0
1181

Неясните очертания на света

Откъс от изданието на „Аквариус“, преводът е на Виолета Вичева

Ирис Волф, фотография wikipedia

Мястото е Банат, действието се развива в периода между управлението на румънския крал Михай I и падането на режима на Чаушеску и завършва в Южна Германия днес. Широкият обхват на повествованието е постигнат чрез фокусиране върху няколко времеви линии и чрез смела промяна на перспективата във всяка от седемте глави, позволяващи ни да гледаме през очите на различните герои, които въпреки ударите на съдбата и физическите разстояния непрекъснато се движат един към друг. Благодарение на това „Неясните очертания на света“ се чете едновременно като роман за семейството, приятелството, любовта, диктатурата, смъртта, новите начала… Ирис Волф изследва границите на паметта, на представите, които другите си създават за нас, на поетичните и пластични възможности на езика.

Родената през 1977 г. в Херманщат, Румъния, Ирис Волф емигрира със семейството си в Германия в средата на 80-те години на ХХ век. Завършва германистика, графика и живопис в Марбургския университет. Автор е на романите „Полукамък“ (2012), „Сияещи сенки“ (2015), „Да се преструваш, че вали“ (2017) и „Неясните очертания на света“ (2020), получил няколко престижни номинации, включително за Германската литературна награда на годината, и няколко от най-важните литературни отличия в немскоезичното пространство, сред които на името на Мари Луизе Кашниц.

„Неясните очертания на света“, Ирис Волф, превод от немски Виолета Вичева, корица Антонина Георгиева, издателство „Аквариус“, 2022 г.

Неясните очертания на света

* * *
Веднага щом лицето му заизглежда отново нормално, Оз отиде в Тимишоара да търси Градинаря. Не само Румънската държава, която договаряше с Федералната република тарифи за преселване (изискваше си дори разходите за образование и път), но и офицери от „Секуритате“ и другари от партията бяха прозрели финансовия потенциал на всички онези румънски германци, които чакаха да получат документи за напускане.

Оз трябваше да отиде някъде около крепостните стени в северната част на града, при някогашната „Виенска порта“. Улиците бяха целите в гълъби. Те бяха завзели булеварда, площада пред операта, площада пред катедралата. Сива, трептяща маса, резките поклащания на главите им напред-назад, отрицание наобратно. Наобиколена от тях, една жена ги хранеше. Дъждовни облаци бяха надвиснали заплашително над покривите. Цветовете изсивяваха.

Оз се облегна на един тухлен зид. Човек, приближил се тихо, изведнъж също се облегна до него, небрежно сви крак.
– Искам да говоря с Градинаря – заяви Оз.
Мъжът се изсмя. Кратък, подигравателен смях.
– Разбирам – каза Оз, – той се грижи за патладжаните. За обикновени царевични кочани като мен няма време.
Иронията, която му помагаше и в моменти като този, обърка мъжа. Той обаче бързо се овладя.
– Ще платиш осем хиляди дойче марки на един от нашите в Арад. Тогава ще видим какво можем да направим за теб. Разбрахме ли се?
Пъхна в ръката му листче. На него бяха написани име и място. Оз го погледна, учуден колко е леко. След това го разкъса на малки парченца. Не знаеше откъде да намери толкова пари. Освен това притежанието на западна валута се наказваше със затвор, а и беше под въпрос възможно ли е изобщо обработката на документите да се ускори.
Запита се дали Черния мъж в Херманщат или Магазинера в Агнетелн предлагат други условия. При Градинаря не можеше да се вясва пак, посредникът ясно му даде да разбере. И докато мислеше какво да прави, претегляше възможности, кроеше планове и ги отхвърляше, отново претърсиха къщата. Този път, без да внимават да не разхвърлят.
Абажурите на лампионите бяха разменени, връзките на обувките в коридора бяха оплетени. Оз усети ударите на сърцето си, сякаш идваха отвън, сякаш стените пулсираха.
Теа помогна да подредят, преди баща им да се прибере. Тя каза:
– Направи така, че това да престане.
Вече беше твърде късно за всичко.
Включително да остане.

Оз стигна до извода, че просто всичко е измислица. Всяка система е продукт на въображението. Тая работа с религията, футбола, комунизма.
Тази страна поддържаше ред, в който беше много трудно да се вярва (ако изобщо някой вярваше). Въпреки това настояваха, че това е обективната действителност. А всъщност не съществува ред, който не може да бъде заместен от друг. Десетте заповеди можеха да са дванайсет, футболните врати ‒ квадратни, мечтаното равенство между всички ‒ високо ценено различие на отделния. Един съществуващ ред може да се промени, като просто се измисли нов.
Имаше човек, по-добър в измислянето от всеки друг.
Синът на слънцето обичаше народа си. Толкова силно го обичаше, че го пазеше от седемте смъртни гряха. Предпазваше хората от опасността да се възгордеят, като им спестяваше нуждата да имат собствено мнение. Алчността просто беше невъзможна заради недостига на стоки. Бурканите мармалад и сухото мляко по рафтовете (добре разпределени, за да не изглежда празно) не предизвикваха алчност. Похотта, порочността, гневът и отмъстителността бяха прегрешения само на някои функционери, които се отдаваха на поквара и удоволствия, докато народът праведно се беше отправил към златната мечта на човечеството. Чревоугодничеството беше невъзможно, при положение че основното ястие беше пропагандата. Завистта и зложелателството бяха изключени, в крайна сметка нищо не принадлежеше на никого и всеки имаше каквото и ближният му. Само мързелът не подлежеше на контрол. Мързелът, малодушието и невежеството ‒ тези грехове трудно можеха да се предотвратят.

Геният на Карпатите живееше скромно. Онази работа с палата беше само между другото. Можеше и по-малък да излезе, но като имаш заседателна зала, ти трябва и бална. Без съмнение, ако си толкова обичан, имаш нужда и от безброй стаи за гости. Ако си женен, но и държиш на независимостта си, добре е да разполагаш с две отделни стълбища. А когато човек обича народа си, то обича и изкуството му и са му необходими архиви, изложбени зали, театрален салон. Колко хубаво, че от време на време капиталистите бяха склонни да разменят пари срещу религиозни артефакти.

Вождът се интересуваше от изкуство. Беше чувствителен, задълбочен, състрадателен, толерантен. Беше човек на думата и делото, държеше на семейството. Какво по-логично тогава да раздаде всички важни постове на членове на семейството си? И защото очевидно обичаше народа си, му позволяваше да го боготвори на всякакви плакати и картини. Единствената благодарност, която очакваше, бяха децата. Жени, които се опитваха да направят аборт, влизаха в затвора, получеха ли инфекция вследствие непозволено прекъсване на бременността, нямаха право на лечение. Който обича и иска да има наследници, трябва да бъде строг, тази неумолимост показа на Оз колко незначителни са за лидера на страната, в която бе принуден да живее, неговите поданици. Който оставя другите да страдат, навярно не цени особено себе си, но това размишление не беше достатъчно обяснение за смъртта на майка му.

Титанът имаше нужда от титанка. Обикновено момиче от предградията не би било подходящо. Трябваше да е научна работничка от световна величина. Толкова добра в колекционирането на бижута, колкото и в колекционирането на докторски титли. Положението на нацията се обсъждаше в брачното ложе. Оттам прибавяха нещо (нов закон), премахваха нещо (стар закон). И най-хубавото ‒ нищо от това нямаше осезаем ефект! Неговата Елена разбираше от макромолекулни съединения. Колко практично, като се вземе предвид, че в комунизма всички, подобно макромолекулни вещества, по природа са еднакви.

Избраният живееше простичко. Не личеше ли скромността му най-малкото от това, че за цял живот, още като чирак обущар, се беше отказал от парите? Хората все се оплакваха, че нямало какво да купят. Самият той никога не беше купувал нещо от магазин. В крайна сметка партията се грижеше за него. Заедно с другарите успяваха да заработят нещо и от продажбата на германци, които в книжата на „Секуритате“, за негово забавление, фигурираха с кодовото име „pădureni“ (слезли от гората). Това обаче противоречеше на убеждението му ‒ Румъния не е страна за напускане, който е роден тук, трябва да остане тук. Всички националности се зачитаха и имаха равни права. Като лек за копнежа по далечното беше наредил да окачат в Националния музей в Букурещ карта на света, на която разноцветни маркировки бележеха неговите пътувания.

Великият навигатор беше мъдър. Искаше народът му да се гордее със своята роля в историята, да осъзнае уникалната си идентичност. Непонятно защо другите все се бъркаха в курса, който беше поел. Решеше ли да пресуши част от делтата на Дунав, Горбачов се оплакваше. Налагаше ли се заради палата му да изчезне един квартал на Букурещ, ЮНЕСКО веднага повдигаше въпроса. Разчуеше ли се, че иска да заличи незначителния брой от седем хиляди села, да пресели жителите им в специално издигнати за целта, отговарящи на стандартите на времето нови постройки (ключова дума – систематизация), западната преса надаваше вой.
Но общо взето го оставяха да действа.
В измислената игра на диктатор участваха мнозина. Войници, полицаи, лекари, съдии, надзиратели, журналисти, те никога, при никакви обстоятелства, не биха признали, че редът, в който живеят, е продукт на въображението. А дотогава, знаеше Оз, щеше да има наблюдателници и затвори, обувки с извадени връзки. Щеше да има безсмислени закони и причинено от тях, неоправдано от нищо страдание. Щеше да го има страха, и по-лошо, страха от страха.

Помόли Самуел да излязат навън.
Приятелят му не задаваше въпроси. След няколко минути вече вървяха из нощните улици на селото. Студът беше като твърде силна прегръдка. Всяка крачка беше съпротива. Асфалтът беше напукан, пръстта мека, поглъщаше ехото на стъпките им. Къщите изглеждаха прашни, безцветни. Тъмнината беше съвършена, пространство, което сякаш не принадлежеше към селото.
Отидоха в изоставен двор. Седнаха под навеса на една бракувана сеялка. Оз запали цигара, извади бутилка от вътрешния джоб на якето си. Горяха ли устните, мислите се успокояваха, стига алкохолът да беше подходящ.
Оз заговори.
Никой не беше способен да слуша като Самуел.
Накрая каза:
– Драконът отново е тук.
Самуел пита кога и как. Попита колко често се появява и какво предизвиква появата му. Оз се довери на приятеля си.

Когато синя ивица просветли изтока, събуди птиците и всичко, което се беше случило извън пространството ‒ срещата им, разговорът им ‒ отново стана част от селото, Самуел се изправи.
– Драконът лети, нали?
Оз го погледна с недоумение.
– Драконът лети във въздуха – повтори Самуел.
Оз кимна.
И така беше решено всичко.

Самуел осигури самолета.
Едномоторен самолет, с който разпръскваха пестициди над нивите. Фермерът беше уведомен, беше получил съответната отплата и щеше да обяви машината за открадната.
По-трудно беше да тръгнат, без да се сбогуват.
Оз остави на баща си всичките си пари. Под възглавницата на сестра си пъхна колието на майка им, лунен камък, който винаги беше бранил като свое наследство, може би защото бе имал най-малко време с Ника.
Не остави бележка като Самуел, който писа както на приятелката си, така и на родителите си, което, макар и след много опити, му се удаде само половинчато.
– Раздялата не боли по-малко, ако всички знаят за нея – каза Оз.
Но Самуел настояваше на писмата, а последния път, когато отиде в пасторската къща, Оз се почувства като предател. Самуел тъкмо беше ходил при Стана, беше замислен, разсеян, леко хладен, което правеше силно впечатление, защото иначе Оз, както всички останали, приемаше безусловното му внимание за даденост.

Пасторът слезе от колелото със зачервени бузи и ниско нахлупена шапка, извика нещо през двора, може би поздрав, може би някоя новина, и двамата със Самуел видяха от коридора как Флорентине тръгна към него от градината с присъщите ѝ финост и сериозност, и двамата без да подозират какво щеше да се случи през нощта.
Избягаха между три и четири, време, в което и граничарите са уморени. Шумът от двигателя щеше да ги издаде. Но докато схванат, че това не е селянин, който пръска нивите си в необичаен час, щяха да са минали от унгарската страна. Щяха да летят толкова ниско, че да не ги засече радарът. Горивото щеше да стигне до австрийската граница.
Самуел стартира машината. Всичко завибрира. Седалката, ламарината, прозорците, коланът. Дланите му, обхванали лоста за управление, вибрираха, също така ръцете, раменете му. Оз, който седеше зад него и често си беше представял този момент, осъзна, че в главата му сцената протичаше като в ням филм. Не се беше сетил за шумовете. Самолетът потегли, набра скорост. Витлото бръмчеше, неравномерно, все едно хълца. Издигнаха се, всичко дрънчеше и Оз беше сигурен, че всеки ги чува, че този шум стига чак до границата, че хората излизат от къщите си и всички, включително котки и кучета, дори слънчогледите в полето, са вдигнали глави и ги гледат. Щяха да ги открият, да ги отстрелят като фазан по време на лов.

Самолетът летеше наклонен. Стомахът на Оз се качи в гърлото. Хоризонтът, полята, ширта. Изведнъж машината заподскача, като да беше на път, осеян с дупки. Самуел погледна встрани, направиха завой наляво. Сълза се търколи по бузата му. Налягането? Височината? Раздялата? Страхът? Оз знаеше от какво се отказва Самуел заради него, какво прави за него. Какво винаги беше правил за него ‒ да го чака след училище, да му казва, че не е лошо да си сам, да се страхуваш (от съучениците, учителите, часа по физическо), че е лошо само да се предадеш пред страха. Заедно се катереха по дърветата, измайсториха си първите прашки, с които се научи да стреля и за първи път имаше чувството, че не е беззащитен. Стреляше по прозорци, стреля и по един съученик. Това му навлече неприятности, но имаше ефект.

Самуел му измисли галеното име, „Освалд“ било твърде дълго, а „валд“ не привнасяло никакъв смисъл. Магьосникът от Оз, който бе срещнал в една книга, имал способността винаги да се появява в различен образ. Като красива жена, като опасен хищник или огнено кълбо. „Всеки вижда в теб каквото си поиска – каза Самуел, – това не значи, че си такъв.“

Беше питал приятеля си отново и отново дали наистина е съгласен. Дали рискът си струва. Все едно му беше какво ще стане с него, но не можеше да преглътне това, че ако планът пропадне, животът на Самуел щеше да е съсипан. „Ще се получи“, каза Самуел със сигурност, която Оз не изпитваше. Щяло да се получи и семействата им щели да дойдат след тях.

Полетът се успокои. Под тях ‒ ниви, сянката на самолета. Втора, безшумна сянка. После облаци закриха луната и двете сенки изчезнаха. Самуел вдигна ръка. Това беше знакът. Летяха над границата, линия, определяла живота им. Беше така всеобхватна, светът така непреодолимо свършваше до нея, че нямаше да е чудно, ако беше начертана през пейзажа, за да разделя едната страна от другата.

Бяха избрали почти безлюдна местност, сравнително далеч от охраняваните гранични пунктове. И въпреки това, Оз очакваше всеки момент картечници, взрива на самолета, падането им. Не успееха ли сега, нямаше алтернатива. Погледна назад. На хоризонта се загатваше утрото. Шумно, звучно синьо. Може би си помисли така, защото всичко се беше превърнало в звук. Защото освен бученето на машината, не съществуваше друго. Дрезгавината стана по-шумна. Надеждата му стана по-шумна. А когато осъзна колко време вече летят необезпокоявани, че това под тях са унгарски полета, унгарски пътища, забеляза, че драконът, който през цялото време летеше след тях, вече ги следва с мъка. Изостава. Първо малко, после толкова, че Оз едва го виждаше.

Със съскане, по-шумно от всичко заедно ‒ моторът, сърцето, синьото ‒ драконът отстъпи. Оз се засмя, силен, всепоглъщащ смях. Истеричен смях. Гладен смях. И Самуел се засмя. С една ръка държеше управлението, а другата вдигна във въздуха със свит юмрук. Оз го потупа по рамото. Смяха се, докато ги заболяха лицата, докато Самуел получи бодежи, а Оз не можеше да си поеме въздух.
Колкото пъти погледнеше небето.
Драконът го нямаше.

Нещата, които последваха, се броят на пръстите на двете ръце.
Зарязване на самолета.
Чакане за документи в Австрия.
Историята на бягството им във вестника.
Настъпване на зимата.
Временен лагер за бежанци в Нюрнберг.
Езиков тест в Държавния приемен център за бежанци и изселници в Ращат с резултат: „Отлично владеене на немски език, тестът е издържан“.
Център за временно настаняване.
Пролет.
Немският, който чуваха, беше закръглен, с дълги гласни и много „ш“-та. Не бяха свикнали с него и знаеха, че са чужди с ръбатото си своенравно произношение. Казваха „Банат“. И все едно казваха „Атлантида“, „Страната на чудесата“, „Средната земя“. Казваха „Румъния“ и ги взимаха за румънци, сякаш държавата и националностите в нея са едно и също.

Намериха магазин за хранителни стоки. Германците пазаруваха в магазини, големи като складове. Тяхната количка винаги оставаше почти празна, големият избор ги притесняваше и объркваше. Искаха да купят вода и посягаха към погрешния рафт. Течността беше прозрачна, само един малък лимон на етикета издаваше, че не е вода. Оз си спомняше колко често се беше редил в пет сутринта на опашка, питайки се какво ли ще има този път в магазина. С малко късмет, то не свършваше точно когато му дойдеше редът. Беше свикнал да ходи от магазин на магазин, да се надява на повече от една дажба. Трябваха ли му на човек нови обувки, му ги продаваха само ако даде още нещо в замяна.

Тук имаше всичко. Винаги. И ако някой път случайно лионските наденици свършеха, продавачката се извиняваше, докато на Оз не му се стореше, че трябва да я утеши. Тук чакаха на светофара, докато светне зелено, дори да няма коли. Имаше хора, които тичаха из града с постоянно темпо и продължаваха на едно място, докато могат да пресекат. Оз се шегуваше, че бягали от „Секуритате“. Имаше семейства с два автомобила и такива без нито един, защото се придвижваха с велосипеди, за да не вредят на околната среда. Оз си го обясняваше по следния начин: защото имаше всичко, човек можеше да демонстрира кой е или кой иска да бъде както чрез притежания, така и чрез отказа от такива. И защото имаше толкова много, нещата трябваше да се вършат едновременно ‒ джогинг, докато буташ детската количка, телевизия, докато разговаряш с гостите. Затова пък тук никой не стоеше пред къщите. Не си ходеха неканени по домовете, не се викаха едни други навън без основателна причина, просто така, за да си поговорят. От всичко имаше по много, а от едно нещо твърде малко ‒ време.
Заменяш нещо за друго, изоставяш нещо. Какво, става ясно, когато вече си продължил напред. И когато Оз погледнеше на изток, му се струваше, че хоризонтът се зеленее.
– Искам да отида на морето – каза той.
Самуел взе една карта на Германия и проследи с пръст крайбрежната линия. Като наниз от перли Източнофризийските острови се простираха навътре в морето. Оз посочи най-горе на картата един, който изглеждаше достатъчно голям, за да не се чувства човек самотен на него.