0
3861

Не всеки сам си преценя

„Всеки сам си преценя“ доби гражданственост като девиз на свободата, изригване и изливане на порива към свобода, потъпкван и унижаван от българските власти и най-вече от световния заговор на задкулисната власт, нещо като съвременното „Свобода или смърт“. Колоритната фраза завладя публичното пространство неудържимо, полетя във виртуалната мрежа като лекокрила птица, заля я все едно се беше скъсала язовирна стена. Според доц. Надежда Сталянова от катедра „Българска филология“ към Факултета по славянски филологии в Софийския университет „Всеки сам си преценя“ е българската реплика на годината. Когато някой каже нещо на някого, каквото и да е то, отговорът за всичко беше – всеки сам си преценя! Никой за нищо не е длъжен да се съобразява с никого – всеки сам си преценя. Всеки сам си преценя се появи като слоган на борбата срещу принудителното ваксиниране, каквото всъщност не съществува. Но то много бързо стана девиз на свободата и на борбата за свобода, замести псувнята като един вид по-интелигентна псувня в устата на по-културните граждани. Използва се, разбира се, и с иронична конотация, която използвам и аз. Сериозната звучи сериозно – всеки сам си преценява.

Но на мен мисълта ми е съвсем различна – тази мисъл всъщност изобщо не е вярна. Ако наистина всеки сам си преценяваше, светът щеше да загине, ако нямаше общи правила, по които той да съществува, той не би могъл да съществува. Някои от тези правила са от хилядолетия, други са от столетия, трети са съвсем нови. Но нашият живот е изтъкан от тях. Като казах изтъкан – те са именно основата на тъканта, другото е вътък. Те са скелетът на обществения организъм. Ще посоча няколко елементарни примера, че животът и обществото са изградени на принципа, че не всеки сам си преценява.

Да вземем най-популярната игра – футболът. Може ли всеки сам да си преценява как да играе? Откакто съществува играта, има правила, те се променят, но промяната не става на кой както му хрумне, а по-строги регламенти, след поява на необходимост, след дълго обсъждане и след съгласие на мнозинството. После някой може и да не е съгласен с приетите изменения, но или играе по новите правила, или не играе изобщо. По своите си правила може да си играе на поляната или в задния двор. Всяко движение, всяко докосване са регламентирани от правила, за спазването на които зорко бдят трима съдии, а отскоро и видеокамери. Този, който сам си е преценял нещо, ръкомаха срещу съдията, но ако много ръкомаха, го отстраняват.

Няма спорт без правила, спорт, където всеки сам да си преценява? Правилата и в спорта, и покрай спорта са железни. Само ще спомена името Джокович, без да коментирам. Светът беше разделен отново по този признак – може ли всеки сам да си преценява, или не може. Оказа се, че не може. Мнозина са недоволни, но не може. Даже двама-трима сърби чух да казват, че не може.

Като споменах Сърбия, да превключим на военна тема. Може ли при мобилизация всеки да се бие на страната на когото сам си прецени? Например ако Сърбия нападне България, който иска да се бие за България, който иска – за Сърбия. Всъщност не сме застрашени от сръбско нападение, думата ми е за една друга война преди 136 години. И тогава не е можело, и днес също не може всеки да се бие, както сам си прецени.

Някои сами си преценяват, че могат да правят гонки по пътищата. Понякога катастрофират, като убиват човек. Редно ли е да ги оставим да си преценяват сами как да карат? Обществото е въвело задължителни правила – Закон за движение по пътищата плюс правилник. Спазването на Закона е задължително и за тези, които не го харесват.

Така неусетно дойдохме до предпазните колани. За тях вече писах миналата седмица. Тях най не ги харесваме. Ограничават ни и то вътре в собствената ни кола. Допустимо ли е това? Законен ли е този закон? Освен това не предпазват от катастрофи, а ако катастрофираш, не спасяват 100 процента. По-лошо от зелен сертификат. И по-задължително.

Примерите, които могат да се изброят, са неизброими. Но това не е трактат, а седмична колонка. Затова на финала ще сложа последното парченце в пъзела.

Не от днес се шири тезата, че истината е субективна, че не съществува обективна истина. Че всеки си има своя истина. И не само своя истина, но и свои разбирания, свои правила, свои принципи, свои виждания. Своя преценка. И това е до голяма степен вярно. До голяма степен, но не напълно. Примерите тук също са неизброими. Най-често даваният пример е, че дори когато не ни харесва, 2+2 е винаги 4. Всъщност още от първи клас ние започваме да усвояваме истината, че съществуват общовалидна истина и общовалидни правила. В по-горните класове научаваме, че гравитацията също е общовалидна и задължителна.

Но аз казах, че на финала ще сложа последното парченце в пъзела. Нека някой, който твърди, че може и така, и така, да се опита да подреди един пъзел по няколко различни начина. Колкото и пъти да го подреждаш, както и да разместваш, начинът на подреждане си остава един-единствен. Няма субективни правила и никога няма да има. Един-единствен начин завинаги!

О, да беше само с пъзела така! Менделеевата таблица е един огромен вселенски пъзел, който има едно-единствено подреждане во веки веков. И това не накърнява нашата свобода, не е недемократично. Свободата, демокрацията, плурализмът са приложими в други области.

Преди време ме блъсна кола на пешеходна пътека. Онзиден се гледа делото в съдебна зала. Беше доказана вината на водача, а и той не отрече вината си. Съдията обаче му издаде оправдателна присъда. Каза, че така бил преценил.

За да се успокоя от несправедливостта, си взех билет за симфоничен концерт. Пред музикантите имаше партитури, но никой не гледаше в тях, както и никой не следеше палката на диригента. Бяха свободни хора и всеки сам си преценяваше как да свири. Не издържах до края, но концертът ме вдъхнови за горенаписаното.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияВ плен на неустоимия кошмар
Следваща статияАмели Нотомб – тайната на успеха