С Георги Константинов разговаря Деян Енев в рубриката „Старите писатели“
Ти не си първият и последният писател на тоя свят.
Запомни това.
Затова не забравяй старите писатели. Ако можеш. И те като теб са си вадили очите нощем, за да изтръгнат от небитието цели светове. Сега на гребена на вълната си ти, а те са напълно забравени. Болни. Живеят сред праха на книгите. Понякога прехвърлят старите награди и грамоти. И си викат – възможно ли е да съм живял напразно, а моите книги да са само прах и пепел.
Не е възможно.
(Деян Енев, „Старите писатели“)
Георги, ти си един от най-популярните ни поети. Имаш десетки книги, голяма част от тях стихосбирки. Нещо повече, имаш стихосбирки, достигнали немислимия трийсетхиляден тираж. На какво отдаваш това, при положение че, особено в наши дни, поезията все повече се превръща в бутиково изкуство?
Дали съм един от най-популярните български поети днес? Дано е така, както казваш… Но доста особена е моята поетическа популярност. Повече от мен самия са известни немалко мои стихотворения: „Миг като вечност“, „Обичам те дотук“, „Балада за низшите чинове“, „Похвално слово“, „Писмо“, „Пазете поета!“, „Благодаря ти, че ме мразиш искрено…“, „Дърво и птица“, „Вземи се в ръце!“, „Неграмотно сърце“ и много други. Освен поетическите ми книги (повече от 50!) никак не са малко и моите лирически стихотворения, станали популярни песни. Хиляди българи от няколко поколения ги знаят. Някои мои попътни срещи ме убеждават в това…
Но ако говорим за мен самия – нямам такава хилядна известност. Спокойно мога да вървя по улиците (предпочитам да ходя пеша), да пазарувам в супермаркета, да пия кафе в кварталното барче, без хората да обръщат глави към мен. Рядко ме разпознават и когато влизам в автобуса, за да пътувам от квартал „Изток“ към центъра. Понякога хора, по-млади от мен, стават от местата си, за да седна аз, но това се случва не поради моята известност, а най-вече поради възрастта ми.
А за моите стихове – мисля, че те никога не са били формално усложнени, показно елитарни (и в този смисъл – не са „бутикови“). Смятам ги за неподправено съвременни. Говоря на днешен език, но избягвам да споделям традиционни, познати неща – в стиховете ми често идват неочаквани метафори, стремя се към пълна истинност, увлича ме нова ритмика – всъщност истинският ритъм на живота. Привърженик съм на контактната поезия. Мнозина са ми казвали, че намират в творбите ми дълбок и важен подтекст. Разбира се, за да се стигне до подтекст, най-напред трябва да има силен текст.
Кои ти бяха учители в поезията? Кои български поети чувстваш най-родствени до твоя творчески натюрел?
Винаги ми е било трудно да отговоря на този въпрос. Първите си стихотворения започнах да пиша 15–16-годишен. А вече бях чел в български превод стиховете на Бодлер, Хайне, Лермонтов, Есенин. Силно впечатление ми правеше сатиричната лирика на Франсоа Вийон. В училище рецитирахме стихотворения от Ботев, Вазов, Дебелянов, Яворов, Вапцаров. Вълнувах се – при всеки прочит – от поемата „Септември“ на Гео Милев. Имах стихосбирките на младите (тогава) български поети Иван Радоев, Веселин Ханчев, Никола Инджов, Владимир Башев, Христо Фотев и много още. В университета открих за себе си ранния поет футурист Маяковски, гръцкия поет Кавафис, американския поет Уитман, французина Аполинер. Сега си давам сметка, че в началото на моя творчески път съм пил вода от много и най-различни извори, но без да съм следвал литературни влияния. А прочетеното от световната и нашата поезия ми е помагало да дооформям своя собствен стил, да изразявам най-достоверно и убедително себе си.
Разпознават ли те хората по улиците, вълнуваш ли се от това? Имаш стотици, може би и хиляди срещи с читатели през годините. Коя от срещите за теб е най-незабравимата?
Вече почти отговорих на този въпрос. Не чак толкова много хора ме разпознават по улиците. Поздравяват ме главно приятели и познати, с които сме били заедно на различни места: в редакциите на списанията „Родна реч“ и „Пламък“, в Телевизията, във Великото народно събрание (да напомня – подписал съм сегашната ни Конституция), или на многото различни литературни срещи.
За литературните срещи, чийто брой досега сигурно надхвърля 2–3 стотици, мога да кажа, че те са важна част от моето житие-битие като човек на перото. На тези срещи – главно в читалищни и библиотечни зали – разбирам доколко моето поетично, а понякога и белетристично слово е достигнало до читателя. Литературните срещи подкрепят и моето разбиране за повече контактност между литературното творчество и читателите. Хората виждат автора на обичаната книга, могат да му зададат въпроси – и творчески, и житейски – чуват от самия него прочетени, познати и съвсем нови творби. Дори едно твое отиване до Благоевград, Бургас, Сливен, Ловеч, Казанлък, Панагюрище, до село Мало Конаре или село Гелеменово е пътуване към нови вълнения и размишления. Имал съм поетически срещи и в чужбина – главно по линия на ПЕН (12 години бях председател на българския ПЕН): имал съм поетически четения в Хамбург, Белград, Букурещ, Мексико Сити, Делхи, Техеран… В Хамбург участвах в паметно за мен представяне на мои творби – преводите им четеше на сцената световният немски писател Гюнтер Грас, по-късно станал Нобелов лауреат.
Какво ти даде поезията през годините и какво ти взе?
Трудно ми е сега, когато вече съм навлязъл в третата възраст, да направя такъв духовен баланс – какво ми даде през годините поезията и какво ми взе…
Най-напред нека кажа това, което съм казвал и друг път: не аз избрах пътя на поезията – поезията ме избра. Сигурно природата ми е дала възможността да гледам поетично на света, но всичко останало е творческа всеотдайност и труден диалог с времето, в което съм живял. Дарбата, когато наистина я има, съществува само като възможност. Ако искаш да сътвориш творба, може би очаквана от света, а важна и за твоя духовен порив, трябва да вложиш всичко от себе си: лично време, страст, безсъние, воля. Както е казал един световен писател: „Когато ми предстои написване на нова книга, се чувствам като врабче, което трябва да изкълве планина“.
Така е. Въпреки някои представи пътят на поезията, пътят на творчеството въобще е само привидно слънчев и гладък. Да разбереш, че творчеството взема толкова, колкото дава, е също част от дарбата.
Ти си човекът, който откри таланта на Петя Дубарова още в „Родна реч“ наред с колегата си Григор Ленков, а след това положи неистови усилия, за да излязат първите ѝ стихосбирки и нейните стихове да влязат в сърцето на четящата публика. Какви трудности срещна при това благородно начинание?
Да, списание „Родна реч“ – популярното ученическо литературно списание, излизащо през миналия век – даде път в литературата на мнозина талантливи юноши. Ще спомена само Петя Дубарова, Здравка Евтимова, Деян Енев, Бойко Ламбовски, Мирела Иванова, Цанко Лалев, Румен Денев, Соня Нестерова, Николай Дойнов, Даря Хараланова, Нели Виткова, Мая Панйотова, Албена Хранова, Анжела Димчева и много, много още.
Петя Дубарова остави ярка следа сред това талантливо юношеско ято. Ако трябва само с няколко думи да се обясни необкновената притегателност на нейните стихове, бихме могли да кажем – причината е в тяхната художествена простота, в талантливата им пролетна искреност… Още след първата ни среща ние с поета и преводача Григор Ленков направихме всичко възможно Петя да има постоянна трибуна в „Родна реч“ – публикувахме над двадесет нейни стихотворения и разкази. До онзи декемврийски брой на списанието през 1979-а година, който съобщаваше за нейната трагична смърт….
В моята биографична книга „Един поет между вчера и утре“ има немалко страници за Петя – както за първата ни среща в списание „Родна реч“, така и за трудната творческа задача, която си поставих след смъртта на Петя – да бъде издадена стихосбирка с творби на рано загиналата бургаска поетеса.
От няколко издателства, в които носех съставения от мен неин ръкопис, получавах отрицателен отзив: „Не е възможно. Ако издадем стихосбирката, това означава, че поощряваме самоубийствата…“.
И все пак, прощалният дебют на Петя се появи на бял свят – след благородния жест на младия (тогава) директор на варненското издателство Панко Анчев. Стихосбирката „Аз и морето“ (заглавието беше поставено от мен, но беше взето от стихотворение на Петя) излезе в библиотека „Кълнове“ на Варненското издателство. Съставител и предговор – Георги Константинов, редактор – Панко Анчев, художник – Владимир Иванов, тираж – 1159 бройки…
Да отбележа, че тази ти мисия продължава. Ти си издател на първата стихосбирка на Сибила Алексова, която напоследък спечели Националния поетичен конкурс „Иван Николов“. Какво изпитваш при срещата с истински талантлив млад поет? Как го окуражаваш? От какво го съветваш да се пази?
Да, тази линия на творческа подкрепа продължи в списание „Пламък“, в което работя от много години. И по страниците на „Пламък“ се появяваха през годините много млади автори – поети, белетристи, литературни критици, които вече са достатъчно известни на читателите. Ще спомена само Сибила Алексова, Владо Любенов, Радослав Райков ( Рони Райк), Ивета Данаилова, Александра Ивойлова, Ивайло Христов, Петър Чухов и много още.
Да, Сибила направи своя поетически дебют в „Пламък“. Още с първите си публикации в списанието пернишката поетеса Сибила Алексова впечатляваше всички – и редактори, и читатели – със своята лирична дарба. Малкото издателство към списание „Пламък“ издаде преди години и нейната първа стихосбирка. Ето че и досега нейните творчески изяви са радващи. Неслучайно е получила и тази престижна награда.
Още като студент след неочаквано обаждане от Съюза на българските писатели си включен в състава на делегация, която гостува на Михаил Шолохов в станица Вьошенска. Би ли могъл сега да възстановиш впечатленията си от Нобеловия лауреат? Знаеш впрочем, че редица сериозни изследователи, а сред тях и самият Александър Солженицин, отхвърлят авторството му на романа „Тихият Дон“. Какво мислиш по този въпрос?
За това мое пътуване до река Дон и срещата ми с писателя нобелист Михаил Шолохов съм разказвал неведнъж.
Бях последен курс студент по българска филология, моята първа стихосбирка беше още под печат, когато секретарка от Съюза на българските писатели ми извести: предложен съм да участвам в среща на Михаил Шолохов с млади писатели от Източна Европа. Просто щастлив шанс – трябваше да заместя друг наш млад писател, отказал се от пътуването по здравословни причини…
Тази среща с руския писател нобелист край брега на „тихия“ Дон остана паметна за мен. Заедно с млади писатели от Унгария, Полша, Източна Германия, както и с десетина поети и белетристи от Русия гостувахме на Шолохов в казашката станица Вьошенска, като неведнъж бяхме гости и в неговия дом в станицата. Тогава получих автограф от него върху първата му белетристична книга „Донски разкази“, а младата ни група често разговаряше с Шолохов и за изключителния му роман „Тихият Дон“. Той ни разказа немалко случки от своето участие в гражданската война – като 16–17-годишен командир на малък продоволствен отряд. Оттам са неговите действителни, лично преживени впечатления. А самият роман е излизал на части след края на войната.
И тогава имаше мълва относно авторството на Шолохов върху романа – че писателят нобелист е прибрал ръкописа на романа от раницата на убит белогвардейски офицер. Шолохов не говореше за това. Замислял съм се върху споменатата мълва: как може да се носят в червеноармейската торба няколко хиляди ръкописни страници? В днешно време се появиха и други – съвсем различни – версии за чуждо авторство. Ще кажа направо – трудно ми е да повярвам в това твърдение… А романът „Тихият Дон“ си остава за мен един от ярките романи в световната литература, създадена през ХХ век.
Какво сравнение би направил между състава на Великото народно събрание, където си бил депутат, и днешните народни представители?
Ами не е лесно, даже невъзможно е да се направи такова сравнение. И досега пред очите ми в парламентарната зала са фигурите на такива юристи и общественици като Дертлиев, Корнажев, Вълканов, Нешка Робева, Гиньо Ганев, Янаки Стоилов, такива писатели като Валери Петров, Георги Мишев, Стефан Продев, Михаил Неделчев, Леда Милева, Кольо Георгиев, Елка Константинова, Коста Странджев, бай Йосиф Петров и др; артисти като Петър Слабаков, Васил Михайлов, Тодор Колев, художници като Светлин Русев, Борис Димовски, Георги Баев… Нека всеки сам да си направи сравнението!
Георги Константинов е роден в град Плевен на 20 декември 1943 г. Завършил е българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работил е като телевизионен журналист и литературен редактор. Дългогогодишен главен редактор на ученическото списание „Родна реч“ – младежко литературно издание, дало път на такива творци като Петя Дубарова, Здравка Евтимова, Бойко Ламбовски, Деян Енев, Мирела Иванова, Николай Дойнов, Цанко Лалев, Анита Тарасевич, Румен Денев, Ивета Данаилова, Милена Лилова, Рони Райк, Анжела Димчева и др. Директор на Издателска къща „Списание Пламък“ – в продължение на повече от четвърт век. Бил е народен представител в Четвъртото Велико Народно събрание (1992). Заместник-министър на културата (1995). Дългогодишен президент (2000–2012 г.г.), а сега Почетен президент на Българския ПЕН клуб. Автор на повече от 50 книги с поезия: „Една усмивка ми е столица“ (1967), „Лично време“ (1974), „Неграмотно сърце“ (1981), „Високо към снега“ (1985), „Път и дом“ (1988), „Балада за низшите чинове“ (1992), „Обичам те дотук“, 13 поредни издания (1992–1998), „Дърво и птица“ (1999), „Вълнение в Константинопол“ (1913), „Неделен човек“ (2017), „Непадаща звезда“ (2021), „Вечерни слънчогледи“ (2022), „Миг като вечност“ – 100 стихотворения за любовта, две издания (2022), „Роднина на дъжда“ (2021), „Живея високосно“ (2023), „Несгъваем човек“ (2024) и най-новата – „Скалисто сърце“. Стиховете му са включени в много антологии на различни езици: английски, френски, испански, руски, гръцки, румънски, португалски, немски, сръбски, турски, фламандски, японски, хинди, арабски, фарси и др. Автор е и на книги с есеистична проза: „Палто за всички“, „Човек за споделяне“, „Поезията като свидетел“ и др. Познат е също със своите книги за деца. Неговият хумористичен роман „Туфо рижия пират“ е преведен на руски, френски, немски, полски, украински, сръбски, словашки, казахски и други езици. Повече от 200 песни са създадени по негови стихотворения: „Обичам те дотук,“, „Миг като вечност“, „Предутрин“, Стъпки сред безброя“, „Древноримски гадател“, „Тъмен вятър“, „Рядък екземпляр“, „Българският тъпан“ и много други. Носител на редица национални и международни награди. Носител на Почетния знак на Министерството на културата „Златен век“ с огърлие. Съюзът на българските журналисти го е удостоил със „Златното перо“. Награден във Ватикана лично от папа Йоан-Павел Втори с медала „Медалика Понтифиция – Ватикана“. Носител на позлатения знак на академия „Михай Еминеску“ – Румъния, и др. Почетен гражданин на родния си град Плевен. Почетен гражданин на град София. Неотдавна получи Почетния знак на Президента на Република България.
