Начало Идеи Гледна точка Нещо повече
Гледна точка

Нещо повече

841
фотография Николай Трейман

Просвети на сянката в punctum-ите на светлината или За изкуството на фотографията във фотоалбумите „Просвет“ и „Punctum II“ на Николай Трейман и Цочо Бояджиев, успоредно гледане

В своя предговор към Големия фотоалбум на Николай Трейман „Просвет“ („Изток-Запад“, 2023) неговият съратник и, както сам той скромно се определя, ученик във фотографията проф. Цочо Бояджиев[1] казва: „Нещата, които снима Николай Трейман, са ординерни, бихме могли да кажем дори тривиални. Те сякаш не притежават нищо, което да оправдае избора тъкмо на тях. Но този избор се обуславя от прозорливостта на умния поглед, който прониква отвъд видимото в дълбоката бездна на смисъла. […] Нещо повече, във всичките тези години на съвместно снимане забелязвах, че колкото по-неугледен беше един или друг обект, толкова по-страстно Николай се захващаше с „алхимическото“ превръщане на грозното и негодното в нещо вълнуващо и по своему красиво“. Нещо повече… Тъкмо това нещо повече е необходимо да се обхване и изяви във всеки текст за изкуството на фотографията, защото, струва ми се, същността ѝ може да се фиксира тъкмо като нещо повече от действителността, нещо повече от обекта. Или, по думите отново на Цочо Бояджиев – този път за есенцията на фотографията: „Фотографският образ не игнорира „ефекта на реалността“, не ни потапя в една съвършено имагинерна действителност[2], а открива неочаквана дълбочина в самия реален свят. Фотографията, оказва се, не е чиста експресия на фантазиите на артиста, а проглед към едно „повече“ в заобикалящия ни свят“. Това „повече“ обаче, за което говори и проф. Бояджиев, е особено при всеки фотограф и тъкмо през него е възможно да се открие онази линия, която го прави уникален и оригинален. „Повечето“ е същината на фотографията и заедно с това специфичността на фотографа.

Разглеждаме албума „Просвет“ и попадаме на една снимка, разположена in folio, от раздел „Геометрии“. Евтиният поглед би се съсредоточил в полуголата плажуваща жена на средна възраст, подпряла главата на двете си ръце – нехайно, и – някак по-въздържано, – събрала краката си върху плажното платче. Само че не тази фигура на отдиха ми е интересна в случая[3], а приведената сянка с фотоапарата, сгънала се на слабо закривена кукичка, която с някаква хищна нетърпеливост снима легналата под слънцето жена. Тъкмо тази сянка ни казва много, тъкмо тя е онзи образ, благодарение на който можем да кажем за фотографията на Николай Трейман следното: фотографията на Николай Трейман е фотография, която разчита на сянката, за да изяви светлината. С други думи, за него фотографията не е единствено светлопис, ами заедно с това тя е и сенкопис. Нещо повечето в снимането на Николай Трейман е тъкмо това – сянката, към която ни отпраща (и която отпраща към) светлината.

Тази сянка я откриваме и в най-известния фотопроект на Николай Трейман, спечелил му признание в Арл, „Блатото“; тя е вградена в самото име на серията. Но като че ли повече (ех, пак това повече!) я намираме в едно неочаквано място, може би най-изненадващата снимка със сянка – тази на с. 121 (раздел „Виделина“), където пред очите ни блясва фотосветкавицата на друг фотоапарат, скривайки така лицето на жената на пейката. Тази фотоблесна ни примамва както слънцето примамва рибите от дълбините и в същото време ни заслепява и обеззрачава (снимката на съседната 120 страница). Така – привлечени неустоимо от светлината, осъзнаваме, че тя вероятно не е нищо друго освен един просвет в сянката; и благодарение тъкмо на тази сянка ние можем така да я откроим, видим, забележим. Просветът не е просто светлина, той е пробив в сянката (или, по добре намерената дума от проф. Цочо Бояджиев, „проглед“ в сянката). Но пробив/проглед, който без тази сянка не би бил възможен.

Снимането на Николай Трейман е разбулване на сянката с помощта на светлината. Или, както той сам изрича: „Много често взаимопроникването на две части в едно има усилващ ефект на въздействие“. Светлина и сянка, сянка и светлина – две части, взаимодействието на които усилват неговата фотография до ранга на битие…

По сякаш сходен начин стоят нещата (обектите) и при Цочо Бояджиев в неговия също Голям фотоалбум „Punctum II“ („Изток-Запад“, 2023). По сходен, но не по идентичен. Ако Николай Трейман хваща собствената си сянка, за да я вгради във фотографския образ и по този начин да усили за нас, гледащите, въздействието и очарованието му, то Цочо Бояджиев хваща друга сянка и я превръща в знак, в белег, в символ; в това „нещо повече“, за което говорихме и говорим. Но тя, сянката, някак по особен начин не е част от образа, а го надскача, надмогва, надрейва. Тоест, ако първият вгражда, вторият надгражда: сянката все едно заживява самостоятелно като онази на момчето на морския бряг (раздел „Четиридесет и пета страница“, с. 21, горе), гордо вдигнало глава пред връхлитащите вълни, а сянката му – нещо като кръст, който изобщо няма отношение към водата отсреща, а пребивава на мокрия пясък самодостатъчно, изолирано, уединено. Фотографското изкуство на Николай Трейман приобщава сянката, фотографското изкуство на Цочо Бояджиев я разобщава. Но! – и това е много важно: казаното не означава, че той я принизява, никак не; по-скоро по изумителен начин я оттласква, отстранява, отклонява. И дори тя да се старае с всички сили да следва обекта, да е част от действителността – като тази на стълбите в Рим (раздел „Моята Европа“, с. 89, „Рим“), пак ни се вижда отделена, разделена, поделена. Светлописът вече не е сенкопис, а единствено и само светлопис.

Любопитното е, че Цочо Бояджиев също има снимка (раздел „Моята Европа“, с. 105, „Пирот“), в която фотоблесната е централна, привличайки ни, примамвайки ни. Но тази нейна централност е само повърхностна, илюзорна: онова, което е важно в този кадър, е петелът на преден план, който първоначално не забелязваме именно защото сме подлъгани от слънчевия блик на заден фон. За разлика от снимката на Николай Трейман, която подчертава обусловеността на сянката и светлината, тук обектът (петелът, сянката) скрива светлината, прегражда я: ако гледаме него, не виждаме нея, ако гледаме нея, не виждаме него. Те са в ярко противодействие, противостояние, противообразие: напълно диференцирани и по някакъв начин даже враждебни. Сянката се е еманципирала от светлината, заявявайки по този начин правото си на самостоятелност и независимост. Тя е нещо повече сама по себе си.

Снимането на Цочо Бояджиев е разграничаване на сянката от светлината, разкъсването им една от друга. Един вид рана, травма. Или, както той сам изрича: „Punctum е латинското название за травма, за онова, което пронизва душата и ни въвлича взривно в случващото се пред обектива, но и в най-интимните преживявания на фотографа. Тази травма няма как да бъде ословесена, тя е недосегаема за аналитичния акт на ума. Възможно е обаче да бъде показана“. Светлина без сянка, сянка без светлина – две отделности, които благодарение на неговата фотография се превръщат в битие. По-скоро в битиета – успоредни и непресичащи се…

Процепът – светлина плюс сянка; punctum-ът светлина минус сянка… Два начина на снимане, два начина на нещо повече, всеки от които ни изправя пред величието на изкуството на фотографията…              

[1]Двамата имат четири съвместни албуми: „Пътят на човека“, „Домът на човека“, „Човешката участ“ и „Сънят на човека“.  
[2]Разбира се, ако не броим тук експериментите с фотографския образ на Джоел-Питър Уиткин и Ян Саудек.
[3]Макар че – тръгвайки от нея, можем много да разкажем за плажа като място едновременно неприлично, но и идилично.

Фотография на главната страница Цочо Бояджиев

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора