Удивително е, че в малобройните свидетелства за християни в българските комунистически концлагери, имената на тези хора не са запомнени – ние не ги знаем и няма да ги узнаем.

Ето какво пише например в едно кратко свидетелство, публикувано преди двадесет и шест години (и подписано с инициали), бивш лагерник от Ловеч: „Спомням си един лагерист, викаха му Богомолеца. Те го биеха, а той се кръстеше, молеше Бога и целуваше праха пред краката им…“[1]

От това кратко изречение много лесно може да се построи патетичен разказ. Могат да се употребят и всички топоси на житийния жанр. Само че ще бъде наивно и неубедително за съвременния скептичен (а често и циничен) читател. Затова от самото начало ще призная без уговорки: напълно възможно е, човекът, за който си спомня свидетелят да е бил психично болен (да е бил, както се казва, „луд“). Възможно е да е полудял в самия лагер. Възможно е.

И все пак – нека се замислим: той е правел онова, за което ни разказва свидетелят. Можел е да го прави, бил е в състояние да го прави. „Лудостта“ му, ако става дума за лудост, му е давала някакви непонятни сили, направо казано – да не живее в „този свят“, в ада на каменната кариера край Ловеч, а в някакъв напълно онтологично друг ден и в някакво напълно онтологично друго място. Да живее в ден, в който времето на „този свят“ вече е свършило, оттеглило се е назад и вечността на „бъдещия век“ се е възцарила. От този именно ден, от светлите поля на „бъдещия век“ този човек е гледал и виждал – трябва да си дадем сметка – своите мъчители и затова се е кръстел и молел за тях.

Всъщност, да си „другаде“ в този свят, на езика на „този свят“ наистина се нарича „лудост“ и значи – за този свят въпросният „Богомолец“ действително си е бил луд човек.

Ако обаче решим да се абстрахираме от медицинската страна на казуса, да я сложим за момент в скоби и да се запитаме за самия свят, в който е живеел, от който е гледал и в който е изпитвал онова, което е изпитвал „Богомолецът“, ние ще трябва да формулираме въпроса си по следния начин. Какво собствено е изпитвал този човек, щом докато са го биели с тоягите, се е кръстел и се е молел на Бога? Болка ли е изпитвал? Разбира се, че физически той е изпитвал болки (както всички останали лагерници). От тези болки, в края на краищата, той е и загинал на каменната кариера: нали е бил „другаде“ все пак в „този свят“. Отвъд физическата болка обаче – и това е безспорен факт – той е изпитвал невероятна жалост към своите мъчители и убийци, щом загивайки все пак е продължавал да се кръсти и да се моли за тях. И е можел да изпитва тази жалост, продължавал е да я изпитва и докато го е боляло, и докато е умирал. Което означава, че тя – каквото и да казва медицината – е била по-силна и по-реална от болката му. Онова „другаде“, където Богомолецът се е намирал и откъдето му е било жал за убийците е било напълно реално за него и даже, повтарям, далеч по-реално от онова „тук“, където са го смазвали ударите.

А защо, защо му е било жал за тези зверове, защо – най-непостижимото (или най-„налудното“) – е „целувал праха пред краката им“? Очевидно ги е зрял и буквално ги е виждал „по друг начин“. На религиозен език този „друг начин“ няма как да се нарече другояче, освен начинът на Бога, на Христос от края, от есхатона. Пак на религиозен език казано, Богомолецът е виждал „образа Божий“, в който тия изверги, все пак, са били сътворени, виждал ги е тъй както Христос ги е виждал – като Негови чеда, като Негови деца, в светлия ореол на сътворението им. Виждал ги е така, както бащата вижда своето извратило се, погубило се, озверяло дете, което обаче не може да спре да помни в неговото начало – когато се е явило на белия свят и завинаги, завинаги е било обикнато в него. Както бащата (и вече само бащата) вижда превърналия в престъпник свой син и затова го гледа с неописуема, с разпъваща го жалост.

И тъй този „Богомолец“ в своята „лудост“ е виждал мъчителите си с очите на… Христос. Виждал ги е в „образа Божий“, в който са били сътворени, в неговата изгаряща сърцето му светлина и сърцето му се е късало от жалост. И той се е кръстел, молел е Бога за тях и е целувал праха пред нозете им. Виждал ли ги е той по този начин? Безспорно ги е виждал именно по този начин, след като под ударите от тоягите е правел това, което е правел. И това негово Христово виждане е било напълно реално, съвсем независимо от това, че тази реалност медицинската наука определя като „лудост“.

Всъщност това е главното, на което искам да обърна внимание. Анонимният „Богомолец“ съвсем, съвсем действително е зрял изродите от лагера в техния „Божий образ“ – в онзи събарящ в праха мълниен образ, ослепителен като светкавица и съвсем, съвсем действително, виждайки как този образ пада от небето пак „като светкавица“, е изпитвал към тях срутващата го в праха пред нозете им разпъваща, Христова жалост. Което означава, че той съвсем, съвсем действително ги е виждал и чувствал от онова „място“, което вярващите наричат „небе“ и „небе на небесата“, съвсем действително ги е гледал и чувствал от „гледната точка“ на Христос. Съвсем действително е бил „там“, в Царството Божие, докато са го смазвали от бой тук, в лагера край Ловеч. Но това негово пребиваване „другаде“ го е правело и свободен тук, в „този свят“: свободен от болката, от страха, от омразата, които е „нормално“ („не-налудно“) да се изпитва към убийците, ако си „нормален“.

На онези, които ще възразят, че тази „свобода“ на „Богомолеца“, това негово Христово зрение, тази негова Христова жалост все пак не струват нищо, защото, макар и (субективно) действителни, те са „луди“, ще кажа следното. А представете си, уважаеми – вие, които пет пари не давате за извършените престъпления (твърдите, че те са нещо „вече отдавна минало“ и даже „не вършат политическа работа“), че един ден (както твърдят вярващите) тази „субективна“ действителност вземе, че се преобърне; че – о, лудост – този свят на тоягите, на каменните кариери, на безнаказаността и безнаказаното потъване на престъпленията „в миналото“, се окаже изведнъж „другаде“, а пък небесата се окажат именно тук. Какво ще бъде тогава? Представете си го – просто като мисловен експеримент си го представете.

Изведнъж небето – тази физическа завеса, отвъд която ние никога нищо не сме виждали, защото не сме „луди“ – се раздере с пукот и оттам ни погледнат Очите, в които ще се видим, тъй както „Богомолецът“ в лудостта си ни е виждал! И тогава на едни убийци от същия лагер, за които ни разказва друго свидетелство, ще се даде да видят – с очите на „Богомолеца“ да видят – какво са направили тогава. Ще им се даде да видят онова, което ни разказва на едно място друга свидетелка – актрисата Надя Дункин: „Един ден, пише тя – както работехме на кариерата, гледаме водят двама души – млад и по-възрастен. Разбрахме после, че били баща и син. Ние бяхме на височината, а мъжкият лагер по-долу и всичко се вижда. Оставиха хората куфарите и биячите идват. И почват да бият младото момче. А то само вика: „Татко, татенце, татко, татенце“. Биха го до припадък. После се хвърлиха върху баща му. Момчето на другия ден почина. А баща му след три дни. Не си спомням вече как научихме.“[2]

Та казвам, нека си представим, че на тези убийци бъде дадено да почувстват със същата сила и действителност, с която „лудият“ Богомолец е чувствал техния погубващ се Божий образ, болката на онзи баща, чувал вика на убивания пред очите му негов син. Бъде им дадено да почувстват, какво е да виждаш как убиват пред очите ти детето ти, за което си черпил приятелите, когато се е раждало, за което сетне си треперил при настинките и детските му болести, бил си обнадежден и радостен, когато е влизало в гимназията, за чийто бъдещ живот си мечтал вечерно време преди да заспиш. Бъде ти дадено да почувстваш как целият, целият този живот зове към теб, а ти не можеш да направиш нищо; бъде ти дадено да видиш после как тия същите куфари, които бащата и детето му оставили на земята преди да започне убийството, са били бързешком, с разтуптяно сърце наредени от майката и съпругата в нощта на ареста, за да „си имат там необходимото“, да могат „да се измият“, да не „им е студено на краката“… А сега всичко се е оказало безполезно, и жената, далеч някъде, във внезапно опустелия дом, дори не подозира, че днес са убили момчето й, а пък тя се надява, че „скоро ще ги пуснат“, защото „нали нищо не са направили“… Да почувстват, казвам, убийците онези три дни след смъртта на сина му, в които бащата е умирал в лагера с неизтриващата се картина на агонията на детето му пред очите си, с незамлъкващото „татко, татенце“ в ушите му. Да им бъде дадено да почувстват този ад със същата отчетливост, с която я е почувствал бащата и с която се е ужасявал за тях „Богомолецът“…

Какво ще могат да направят тези неочаквано намерили се „другаде“ убийци тогава? Към кого ще извикат от сполетелия ги внезапно „ад“, от който – ще осъзнаят – никога, никога няма да могат да излязат, защото онова, което се е случило тогава, с бащата и момчето, се е случило и това няма как да бъде взето вече назад. Към кого и как ще извикат? Няма ли тогава, взирайки се от дълбочината на преизподнята си към раздралото се небе да потърсят – „налудно“ – с поглед някъде там, сред жителите му, онзи  „лудия“, когото биеха, а той се кръстеше и целуваше праха пред нозете им? Ще го потърсят с, на свой ред полуделия си поглед, за да се възползват от молитвите му и ще се ужасят, че не са узнали тогава или са забравили сетне, че не знаят, не знаят името му, с което да го повикат. Защото нали той е бил тогава „другаде“, бил е „луд“. А сега, неочаквано, нещата са се обърнали и „другаде“ са те, а той си е там, където е бил и по-рано и между него и тях „зее голяма пропаст“ (Лук. 16:26). Голяма всъщност, колкото пропастта между неговата тогавашна „лудост“ и тяхната тогавашна „действителност“.

А ако местата на тия двете и тогава, и въобще са били обърнати?

[1] Българският ГУЛАГ. Свидетели. Сборник от документални разкази за концлагерите в България, съст. Екатерина Бончева, Едвин Сугарев, Свилен Пътов, Жан Соломон, София, 1991 г., стр. 292.

[2] Пак там, стр. 378.