1
6481

Не виждам как ще стане

Шумна мантра на сега управляващите е, че отстъпят ли те властта, неизбежно ще се завърне комунизмът, реалният социализъм или както там бива наричано това историческо престъпление. Във верен унес верни им интелигенти нищят уродливостта на комунизма с нейните ужаси, от които техните сюзерени ни предпазват.

Голяма част от тези апокалиптици са израснали във фамилии, добре стоящи по комунистическо време. На тях им се налага да реконструират по документи и разкази грозотата на онзи период. Аз, напротив, идвам от семейство на „бивши хора“ и тридесет години живях като бивш човек. Твърдя, че лично съм изпитал повечето радости, предвидени през 70-те и 80-те години за така белязаните Untermenschen. Не са ми нужни херменевтични усилия, мога направо да свидетелствам.

Няма да се отдам обаче на собствени далечни спомени, а ще заговоря за нещо съвсем скорошно: за един разговор с дъщеря ми Зорница преди месец. От висотата на петгодишното си битие като гражданин на Народната република тя попита: „Има ли изобщо някаква разлика между тогава и сега?“. Опитах се да опиша няколкото различия. Нейният риторичен въпрос беше базиран обаче върху приликите. Нека стане дума за тях.

Господин Иван Гешев обича да настоява, че редовият български гражданин се вълнува от битовата престъпност, че е вгледан в бита. Да погледнем натам. Основната ми тема няма да е ударно налаганата комунистическа икономика на дефицита, съзнателното производство на липси във всички сфери на живота. Затова всичко се „даваше“ и „пускаше“. Пускаха се маслини и портокали, даваха се жилища, автомобили, телефонни постове. Нищо, че всичко се заплащаше от придобиващия ги. Той трябваше да изпитва дълбока задълженост и благодарност към партията, държавата и техния пръв ръководител, вожд и учител на българския народ. Без да искаме, стигнахме до една от приликите.

По-фундаментална ми се вижда темата за кражбата като структурен елемент на социалното битие. Кражбата на „обща“, тоест държавна или кооперативна собственост. По комунистическо време тя беше не просто допускана, тя беше толерирана на всички нива. Чрез нея се допълваше мизерното заплащане, благодарение на нея се преживяваше. Позволяваше се в някаква – подразбирана – мяра, далеч не еднаква за различните етажи на обществото. Разбира се, тя биваше проследявана и документирана от съответните служби. Редът на бита бе режим на постоянна виновност. Едва след драстично прехвърляне на мярата или обаче по други съображения на властта кражбата ставаше наказуема „с цялата сила на закона“. Ефектът от действието на този структурен елемент бе тоталната корупция на обществото.

Когато днес се заговори за „корупция“, обикновено се визират някакви финансови или икономически далавери. Corruptio означава обаче преди всичко разтление, разрушение, развращаване. Тоталното корумпиране на тогавашното общество имаше за резултат неговия катастрофален морален разпад, поголовната криза на мисленето за света и човека. В национална добродетел се въздигна оцеляването. Това отвратително състояние на съществуването предполага тотална липса на съпричастност към другите във всеки рисков момент, изисква готовност да се жертва всеки и всичко в името на собственото опазване и това на най-близкия кръг. Човешка ситуация, имаща за център оцеляването, е антропологическа катастрофа.

Състоянието на обща корумпираност предопределяше принципа за „раздаване“ на управленчески позиции. Личните професионални способности, умения, знания нямаха практически никакво значение, за талантите да не говорим. Членуването в партията беше важно, но недостатъчно условие. Много по-съществено бе на ключовите и доходни места да бъдат сложени „верни и изпитани другари“. За предпочитане беше да са некадърни и недостатъчно образовани, но точно затова пък изпълнителни, арогантни и готови на насилие. Придаваше се власт на тържествуващата простащина и селяндурщина. Затрябваше ли някаква професионална компетентност за смекчаване на провалите, посягаше се към легиона на облагодетелстваните „безпартийни комунисти“.

Общият знаменател за цялата тази прослойка беше послушанието и безогледното подчинение. За нея бяха постовете, престижните дейности, проектите, привилегиите. Това никак не пречеше, когато някой от тях станеше подозрителен за Главния или пък накърнеше с нещо интересите му, да изчезне от социалния пейзаж като съновидение. Както всеки, набелязан за изчезване. Това действие биваше прилагано по принципа на демократическия централизъм и неговата пирамидална структура: поголовно, на всички нива. Само аз ли виждам във всичко казано дотук приликите с тогава?

Ето още една. Всяка инициатива, идваща не по решение или приумица на овластените, беше смазвана със замах. Без оглед на сферата за нейната реализация, на иновативността или ефикасността ѝ. Днешната конституция, в чл. 19 (1), специално нормира: „Икономиката на Република България се основава на свободната стопанска инициатива“. Сегашната власт осигурява обаче много по-активно пречките пред всяка стопанска и социална дейност, която си позволява да не се съобразява с корупционните изисквания и която отказва да се „отчита“ на когото и с колкото „трябва“, в което „трябване“ очевидно следва да се състои свободата ѝ.

И още една. Смазването на всеки импулс към собствена предприемчивост беше „компенсирано“ с изискването за необходимо ощастливяване от все по-растящите успехи на народната власт, илюстрирани с епохалните строежи, издигани под нейно ръководство. Нищо, че построеното обикновено беше дефективно още по направата си. По-важна беше неговата обилна и възторжена възхвала.

Прочутата комунистическа цензура не беше институционализирана. Тя бе внедрявана по всички начини, включително по трудните. Пропагандата беше предоставена на работническо-селската, прогресивната интелигенция, послушна къде по нагласа, къде поради корумпираност, къде по неволя. Съдбата на иначе мислещите и особено на иначе действащите беше за окайване. Те спешно ставаха обекти на обществено порицание, тоест на социално компрометиране и заклеймяване – без съд и присъда. Тяхна съдба беше социалната изолация. В нея им се даваше някак си да преживяват, но не се допускаше да представят публично резултатите от своята работа.

В този пункт бе една от моите грешки в разговора с дъщеря ми. Позволих си да кажа, че днес е много по-голям обемът на свободата, най-вече личната, на мисълта и словото. Действията на прокуратурата, полицията, овластените медии от последно време ме опровергават. Масово достъпното медийно пространство е масово корумпирано, превърнато в елементарна пропагандна машина и инструмент за „обществено порицание“. Някаква разлика все пак продължава да има. Тогава свободната мисъл се реализираше най-вече вербално, в затворени кръгове от съмишленици. Сега все още съществуват няколко легални, макар и не едромащабни свободни медии, най-вече електронни, в ход са новите социалните медии, налице е и възможността за публикуване извън страната, без заплаха от директна репресия. Което не изключва предприемането на съответни дисциплиниращи мерки.

Мога да продължа с изреждането на съвпаденията, но предпочитам да тегля чертата: крайният принос и на двата режима е разтлението на обществото, прегазването на демократичните ценности и правила за живот, пълното крушение на стремежа за постигане на социално общо благо. Решаващото средство за подкарване по този приносен път е едно: страхът. Главният управленски инструмент при комунизма бе всяваният поголовен, смразяващ страх от всичко – абстрактен страх, потвърждаващ себе си чрез примери от най-различен калибър във всички сфери. От уволнение, през системен тормоз, до тотално разбиване на живота – на репресирания и на близките му, понякога стигащо до директно физическо унищожение. И сега е така.

Колкото и основателни да са критиките към един или друг раздел от сегашната българска конституция, не може да се отрече, че тя има демократичен и съзнателно антикомунистически характер. Нека погледнем към нея и по-специално към формулиращата гражданския договор част „Основни начала“, така наречения преамбюл. Той именно бе премахнат в „новия“ проект за основния закон. Юридическият гений на неговия автор е бил осенен за същинското състояние на нещата.

Член 1 (2) гласи: „Цялата държавна власт произтича от народа“. Според управляващите обаче едри части от него се оказаха изроди, изверги, озлобен планктон, мафия, неосъществени дегенерати, тулупи. За всяка от тези думи във всяко демократично общество изреклият ги политик мигом се озовава на пазара на труда. Не и у нас. Нали според добрия модел бяхме бивши хора, врагове и клеветници на народната власт, саботьори, идеологически диверсанти, морално разложени типове, тунеядци. Какво да ни изненадва?

Член 29 (1) настоява: „Никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение…“. Не може ли? А с какво се занимават прокуратурата, полицията, овластените медии? Не са ли добри практики незаконното, произволно следене на личната кореспонденция и масовото подслушване? („Този разговор не е за телефон“, казваше понякога баща ми, сега чувам синът му да го повтаря.) Не е ли държавна политика публичното оплюване, тормозене, дискредитиране, унизяване – било за сплашване, било за наказание? Не е ли всекидневно насилственото нарушаване на частната собственост, изземането или разрушаването на производства поради непослушание? Не са ли вече обичайна практика арестите „по усмотрение“, издевателското нарушаване на граждански права, номинирането за „абсолютен престъпник“ без съдебно решение и даже следствие, полицейската бруталност?

В същата конституция има членове и алинеи, заложени специално срещу рецидиви на диктатура от комунистически тип. Такъв е случаят и с член 11 (1): „Политическият живот в Република България се основава върху принципа на политическия плурализъм“. Усъвършенстваният модел на сегашната политическа система е заложил обаче серия от механизми, правещи практически невъзможно успешно участие в каквито и да е избори на различни от вече добре сработилите се помежду си политически формации. Окончателното зачертаване на тази норма се илюстрира от настояването на г-н Бойко Борисов да изпитва опозиционните политици, за да прецени тяхната читавост. От гледна точка на кой точно плуралистичен критерий?

Член 6 (2) настоява: „Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние“. И за най-плиткоумния български гражданин е ясно, че днес отново има равни и по-равни, а привилегиите са пряка функция на политическа принадлежност, включваща сред добродетелите си безпрекословно послушание и готовност за всякакъв слугинаж.

Член 23 пък съобщава: „Държавата създава условия за свободно развитие на науката, образованието и изкуствата и ги подпомага. Тя се грижи за опазване на националното историческо и културно наследство“. В днешната ситуация звучи като подигравка. Унизително мизерните средства, влагани в тази сфера, са сведени от сегашната държавна власт до един основен инструмент: яслата. Този тип подпомагане на „коректните“ дейци ги вкарва в политически и нравствени зависимости, водещи до тяхното корумпиране, обезличаване, до творческия им и личен крах. Произвеждат се интелигенти: образовано съсловие, ангажирано с обслужването на политически програми. Става дума за една-единствена програма, разбира се, в чиято угода културното наследство се фалшифицира. Действителните наука, образование и изкуства могат да почакат, пък и да се споминат, ако щат. Случайно ли е, че глас за протест издигат изключително интелектуалци, неразчитащи на подкрепа от българската държава?

В резултат на всичко това изискваното от член 4 (2): „Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество“ е доведено до пълен провал.

Докато правилните интелигенти размахват геополитически плашила, все едно някой има откъде да импортира комунизъм, политическият ред в България добива все по-комунистически вид. Диктатурите от клиентелистки тип по необходимост повтарят структури, съществени за комунистическия строй. Наистина, той оправдаваше безобразията си с някаква „научна“ идеология и ги правеше в името на светлото бъдеще. Сега идеологиите са освободени от наряд. Безобразничи се директно от името на човека и за благото на човека, при което човекът и човеците са известни по име – както гласеше един виц от онова време.

Успоредно с това господата Борисов и Гешев твърдят, че ни предпазват от рецидивите на комунизма. Излиза, че трябва да ни опазват от самите себе си. Не виждам как ще стане.

1 коментар

  1. Георги, ако бяхте се понапънали малко преди да словотолагате цяхте да се досетите че неподаването на остава на премиера на Републиката ни предпазва от кремълският реваншизъм концентриран на върха на носа на Хвърчилото. Не става въпрос за комунизъм. вбесяват ме онези из между демоса които постоянно говорят за комунизъм и комунисти. комунизъм няма. Има руска колонизация на ТБД, която бе унищожена. Комунисти няма. Има колонияна администрация. Та резидена нема да върне комунизъмът, за което ни лъжат полит-работниците на комунистическото аристократче бой Кикев, той ще върне руските шпионки в МВР, МНО, ДАНС. ще се опитва да развали договора за F16. ще започне кампания срещу парламентарната демокрация в полза на руските авторитарни режими – президентска република. Ще насрочи референдум за излизане от Нато. И кремъл ще по спечели. Ще на изкара от ЕС. каквато задача му постави публично онзи който го направи президент. Но казвате не… не може… ние нема да го допуснем… ние ще бдим. Глупости, руснаците ни знаят дамара. те са ни възпитали 45 години, ще ни опраскат за 2 дена. Не вярвате? питайте ББ. Юли водеше с 10 % пред руските партии. За 2 дена стана мутра.