
Поетесата Екатерина Йосифова почина на 13 август 2022 г. на 81-годишна възраст
„…Знам / моя си език.“ Да, знанието на точно този език я прави толкова различна, пребиваваща някак встрани и извън литературната българска „нива“, на която талантливи, добри, смислени поети „работят“. И изработеното е хубаво. Тя има свой си път, свое присъствие, толкова различимо, толкова силно, толкова мъдро и бих казала, неоспоримо, че думите за нея трябва да са малко, внимателни, „тихи“, разбира се, почтителни. Без никаква патетика, без екзалтации, без категоричност и крайни съждения. Защото с поезията си тя меко, но и категорично ни даде да разберем или поне да се размислим над несигурността. Какво виждаме, какво мислим, какво чувстваме в този или в другия момент – то дали е същинското, наистина важното, онова, в сърцето и ума, а кое е всъщност важното? „Виждам / каквото виждам./ Не е огледало…“
Езикът, езикът, езикът… той трябва да се цени, да се почита, но най-важното – да не се приема просто тъй. Като „запомнени“ думи. Той трябва да се търси. Простотата също води към дълбините на смисъла. Повече от сложността. Човешкото е крехко в своята несъвършеност, колебанието не е грях, болката, самотата, тъгата все са спътници в живота ни, тъй както и радостта от малките неща, тъй както обичта…
Поезията трябва да може да ги разказва, не гръмко, просто да ги споделя. И при нея, при Екатерина Йосифова, дарбата да пишеш не е в притежанието на повече и повече думи, не е в способността да ги изваждаш всичките от себе си… Тя е повече в това да ги цениш, да ги познаваш толкова добре, че да приемеш само най-нужните от тях. Тя е в удивителната способност да говориш просто за най-сложните неща. Нейната поезия е много повече въпроси, вместени там, вътре, сред думите. Какво остава, след като онова, което трябва да се изрече, е изречено? Драмата на пишещия е „проста“ – когато изречеш себе си, оставаш „празен“. Но думите ти могат и друго – те са „драскотина от нокът“ върху живота, те са истинският живот… Поезията е като да пишеш върху себе си, да пишеш върху тялото на живота. Тя е и сила, без нея няма как да се справим: „Четящият / стихотворение / сутрин / в леглото / около десет минути / става / справя се с / каквото там трябва, излиза / и добре понася другите часове.“
И нейната поезия го прави. Мъдра и концентрирана, лека и в изричането, и в изписването, все несигурна, все питаща се. Както сме всички ние – поети или не. Четящи или не. Побрани във фрагментарния ни човешки опит, несигурни, а понякога малко сигурни… Със свой си път. Нейният също си беше неин. „Ако тръгна / от себе си / по лъча, по лъча, хладен и зелен,/ пресичащ / опърлени олтари / ще вървя, ще си вървя.“