0
3519

Нещо за душата

„За душата“

Всяка уважаваща себе си приказка има поука, следователно това е задължителен елемент и за анимационните. В някои случаи обаче скромната поука се разраства в сериозно философско послание. С течение на времето се появиха не просто поучителни пълнометражни анимации, а направо такива, които са предназначени за по-пораснало световъзприятие – сюжети, с които възрастните искрено се забавляват и дори се отдават на размисъл. В това отношение налагането на Pixar Animation Studios не само революционизира визуалния език на компютърно рисуваното кино, но и повиши възрастовата граница на зрителите му. А понякога се справя блестящо с теми, трудни дори и за игралното. Такъв беше случаят с „Тайната на Коко“ (2017, реж. Лий Ънкрич) и ето че сега отново се връщаме към живота отвъд смъртта със „За душата“.

„За душата“

Не е необходимо много внимателно вглеждане, за да откриете, че май не сме попадали на по-сериозен филм на Pixar, сигурно защото едва за втори път в 25-годишното производство на компанията главният герой в сценария е възрастен (и освен това „В небето“ (2009) си имаше хлапе на борда), а партньорът му по пътешествие – философска идея. Но най-добрата новина е, че без да бъде назидателен, „За душата“ успява едновременно да разкаже увлекателно една трогателна история, да разгърне почти цялостна онтологична система, да отдели време за хумор и закачки – от една страна, и за политическа коректност – от друга. И въпреки че сигурно е първият филм, разпространяван от Disney, който ще е по-интересен на родителите, отколкото на децата, все пак си остава превъзходно и достатъчно забавно киноприключение, благодарение на въображението на Пийт Доктър и неговия екип.

След като Джон Ласитър и играчките разтвориха вратите към вселената Pixar през 1995 г., именно таласъмите на Пийт Доктър от 2001 г. ни приобщиха към вътрешните преживявания на индивида (бил той малко или пораснало дете), чието представяне достигна връхната си точка със сблъсъка на емоциите в „Отвътре навън“ (2015). Всяка от четирите пълнометражни анимации на Доктър изглежда грижливо подготвена не само по линия на ефектния рисунък, но и що се отнася до детайлите на сюжета и мотивацията на персонажите. И след като предложи хипотеза за произхода на човешкото поведение, разказвачът изследовател се зае с обяснение за корените на индивидуалността, в едно духовно измерение отвъд постулатите на класическите религии.

„За душата“

Предизвестеният победител в тазгодишните надпревари за Оскар и Златен глобус за най-добър анимационен филм ни запознава с учителя по музика Джо Гарднър, страстен почитател на джаза, чиято голяма мечта да свири в най-добрия нюйоркски клуб е на път да се сбъдне… Но едва що научил страхотната новина, Джо пропада в улична шахта, изпада в кома, и се озовава в света „отвъд“, там, където душите се сдобиват със „самоличност“ и се подготвят за бъдещия живот на Земята. Една от тях – №22, отказва да се включи в този „космически“ цикъл, докато Джо иска на всяка цена да се върне в света на живите, за да изпълни мечтата си…

„За душата“ е чисто удоволствие за гледане и преживяване с интелигентния си сценарий, изпълнен с визуални аналогии между телесния и духовния свят, с персонификации на абстрактни концепции и с онази дуалност, заложена още в двусмислието на английското заглавие, поставящо знак за равенство между душата и джаза. Защото нима соул музиката не е душата на афроамериканското общество, чието нюйоркско всекидневие е представено тук в достоверни детайли, за което специално е бил ангажиран съсценаристът и сърежисьор Кемп Пауърс.

Светът във филма е разделен най-общо на две нива, като всяко от тях се отличава с визуална специфика и различна степен на реалност. Всекидневието на Земята е представено в съвсем реалистични краски, докато това в зоната Преди е по-скоро щрихирано, а самите служители там – съветниците, приличат на произведения на Пикасо и Жоан Миро. Специално внимание е отделено на „изгубените души“ и „вманиачените“ – вероятно най-„възрастното“ кътче в тази философска приказка, обгърната от музика, но също и от темите за приятелството, самотата и умението да бъдеш отворен към света. Утвърждава се стойността на дребните, незначителни събития, онези мимолетни, трудно определими моменти, чиято крехкост е в основата на красотата им и заради които си заслужава живеенето.

„За душата“

Изхождайки от тезата, че земното пребиваване е въпрос на призвание и всяко създание е „обитавано“ от уникална индивидуалност, сюжетът описва пълен кръг, достигайки до идеята, че животът всъщност е импровизация във всеки един момент (рисковано начинание по отношение на приказното правило, че героят напредва в търсене на своето призвание и едва когато го открие, е напълно завършен). „За душата“ разсъждава за смъртта, но преди всичко за живота, какво означава да си жив и как емоциите, свързани с човешките преживявания, не могат да се усетят „на теория“ (като вкусът на пицата, полъхът на вятъра или топлината на слънцето). И докато се опитва да покаже на 22 колко прекрасно е човешкото съществуване, Джо стига до отговорите на най-важните въпроси за смисъла.

 

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияНа читателя –
с любов!
Следваща статияИма ли време без свят?