„Ентропия и Църква“, Марио Коев, издателство „Авангард Прима“, 2026 г.
Пиша за тази книга, защото знам, че тя ще си остане почти апофатична. Дори да я поразлисти, дори да я прочете, при това цялата, човек лесно би отрекъл нейното съществуване. Ще я обяви за отсъствие на всякакво присъствие. Ала книгата е факт. Тогава къде е уловката, би попитал нетърпеливият и любознателен читател. Първо в жанра, бих отвърнал колебливо. Тя е научна, но в един по-особен смисъл; напомнящ за митичните амфисбени, движещи се в няколко посоки едновременно.
Можем да я наречем интердисциплинарна, дори полинаучна, защото бидейки епистемологично изследване, тя рефлектира върху самата себе си. Като първата рефлексия е върху това доколко може и доколко трябва да се прескачат „природните“ граници, разделящи физиката от метафизиката. И доколко тези граници могат не само да разделят, но и да свързват. Възможна ли е онази лелеяна от просвещенците всенаука или панепистимия? Защото днес, във втората четвърт на XXI век, всички добре знаят, че „такова животно няма“, но и добре помнят, че именно подобна невъзможна научна реалност е дала гръцката дума за университет. От друга страна, тази странна наука се родее с вече изчезналата християнска апологетика, която в зората на модерната епоха трябваше да обясни, че Църквата не е ретроградна и че нейните вярвания не правят християните глупави и невежи. Ето защо книгата има две природи. В първата си тя напомня за реален биологичен вид, който можеш да срещнеш по пътя си и дори да го докоснеш. Да кажем: костенурка. За да разберем, че има и друга, умозрителна костенурка. Онази от апориите на Зенон Елейски, която доказва както битието на Едното, така и факта, че Едното има битие, различно от всяко друго. Затова онази костенурка, която древните гърци наричат Χελώνη, се родее с Χέλυς, или с гръцката дума за лира. Тя си е винаги вкъщи. Носи дома си на гръб и при все че е най-бавна, нито Ахил, нито Аякс биха могли да я изпреварят. Неслучайно в средновековните бестиарии Земята се крепи именно върху подобна костенурка. „Ама това не е научно“, ще възрази Иванчо Йотович, а Марио Коев ехидно ще се усмихне и деликатно ще обясни, че думите „ипостас“ и „субстанция“ са намек, че има нещо, което стои под нещата; а защо да не кажем: под самото битие и така придава смисъл и реалност на съществуващото.
Следва ли от това, че науката – в частност физиката и философията – трябва да звучи митологично? Най-вероятно да, казва ни книгата, и за да не бъдем голословни, отваряме я съвсем случайно, на произволно избрана страница. Оказва се 244 стр. или мястото, откъдето започва глава №18, „Красота и сложност“. Тя е посветена на въпроса дали светът ни е по мярка. Започва се с цитат от Честъртън и се минава (след четири страници) към Кантор и трансфинитните числа и към мястото на еврейската буква каф в математиката. Сякаш по-лесно е да преминеш със скорост 200 км/ч през прохода Шипка, отколкото през интелектуалните завои в тази книга. Но дори да не оцелееш, си струва. Защото подобно четене/шофиране носи усещането за екстремност и съответно за това, че светът-сам-по-себе си не може и не бива да е всичко. Защото колкото и здраво да се крепи върху своите природонаучни основания, откъсне ли се от гърба на костенурката, той се превръща в един катастрофичен свят. При все че дори и в това има известна красота. За нея са говорили неоплатониците, възпявайки онова немислимо епистрофе, което има тайнствената сила да ни съхранява и да ни възвръща към Ума. „Ама това не е ли манджа с грозде“, ще възкликнат ядосани нашите чичовци. „Да, прави сте, точно така е!“, съгласявам се все по-колебливо. Всъщност защо да няма грозде в манджата? Щом в най-добрите деликатеси на Michelin го има, защо да го няма?! Но ако човек не е опитвал Foie gras aux raisins (гъши дроб с грозде) или Cailles aux raisins (пъдпъдъди с грозде), най-вероятно няма да има сетива и за трапезата на Марио Коев. Но нали французите казват, че за цветове и вкусове не бива да се спори, затова нека спра дотук и да оставя читателя сам да прецени.
