„Шапката на Ниночка или Културата като мощен финансов инструмент“, Любомир Халачев, издателство „Валентин Траянов“, 2021 г.

Светът е в лошо състояние, но всичко ще стане още по-лошо, ако всеки не направи най-доброто, на което способен.

Виктор Франкъл, австрийски психиатър и писател

Любомир Халачев – оператор, режисьор и продуцент, създава над 100 филма; написва осем книги за кино и телевизия и пет книги художествена литература. Професор, доктор на науките, декан и ректор на НАТФИЗ „Кр.Сарафов“. По негово време доктор хонорис кауза на академията стават световно известните творци Ищван Сабо, Карлос Саура, Иржи Менцел, Клаудия Кардинале… Продължава да снима филми, да пише и преподава… Девизът му е: Винаги съм казвал: държавата ние не можем да оправим, но с нашата работа трябва да се справим по най-добрия начин.

В своите филми авторът проявява специален интерес към развитието на цивилизационния процес в България. Например поредицата на сценариста Влади Киров и режисьора Любомир Халачев „Духът и битът на българина 1850–1950” е сериозно постижение в разбирането на българския манталитет – хулен, навикван, сочен с пръст, превърнал се в нарицателно и отрицателно явление през XIX и XX век. С известна смелост ще заявя, че тази четирилогия със средствата на документалното кино продължава познанието за българите, започнато от Иван Хаджийски. Умелото вплитане на различни теми с много топлота и хумор, които се допълват взаимно, напомня маниера на Е. Л. Доктороу в „Рагтайм”. В този смисъл че сериозни проблеми и теми са поднесени с много словесна изящност в цялата разнородна пъстрота на обществено-политическия, икономическия и културния контекст. Изследователската работа на Влади Киров е огромна, обемът на историческите източници, които той е изчел, разчел и систематизирал, стъписващо голям. Този труден за филмиране исторически материал е решен визуално много сполучливо и ефектно от режисьора Любомир Халачев и операторите Константин Занков, („Копнежи по нови неща”) и Емил Пенев в следващите три филма. Водеща тема във всичките е превръщането на България от западнал османски вилает в модерна държава, на българите от рая в народ, на част от него в гражданско общество, в политически и икономически елит. Този процес е проследен през гледната точка на различни по интелектуален и социален статус герои, допълван от разсъжденията на авторите. Водеща линия във всички филми е природният стремеж към качество у българите, ентусиазмът им да създадат собствена държава, желанието им да се откъснат от ориенталщината и да се впишат в европейския културен и цивилизационен контекст. В същото време, особено в последния филм, се долавя умората от националните катастрофи, от крушението на националния идеал – обединена България, страх и стрес от надигащата се поредна репресивна вълна, която между 1923–1925 и след 1944 г. на два пъти помита всичко инакомислещо.

„Шапката на Ниночка или Културата като мощен финансов инструмент“ е девета книга на проф. Любомир Халачев и съдържа важни за нашето съвременно мислене и светоусещане статии и есета. Според мен те продължават неговите постижения в документалното кино, за които стана дума по-горе, и особено на един филм, който смислово включвам в четирилогията – „Поучителната история на братя Прошек“. В последната си книга авторът отново размишлява за (не)ясните взаимоотношения в съвременното ни общество, за липсата на споделени ценности, за причините, довели до фрагментация на нашия народ. Качество е, че той не отделя България от Европа, а търси сходни черти, които характеризират днешния свят. Някои от тях са плашещи, за други той смята, че на хората им е необходимо време, за да осъзнаят, осмислят и приемат промените, които крайните либерали искат да наложат сега и веднага. Радостно е в днешния, все по-ясно очертаващ се като меркантилен и консуматорски свят, да срещнем текст с толкова силен заряд по отношение на културните интереси на нацията. Познавам проф. Любомир Халачев от многобройните му работи, посветени на киното, на телевизията или на културните проблеми в българското общество. Като режисьор, продуцент, писател и преподавател с дългогодишен стаж той има обширен и дълбок поглед върху тези проблеми. И винаги интересни, конкретни идеи за тяхното решаване.

Сборникът е условно разделен на две части, въпреки че проблемите и въпросите, които се решават в тези части, доста често взаимно се преплитат. Но в първата част по-осезаемо се говори за киното, за телевизията и за многобройните проблеми, породени от днешното развитие на тези изкуства както в света, така и конкретно в България. Това е така, защото филмите, в лицето на своите най-добри образци, ни учат да различаваме и разграничаваме добро и зло. Важно е, защото в тоталитарните режими злото се представяше за добро и обратно. Важни са статиите за телевизията, защото тя често вместо да информира, образова и забавлява, сугестира и манипулира по най-безцеремонен начин аудиторията. Изводът на автора е, че трябва да се започне дебат на всички възможни нива за смяна на гледната точка за мястото, значението и финансирането на културата и аудиовизуалната индустрия в частност. Съвременно решение би било политиците да се откажат от остарялото схващане на политикономията за обществените нива и да преосмислят, прозрат, осъзнаят, и разберат, че без култура въпрос на време е разпадът на обществото и на държавата да стигне своя край.[1] 

Според автора философията на съвременното развитие изисква задължително извеждане, поставяне и разглеждане на културата, образованието и науката като база на обществото. Именно те трябва да бъдат в центъра на държавната подкрепа и общественото внимание. Качествата им на символен капитал и основен фактор за национална и държавна репутация трябва да бъдат основна гледна точка при взимането на политически решения в тази област. Ползата от образованието, културата и науката не е свързана само с парите, а с това, което постигаме с тях.

Без това преосмисляне рискуваме никога да не постигнем качество в каквото и да било и да останем на примитивното ниво на културата на измама, подмяна и имитация във всяка област – реформи, пазарна икономика, право и т.н. Карнавалът, наречен фасадна демокрация,[2] ще продължи до пълно изтощение на участниците в него. Освен свободни избори, независима преса, многопартийна система, демокрацията се крепи на т.нар. правова държава и най-вече на своята национална култура. Така разчитам посланията на автора.

Не бива да се забравя и за миг, че съседните на нас балкански държави провеждат изключително мощна културна пропаганда, особено чрез своите филми и телевизионни сериали – Гърция се опира на културите на своята античност и на Византийската империя, Турция провежда мощен експорт на своята масова култура и поставя тревожно често като основа на политическото си развитие агресивната доктрина на неоосманизма, Румъния и Македония се опират на измислена, но величава древност. В такава конкурентна среда е жизнено необходимо България да провежда активна културна политика, в противен случай последиците могат да бъдат изключително изненадващи и неприятни – турцизирането на българомохамеданското население е един такъв пример. Кашата с признаването на република Северна Македония е друг ярък пример за тоталната липса на национална стратегия, за да не кажа на доктрина в тази посока. Без да изпада в публицистично посочване, проф. Халачев дава ясни знаци за тези проблеми и за липсата на интелект, политически умения и култура те да бъдат решени.

Като дългогодишен участник във филмопроизводствения процес авторът има възможност да прави сложни и интересни паралели в развитието на киното у нас през годините. Което добавя особено оригинален и силен привкус на дълбочина в статии като „Истински създател“, „Старото кино като нов Вавилон“, „Черната кутия на българското кино“, „Нови почерци в българското игрално кино“, „Културата и глобализацията“ или „Шапката на Ниночка“. Особено в последната статия авторът оригинално и с чувство за хумор прави сравнение между знаменития филм на Ернст Любич „Ниночка“ и детайлите, които показват възможността културата днес да бъде не само изящна дейност, но и мощен финансов инструмент. Но най-важното е, че проф. Халачев извежда абсолютно ясно, че не можеш да заблуждаваш хората с подмяна на базови понятия като красота, прекрасно и привлекателно. На тези аспекти не може да устои нито един фанатик, таен агент или който и да е… Любомир Халачев е избрал да озаглави сборника си със заглавието на този филм като гледна точка към неговите размисли и неустоимия чар на красотата. Пък била тя и разкрита чрез една шапка…

Втората част е посветена на различни проблеми, които не само българското общество, но и културата като цяло в европейските страни има да решава. Такива статии като „Хаос и ред“, „Поглед от Палацо Пити“, „Какво ни носи четенето на книги“, „За врачките и тяхното влияние в обществото на трезвомислещите граждани“ или „Държавата като MALL“ – изброявам само някои от тях – ни карат да се замислим за това, което става около нас, и това, което става в нас самите. Защото мисълта и рефлексията на днешния гражданин, освободен от много задължителни морални и етични норми, трябва все пак да се опре на ясни, възприети от (почти) всички ни обществени стандарти, по които той да продължава да живее в едно съвременно и развито общество. Аз разчитам в подтекста на неговите мисли посланието, че моралът винаги стои над закона, че общоприетите ни ценности (каквито ние нямаме) са това, което превръща една популация в народ. В противен случай лесно попадаме в капана на световните мошеници, така добре анализирани в „Кой определя победителите“. И не само това – недоизградените морални ценности на днешния българин все по-често го поставят в ситуацията на клиент, електорат, дори пациент, но не и личност. Което е много лошо. Както казва проф. Цочо Бояджиев в книгата „Отгласи“: „Ние се втурнахме да оварваряме езика, преди да сме го цивилизовали, заиграхме се със значенията, преди да сме утвърдили смисленото говорене, побързахме да сме постмодерни в една култура, неосъществила напълно своята модерност“…

Така събран и представен, сборникът „Шапката на Ниночка или Културата като мощен финансов инструмент“ има голяма стойност за това как трябва да разсъждаваме за проблемите на културата. Ако се направи национална конференция по този проблем с най-ярките представители на нашия духовен и интелектуален елит, допускам, че няма как да избегнем от извода, че нациите са изчезвали, когато тяхната култура е залинявала. Смятам, че тази книга ще бъде търсена и четена от тези, които се интересуват от проблемите на киното, телевизията и културата като цяло, от общото ни бъдеще като народ. Също така предричам успех на сборника между студентите по дисциплините с хуманитарен профил – между тях все още има немалко, които търсят истината не само във Фейсбук, но и в сериозните книги. Имам такива студенти и за мен винаги е било и ще бъде радост и удовлетворение да беседвам с тях…

Иво Драганов е професор по кинознание, киноизкуство и телевизия в НБУ. Автор е на над 500 статии, посветени на киното и телевизията, и на две монографии – „Телевизионното програмиране в общия аудиовизуален контекст“ и „Четвъртата възможност – университетска телевизия“. Автор на множество сценарии за документални филми и телевизионни предавания. Бил е програмен директор на Канал 1 на БНТ (1993–1995), член и секретар на Националния съвет за радио и телевизия (1998–2001), изпълнителен директор на Телевизия „Европа“ (2002), главен мениджър на телевизия ББТ (2008–2009), носител на годишната награда на Българската филмова академия за филмова критика (2011).  

На главната страница: Грета Гарбо в „Ниночка“, 1939 г.

–––––––––––––––––––––––––––––––                                          

[1] Харалан Александров обяви видимото начало на този национален и обществен разпад. Според него водещи фактори за състоянието на хората са „безпътицата, трайната несправедливост и масовото отчаяние от предателството на елитите. Хората са в безизходица и няма кой да ги посъветва какво да правят” – бе извода му в „Сеизмограф” преди години.
[2] Освен свободни избори, независима преса, многопартийна система, демокрацията се крепи на т.н. правова държава. Качеството на законите, ефективността на съда и високият морал на съдиите са гаранция за демократичните процедури. Без тях демокрацията е като тоталитарна държава без репресивен апарат.