Запътвайки се към киносалона, не очаквах да гледам „Страстите Христови“, още по-малко някой български „Левиатан“. Надеждата ми бе да усетя невидимата нишка, която свързва човешкото сърце със собствения му Създател. За жалост, „Не затваряй очи“ не залага на фините проблясъци, а на плакатната декларативност.
Настоящият отзив, посветен на филма „Не затваряй очи“, в чийто център е темата за вярата, не е плод на някакво желание да хвърлям кал по крехките криле на първия опит за българско игрално християнско кино. Предлагам го на вниманието на читателите с убеждението, че на фона на морето от възторзи би било здравословно да има и един критичен глас.
Запътвайки се към киносалона, не съм имала нереалистични очаквания. Съвсем не очаквах да гледам българския „Страстите Христови“ (2004) или българския „Остров“ (2006), нито дори български аналог на „Възкресение“ (2016), а още по-малко – някой български „Левиатан“ (2014). Единствената ми надежда бе да усетя в историята, словото и образите онази невидима нишка, всевечно свързваща човешкото сърце със собствения му Създател, утешително да проблясва, да се промушва през гъстата мрежа на отчайващото страдание и баналното всекидневие. Защото нали е казано, че душата е християнка. Просто трябва да проговориш на нейния език, за да ти отговори и тя.
За жалост обаче, „Не затваряй очи“ не залага на фините проблясъци, а на плакатната декларативност. Интензитетът, с който християнските послания (сякаш извадени от програма на курс по катехизис) задъхано се роят едно след друго, не оставя възприятията на зрителя да си поемат глътка въздух. В немалко моменти е особено силно усещането, че сякаш глас зад кадър подава сигнал: „Внимание! Минутки за православна просвета!“. И следват различни поучения – как да се прекръстваме, защо не бива да казваме „Лека му пръст“, поучения от съвременни светци, поучения за иконите, за молитвата и т.н. Дидактичният тон се усеща и на невербално ниво – младо момиче, което свещеникът среща на улицата сред блудници – вероятно и самото то начинаещо в най-древната професия, магично сменя мрачното изражение и празнотата на погледа си с озаряваща детска усмивка. Но какъв е символичният жест, който задейства това мигновено преображение, тази метаноя? Ръката на свещеника, която изтрива от устните на момичето яркото червило. Дали подобна „педагогическа методика“ може да доведе до дълбинни душевни преломи?! Надали.
За жалост, цялостното усещане за схематичност, придържаща се към линията на готовите отговори, не може да бъде компенсирано дори от талантливата игра на Александър Кънев в главната роля на отец Павел, на Ирена Милянкова в ролята на неговата болна от рак сестра Николина, нито от затрогващото дебютно участие на натуршчика Яни Малинов в ролята на другия главен герой – младия Петър. Или от други достойнства на филма – например майсторството на операторското око, динамиката на образите…
В социалните мрежи попаднах на дискусия по повод на този филм. Според едно от мненията критиките за естетическите несъвършенства на „Не затваряй очи“ свидетелстват, че сме се превърнали в „интелектуалци без душа“, а е по-важно да се концентрираме върху това, че филмът „ни помага да намерим обратно пътя към духовното“. Но именно духовният план според мен е другата слабост на филма. Най-вече с неговия хепиенд – възкръсването на издъхналата от тежка болест Николина. Разбира се, в сърцевината на християнството е вярата във Възкресението. В сърцето на всеки християнин са запечатани новозаветните истории за възкръсналия Лазар, за дъщерята на Иаир и за Христовите думи към нейните родители, преди да тя да бъде възкресена: „Не плачете; тя не е умряла, а спи“; за възкресената Товита, която е съживена благодарение на молитвите на свети апостол Петър. Свидетелство за възкресение и на хора, и на животни има и в житието на епископа овчар – св. Спиридон Тримитунтски например. Вярата във Възкресението не е абстрактна идея за някакъв символичен акт, а увереност в реално случили се събития.
Апостолите са възкресявали мъртъвци, но имаме ли свидетелство някой от съвременните православни светци да е възкресил човек със застъпничеството си пред Бога? Възможно е да има, простете, че не се сещам за такива примери. Мисля обаче, че нито свети Лука Войно-Ясенецки, чиято молитва със сигурност е била молитва на голям праведник, е възкресявал мъртви… Този блестящ хирург и велик медик, за който има множество свидетелства, че със своето застъпничество е изцелявал тежкоболни, отписвани от своите лекари, и дори изпаднали в кома се събуждали заради неговата небесна помощ. Нито споменатият във филма свети Паисий Светогорец, благодарение на когото мнозина също чудотворно са се изцерявали и който неслучайно измолва от Бога да почувства върху себе си страданието на онкоболния човек.
Защо обаче се вглеждаме в тази „подробност“ – та нали филмът е художествен, той има право на своята фикция! Или пък, погледнато от перспективата на вярата, да не би това някой да възкръсне днес да е напълно невъзможно?, би възразил някой. Причината да се вгледаме именно в този хепиенд, решен по начина, по който е решен, е, че така филмът пропуска да изпълни основната си цел – да даде автентична християнска утеха на онези зрители, които вероятно са разпознали в отчаяните сини очи на Николина свой любим човек, отишъл си без време от мъчителна болест (или в нелеп инцидент). А тези зрители никак не са малко… Може само да са чували откъслечни цитати от Евангелието, но те търсят своите убедителни духовни аргументи – защо и как да приемат тази така несправедлива смърт. Търсят честни отговори пред суровата реалност на смъртта. От християнска перспектива човекът усеща раздялата в смъртта като нещо неестествено и нереално – защото нищо, което е извън Божия замисъл за Творението, не е естественото състояние на нещата. И все пак, макар и да не я желаем, смъртта е допусната от Него в човешката природа – „вследствие на нашия грях за наше наказание и същевременно за наша полза“[1]. И тук един от възможните християнски отговори на страданието от загубата е, че живи и починали – заедно и неразлъчно сме в прегръдката на Христовата любов.
„Макар смъртта да е победена и преобразена, отменена като отделяне от Бога, а по този начин – и от живота, дори превърната в блаженство, тя не е окончателният завършек. Тя все още е „път“ – пътят към възкресението, към окончателната победа на Бога, към новото небе и новата земя, към осъществяване на Царството Божие, когато Бог ще бъде „всичко у всички“. Църквата очаква тази последна победа. И това очакване представлява самото съдържание на нейния живот – очакване на победата, предвкусвана от нейните членове, били те живи или мъртви“[2], казва отец Александър Шмеман. Всеобщо очакване на истинския Финал: „А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта“ (1 Кор. 15:26).
Вместо обаче в сърцевината на филма да е именно това предвкусване на Христовата победа, това усещане за Чудото, сюжетната линия се концентрира върху чудото само по себе си, движейки се по стародавната схема на приказката, макар и пременена в християнски одежди, но описана още от изследователя Владимир Проп – за героя, който преминава през различни изпитания в търсене на своето вълшебно биле или на своя магичен помощник…
Така или иначе, фактът, че вече имаме опита на „Не затваряй очи“ – без да го етикетираме специално като „християнски“ (или „православен“) филм, е сам по себе си добър знак. Но и показва колко нелека е задачата да се поднесе убедително със средствата на игралното кино сложната тема за вярата на съвременния масов зрител, преситен от обещанията на всякакви „чудотворци“ и от житейските съвети на екзотични и родни духовни ментори.
Сандра Керелезова е завършила Факултета по журналистика и масова комуникация (2002 г.) и Богословския факултет (2012 г.) на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. От 2012 г. до 2019 г. е редактор в интернет сайта Православие.БГ и в издателство „Омофор” към фондация „Покров Богородичен”. Автор e на сборника с есета и интервюта, посветени на християнската вяра „По пътя към Тавор“ („Парадокс”, 2022). Член е на екипа на книгоиздателската програма на Фондация „Комунитас“.
–––
[1] Св. Йоан Дамаскин, „Точно изложение на православната вяра“, Манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, 2008, стр. 71.
[2] Протопрезвитер Александър Шмеман, „Литургията на смъртта“, Фондация „Комунитас“, София, 2024, с. 91–92.
