„Убийците на цветната луна“ е органичен и дълбоко разтърсващ филм, който съчетава трилъра с романтичния уестърн, личната драма, епичната фреска и с дълга пред паметта на потомците
Поредното племе от коренните жители на Америка е регламентирано изселено от земите на дедите си и натикано в безплодните територии на щата Оклахома. Безплодни, но осеяни с находища на петрол… Така преди сто години се появили богати индианци („най-богатите хора на света“), които живеели в разкош, с прислуга и скъпи коли, прекарвайки дните си в безделие. И колко време, мислите, е било необходимо, за да станат трън в очите на високомерните бледолики американци с предприемчив хищнически нрав?…
В основата на документалния роман на Дейвид Гран „Убийците на цветната луна“ е серия „смъртни случаи при неизяснени обстоятелства“ на доста заможни представители на племето Осейдж, в началото на 20-те години на ХХ век в Осейдж Каунти, Оклахома. Официалната проверка е първата задача на Бюрото за разследване (предшественик на ФБР) под ръководството на Дж. Е. Хувър. Убийствата спират (може би), но въздадената справедливост не е особено удовлетворяваща, а индианците продължават да ползват дивидентите си „под опека“, след одобрението (!) на правителствено назначени попечители – „бледолики“, разбира се…
Екранизацията по едноименния роман на Гран, с бюджет надхвърлящ 200 млн. долара („Ирландецът“ струва 159 млн.), е най-скъпият филм по действителни събития, сниман някога, и първият почти уестърн във филмографията на Мартин Скорсезе. Не толкова нахъсан като „Вълкът от Уолстрийт“ (2013), но по-ожесточен в наблюденията си относно невъзможното расово съжителство в САЩ, с вечните политически, културни и религиозни борби, които измъчват страната. „Убийците на цветната луна“ демонстрира как стремежът към власт, подобно на утвърждаването на културната идентичност, сякаш винаги се оказва въпрос на насилие, лични предателства и изместени представи за реалността.
Първоначално замислен като криминален екшън-трилър с комерсиален привкус, в резултат от настояването на Леонардо ди Каприо сценарият е преработен в мрачна психологическа драма, чийто основен персонаж не е героичен агент от зората на ФБР, който умело разплита интригата около поредица убийства, а податлив на манипулация лековерен мъж, раздвоен между любовта и семейната лоялност. Или както споделя Скорсезе при представянето на филма извън конкурсната програма на фестивала в Кан, този сюжет не издирва кой е виновен, а кой не е виновен…
В центъра на „частната“ история е ветеранът от Първата световна война Ърнест Бъркхарт. Той хем е готов на всичко, за да угоди на амбициозния си вуйчо – животновъда Уилям Хейл (един нов кръстник за Де Ниро), пръв приятел на общността на осейдж във Феърфакс; хем се влюбва в индианката Моли, чието семейно наследство трябва да „придобие“ за вуйчо си… Съсредоточавайки се върху сложните взаимоотношения между Моли и Ърнест, „Убийците на цветната луна“ улавя цялото насилие и двусмисленост на престъпния замисъл в контекста на една двойка и на семейство, разделено между двете култури. Идеята разказът да се води от името на жертвите, позиционирайки гледната точка между предателството и ламтежа за богатство на белите и физическата или психическа болнавост на индианците, съпроводена с някакво исторически предопределено примирение, е най-подходящият начин да се изследват причините за изчезването на една култура или за превръщането ѝ в „невидима“ в течение на десетилетия.
Потопен в безмилостна „ноар“ естетика, „Убийците на цветната луна“ се вписва съвсем естествено сред предпочитаните теми на Скорсезе – организираната престъпност, семейството или границата между доброто и злото. Органичен и дълбоко разтърсващ филм, който съчетава трилъра с романтичния уестърн, личната драма, епичната фреска и с дълга пред паметта на потомците. Подкопавайки първоначално заложените очаквания, режисьорът бързо се освобождава от кодовете на уестърна и създава „велика американска трагедия“ (както я определя актрисата Лили Гладстон), в която коренното население на Америка излиза от стереотипното си представяне и разказва собствената си обречена история.
Хапливата ирония и безстрастното насилие малко по малко са заменени от всепоглъщащ мрак. Парадоксално динамиката на наратива се основава на хипнотизираща „бавност“, като бавнодействаща отрова, чрез която прониква неумолимата истина. Ако очаквате обрат в интригата, сте сбъркали разказвача. Водещо е вцепенението, в синхрон с образа на Моли Бъркхарт – душата на филма, със светлината и безнадеждността, които съчетава – истинско обобщение на философското послание на „Убийците на цветната луна“. В същото време най-интересен от драматургична гледна точка е персонажът на слабохарактерния Ърнест (неволният паралел с Франк Уилър от „Пътят на промените“ (2008, реж. Сам Мендес) може да внесе неочаквани аспекти към зрителското възприятие). Нюансираното изпълнение на Леонардо ди Каприо с предвидимото му поведение поражда единствената оцеляла загадка в сюжета: в какво всъщност вярва Ърнест Бъркхарт?
Изцяло предан на своята кауза, „Убийците на цветната луна“ е също и алегория за историята, която мъчително, упорито отказва да се поучи от себе си, и за хората, които трагично отхвърлят възможността да изгубят надежда.
