Начало Идеи Гледна точка Не-апокалиптично
Гледна точка

Не-апокалиптично

Калин Янакиев
26.09.2016
1352

KYanakiev

Този текст няма никакви претенции за аналитичност. Чисто импресивен е. И цели да информира за онова, което е оче-видно (в най-буквалния смисъл на думата), ако човек не е изгубил напълно зрението си.

Преди седмица се върнах от (служебно) посещение в Германия – страна, която в последните 20 години съм посещавал многократно, но в която не бях стъпвал от по-миналата, 2014 г. Ето защо ми беше особено любопитно да видя ситуацията в нея, след „избухналата“ междувременно и „разтресла“ Европа „бежанска криза“.

Ако следвах онова, което (практически ежедневно) ни внушават повечето български медии, трябваше да очаквам по площадите и улиците на германските градове (за късмет пребивавах в Кьолн, тоест тъкмо там, където преди няколко месеца „тълпи“ мюсюлмани нападнаха местни жени) да видя картина от горе-долу следния характер: орди от афгански пущуни, оспорващи териториите на улиците на града с иракски язиди и сирийски туркмени. Между тях травматизирани германци, изрядко смеещи да ги прекосяват на път за все повече отнеманите им от „варварите“ работни места. Разбира се, повечето от германците трябваше да изглеждат вече по „трансполов“ начин – като хилядократен copy/paste на печално-известната (известния) Кончита Вурст. И, разбира се, в скритите по малките улички кафенета и бирарии, коренните жители на Кьолн трябваше да имат една единствена тема за разговор: пагубната политика на г-жа Меркел, която ги постави в това унизително положение и чийто рейтинг оттогава (единствената светлина в тунела) непрекъснато пада, за да се срути най-накрая неминуемо в краката на националистическата „Алтернатива за Германия“ (което обаче няма да разреши проблема, а само ще го усложни още повече).

Сигурно защото нямам профетическото „трето око“ на някои родни „иеремии“, признавам, че не успях да видя тази апокалиптична картина, нито да усетя, че и в Германия (както в целия западен свят) вече нищо не се ръководи от каквато и да било „политика“, а единствено „провиденциално“ (и отвеждащо всичко, естествено, към точката на „либералния апокалипсис“).

Какво видях с „профанското“ си зрение?

Както преди две (и преди четири, и преди десет) години заварих Кьолн огромен, космополитен (да, космополитен) град, по улиците на който можеха да се видят хора от всички раси. Да, пак както преди две, четири, десет години, сред тях имаше немалко жени-ориенталки, със забрадени глави. Те обаче в никакъв случай не бяха от „бежански“ произход: по-скоро изглеждаха дори охолни и съвсем спокойно се разхождаха между германците, влизаха и излизаха от магазините им, където продавачите бяха еднакво ведри и любезни към тях, както към всички останали. Това сигурно поради прословутата неспособност на западния човек да бъде „непосредствен“ и просто да наругае „чужденеца“, когато не му е симпатичен.

На площада пред Кьолнската катедрала също не успях да съзра никакъв материален или друг „стигмат“, останал от случилото се преди няколко месеца. Стотици, може би дори хиляди хора – както е обикновено пред катедралите в европейските градове – седяха на стъпалата пред грандиозното й туловище, а малко встрани този път група балкански „мургавеняци“ (единствено те можеха да бъдат привидяни като „бежанци“) свиреха с акордеони и кларинети екзотичната си за тези предели музика (т.е. не просеха). Присъствие на униформена полиция не се забелязваше. От общото спокойствие на всички никак не можех да си помисля, че това отсъствие се дължи на отчаяното „дезертьорство“ на пазителите на закона от и без това „катастрофиралата“ Германия.

Дали не бе възможно моето „профанно“, не-апокалиптично впечатление да се дължи обаче на това, че се разхождах из центъра? Ами ако свиех в някой по-краен квартал? В прословутите „мюсюлмански гета“?

На всеки обаче, който е посещавал този (и подобните му) германски градове, е известно, че – за разлика от нашите – кварталите им, отдалечени от центъра, съвсем не са „крайни“ в криминалния смисъл на тази дума, а са само по-тихи, изпъстрени с паркове и наместо с автомобили са изпълнени с велосипедисти. Точно така се оказа и тази година (бяхме настанени именно в такъв един „краен“ квартал). Да ви кажа ли какво по-точно видях в него? Мрачни брадати мъже с чалми? Новостроящи се джамии? Бледи женски лица опасани с хиджаб? Признавам, че не успях да видя тези неща. Видях обаче: три – само в този квартал – малки (алтернативни) театъра. Видях неголяма католическа църква (живеехме буквално зад нея), в която всяка вечер имаше кратка меса (след Втория Ватикански събор католическата църква прави вечерни меси, за да могат да участват в тях работещите през деня), посетена от поне петнадесетина човека всеки ден. Имаше също обширен – типично немски – парк с езеро, в чиято мрачина вечерно време се разхождах с много, много по-голямо спокойствие, отколкото бих го правил по същото време на денонощието дори по най-осветените улици на софийските „Баталова воденица“ или „Редута“. И нещо удивително, което не бях забелязал при предишните си идвания тук и което ми се видя същинския символичен „контрапункт“ на рисуваната от родните ни „профети“ картина на Германия. По затревените алеи в средата на улиците в квартала стояха тук-там големи шкафове с витрини, пълни  с книги. Просто ей така – на самата улица. Шкафове с подарени за общо ползване романи, стихосбирки, сборници. Колоездачите спираха пред тях, пускаха някаква дребна монета, отваряха остъклените врати, избираха си книга и сядаха на съседна пейка, за да почетат. И това – при целия крах на „политиката изобщо“, при мощното ускорение на „изпуснатия от ръце“ свят, движещ се към неминуемия скорошен Армагедон! Каква слепота, каква бездънна „нечуваемост“ за горкия „иеремиев плач“, ореваващ Германия и Запада откъм нашенските предели. В ред ли бяха германците?

Да, нека сега го кажа и по-сериозно. Със сигурност в Германия, която ми се видя излъчваща същото спокойствие и мощ (именно спокойствие поради мощ) са възникнали определени проблеми след – впрочем именно християн-демократическото решение на г-жа Меркел да приеме голямо количество близкоизточни бежанци и мигранти. Възможно е следващата година нейната партия да отстъпи първенството си в Бундестага (разбира се, не на някой друг, а на другата – традиционна германска партия на властта – социалдемократическата). Възможно е дори впрочем умерената, националистична „Алтернатива за Германия“ да стане… пета по големина политическа сила в него (което няма как да не тревожи особено чувствителните към ксенофобията след 1945 г. германци). Възможно е Меркеловата ХДС и да е преживяла наскоро „безпрецедентен спад в доверието“ (класирайки се втора по ред) на местните избори в провинция Мекленбург-Померания (за сведение, най-източната провинция в бившата източна Германия, травматизирана все още от половинвековния комунизъм, а не тъкмо от днешните „бежанци“). Но да се говори, че поради тези си проблеми днес Германия е в почти апокалиптична криза, че политиката на Меркел я е дамгосала за десетилетия напред (заедно с цяла Европа), е същинско безумие.

Казано на шега – помислих си, че ако разполагах със средства, със сигурно бих се изкушил да събера заедно най-гласовитите представители на родните „апокалиптици“ и да им заплатя една едноседмична екскурзия до страната на Ангела Меркел. И след като ги разведа по всички важни топоси например на Кьолн, за да потърсим заедно – убеден съм, напразно – тълпите „ислямски мигранти, променящи генофонда на изнежения Запад“, да ги заведа накрая при паметника на Конрад Аденауер, прислонен до снагата на църквата Св. Апостоли (за който съм писал и по-рано в „Портала“), за да видят с очите си, че той продължава да стои необезпокояван там, свалил шапка пред космополитното множество минувачи, със самата си пъстрота свидетелстващо за мощното притегателно място, в което той е превърнал тази страна на Хитлеровите руини.

И после да се върнем малко по-спокойни за „цивилизационния избор“, който направихме в България – „външната граница“ на „разпадаща се“ Европа.

Калин Янакиев
26.09.2016

Свързани статии

Още от автора