0
2768

(не)Художникът Иван Шишков-Шишо

Той казва за себе си, че нямал претенции да бъде художник.

Той е пловдивчанинът Иван Шишков-Шишо, племенник на Атанас Кръстев (Начо Културата), съдържател на „Червеното пони“ – къща, получила името си от сграфито на Димитър Киров-ДиКиро, когото Румен Леонидов описва така: „…майстор на челните стойки, акробатичните премятания, пластичните рок изпълнения, волни вокални изригвания и на скръбни понякога до вой изстъпления…“ И допълва: „изключително интересен художник“, „майстор на колоритните сънища“…

Ха сега де! Кому да вярваме? На поета ли Румен Леонидов, създаващия с думи, или на чудния Иван Шишков („Чуден човек, коментираха приятелите му“), рисуващия с бои? Думите на първия са изречени при откриването на различни изложби на Иван Шишков, от което логически и практически следва, че щом един човек прави изложби, значи е художник. Румен Леонидов излиза прав. Обаче аз познавам сума ти люде (а вероятно и вие), издали много книги – цял ферман се изписва, като тръгнат да ги изреждат, ама не са писатели, не са. От което пак логически и практически следва, че изложбите не могат да бъдат аргумент. Така че и Шишо излиза прав. Показва сиреч всичкото това мое силогистично лашкане, че другаде е заровено кучето (или червеното пони, щом искате), за да мантри поетът за художника Иван Шишков-Шишо. И другаде е скрит ключът (ключът от „Червеното пони“, може би), позволяващ ни да съдим, че въпреки изповедта на рисуващия картини, въпреки скромността и обраността му („Винаги ще си остана Шишо, без претенцията за художник“) той все пак е художник, голям художник; художник на светловъртежи и цветопади (Румен Леонидов).

Всъщност дори с отказа си да се припознае като художник Иван Шишков вече показва, че е художник. От собствен литературен опит знам: не са писатели тия, дето се тупат в гърдите и гърмят на всеослушание, че били писатели, големи писатели; писатели са другите, които кротко и съвестно, с дарба и скромност вършат писателското си дело. Тъй е вероятно и с художниците. Прочее, ако се вгледаме в историята на изкуството, ще открием, че са цяла плеяда онези, които съвременниците им не са признавали за художници, пък те всъщност са задали днешните мерки и теглилки на изобразителното изкуство: Сезан, Ван Гог, Гоген, Сьора, Камий Писаро… С уникалния си стил, с непримиримостта си, със свещената вяра в собствения си път.

Стилът на Иван Шишков е също уникален. Пак ще се позова на Румен Леонидов (но що да сторя, Румбата май е откривал всичките му изложби): „И тъй като преди десет години беше твърде стар да почва нещо ново, хвана четката. Точно преди десет години тук подреди първата си изложба. Като видяхме какво е направил, и се удивихме. Дорисувало му се – направил изложба, обясняваше тогава. Втората обаче вече потвърди, че е изключително интересен художник. Рядкост са хората, които разгръщат фронта на собствената си художественост, но той го направи. С първата си изложба преди десет години той намери себе си, откри оригинала. Днес вече го виждаме още по-колоритен. Още по-интересен. Развиващ се. Вече очовечава природата“. Да, съвсем вярно наблюдение, наистина е открил оригинала, защото тези широки плоски цветни петна, с които конструира картините си, не можеш да ги сбъркаш никога, творбите му се познават отдалеч. Той се брои за плакатист, приятелят му откривач обаче подхвърля, че никога не бил виждал негов плакат. Честно казано, аз също не съм. Но много има от техниката на плакатното изкуство в неговите картини – тези мащабно форматирани красни отрязъци, отделени отчетливо един от друг, с фино подбрана гама на боите, съчетаващи се органично и естествено – самобитност, единствена по рода си. Спомням си каква беше реакцията ми, когато за първи път видях негово платно: изобразените простори ме направо омагьосаха, не можех да мръдна от мястото си, гледах ги и ги гледах, и ги гледах, и ги гледах… ненаситно. Отваряха ми душата – живописта на Иван Шишков има това свойство, че не те натоварва, не те потиска, а едновременно те въздига и умирява. Живопис на радостта, на кефа от живота и на насладата от това да видиш пред себе си едно хубаво място и да го споделиш с други. Така е било със Санторини, така е било и с пътуването му до Мароко и синия град Шефшауен, така е с всичките му картини – той иска да изрази красотата на света, да я покаже и изкаже, да я яви и на други, не да я притулва и крие само за себе си. Споделя за Санторини: „Санторини буквално ми влезе вътре. Това е божествено място“. И понеже не е егоист, Иван Шишков-Шишо не спотайва тази божественост на мястото единствено за себе си, а ни я дарява чрез картините си. Прочее, в неговите платна всички места са божествени, всички места излъчват някаква прекрасна мистичност, райска градина, която те обсебва така плътно отвътре, че не можеш да я забравиш или – по-точно – не искаш да я забравиш. Постоянно е пред очите ти, но не като тайна, а като възвишеност, като красота. Отново Румен Леонидов: „Шишо изважда наяве всичките си докосвания до призрачната атмосфера на Санторини и ги превръща в събитие. В едно от предишните си земни проявления сигурно е бродил в тази част от планетарната ни цивилизация. Защото тихият възторг и вътрешен, сподавен вик от възхита е споделен с изящните линии на невъобразимото сливане – душата ликува, духът я облита, цветовете сами се избират и дефилират заедно и поотделно. Това не са художествени картини, това са поетични състояния на надсъзнанието, ослепено при поредното прераждане“. Художник на света като Едем, в който цветовете стоят един до друг, съединени от взаимна възхита.

В неговите пейзажи рядко ще видим хора. Къщи – да, черкви – също, сини дървета – и такива има, но хора почти не. Това обаче е не защото не вярва на хората; оставяйки ги извън платното, Иван Шишков иска всъщност да ги приобщи като зрители към тази омайност, която е изобразил; желае да ги приобщи към девствените места на природата и по този начин да ги пречисти, да ги възвиси. Сякаш ни казва: „Вижте, вижте, виждали ли сте друг път такава свежест, такава хубост, такава истинскост? Елате и вижте, елате ги вижте тия великолепни кътчета природни и се облагородете, както и те са неопорочени, са благородни, са възвишени! Пуснете се из тая шир, обгледайте я и я обходете, защото тя е Божий знак, картина на божественото величие“. За него светът е не прокълнато място, за него светът е ангелско място, който със самото си присъствие вече е достоен за наслада, за радост, за възторг. Неговият свят е сякаш току-що създаден, току-що изваян, затова сияе и блести, затова е толкова първозданен. Свят на прима виста, на инстинкта, свят без думи, на първата сигнална система, както Иван Шишков признава, че рисува: „Пък аз ги (картините) правя горе-долу на прима виста. На първосигнална система работя. Както ми идва отвътре“. Казва, че отвътре, но дали не отгоре? И точно поради това да няма претенции, че е художник, че е нещо друго – нещо повече от художник, нещо повече от изобразител.

Но какво?

Ние ще го наречем сублимен облаготворен проводник, макар че той едва ли ще се съгласи – значително по-скромен и непосредствен е: „Винаги ще си остана Шишо, без претенцията за художник. Защото в момента, в който започнеш да си вярваш и да се вманиачаваш, това, което го имаш като художник, ще изчезне и ще загубиш своята самобитност. Ще започнеш да правиш нещата точно като художник – прекалено много да ги изцеждаш, да ги мислиш картините и да работиш. Пък аз ги правя горе-долу на прима виста. На първосигнална система работя. Както ми идва отвътре. Може би затова не съм стигнал на този етап да се приемам на сериозно. Така че оставам си същия… Но на друго ниво“. Да, друго е нивото – нивото на Рая, нивото на Чистата земя и на Елисейските полета. И тази е причината ние да казваме за него, че той е не просто художник, той е повече от художник, защото е благословен художник, изумителен художник, чуден художник – радващ и възтържествяващ… 

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияКварталът на погрешните избори
Следваща статияВреме е…