.
– Значи ще я вземете?
– Хайде първо да я видим. Аз лично бих искал да я пусна.
– Колко думи ви трябват?
– Колкото са ти нужни. Стига да е както трябва. Вече ти казах, че искаме първо да я ви­дим. Мислиш ли, че ще става за първа страница?
Ако статията излезе на първа страница, ще трябва да продължава на вътрешните, а това значи, че ще трябва да е по-дълга. А по-дълга оз­начава повече пари.
– Първа страница – казва Лойд. – Определе­но е за първа страница.
– Добре си я проверил, нали?
– Току-що разговарях с външното министер­ство.
– И?
– Същата работа.
Значи получаваш потвърждение? Невероятно. Никъде не съм попадал на това.
След като затварят, Лойд обикаля из апар­тамента си, гледа през прозореца, драска с но­кът по стъклото, напряга паметта си за някой полезен източник. Няма време. Може да работи само с това, което има – да поднесе елегантно история с един-единствен източник, да я на­помпа с фонов материал и да се моли да мине. Сяда зад процесора, напечатва историята си и когато издърпва листа от машината, това определено е най-скалъпеното писание, което се е опитвал да пробута. Оставя го настрана. Никакви цитати, нищичко.

Вкарва в машината нов лист и започва отна­чало, пише статията така, както би трябва­ло да бъде: пълни цитати, дати, брой войници, спорове в кабинета, враждебни реакции отвъд Океана. Знае си занаята – всичко е внимателно формулирано през възможности, предложения, надути балони. Всички изфабрикувани източ­ници са „пожелали да останат анонимни“ или „чиновници, близки до“, или „експерти, запозна­ти със“. Никой не е посочен поименно. Хиляда и четиристотин думи. Той изчислява колко пари ще му донесат. Достатъчно да плати наема и да си отдъхне. Достатъчно, за да купи на Жером свястна риза. Да изведе Айлийн на по питие…

[1] Административната единица, обозначаваща районите в Париж от 1795 г. до днес. – Бел. ред.
[2] Френски десерт, подобен на марципан, но с отчетлив вкус на пъ­пеш и портокал. – Бел. прев.
[3] Улица в Лондон, известна с магазините си за мъжка мода. – Бел. прев.
[4] Да? (фр.). – Бел. ред.

Том Ракман
24.09.2020

Свързани статии