0
2644

Не Константин, а Петър

Накратко за филма на Вим Вендерс „Папа Франциск: Човек на думата си“[1]

В продължение на пет години Вим Вендерс се труди върху този филм. „Това не трябваше да е филм „за“ папа Франциск, а филм „с“ папа Франциск,“ заявява той в едно от представянията на работата.

Интересна е западната практика римските епископи сами да избират имената, с които заемат Петровата катедра. Папа Иоан Павел ІІ избира името си в чест на твърде кратко папствалия свой предшественик папа Иоан Павел І, който от своя страна избира име-съчетание от имената на двамата свои предшественици. Папа Бенедикт посвещава предстоятелстването си на Бенедикт Нурсийски – един от крепителите на ранното монашество и автор на най-разпространения монашески устав, но също и на Бенедикт ХV, който е посланик на мира в бурните времена на Първата световна война. Имената на папите не само имат своите специални значения, но понякога се оказват и „програмни“ за носителите си. Такова програмно име несъмнено е избраното от папа Франциск, което освен че за първи път ще оглави Римската катедра, представлява всичко друго, но не и имперската тежест на Римския понтифекс.

През вековете св. Франциск остава като име на скромността, на грижата за най-малките, на цялостното християнско преживяване на Творението и на верния любим на „г-жа Бедност“. В този смисъл никак не е изненадващо, че новият папа се отказа от названието понтифекс, запазвайки за себе си отчетливо по-църковното „Римски епископ“. И това не беше единственият отказ от традиционните за римските папи атрибути и жестове. За първи път от XVII век насам папата не обитава Ватиканския дворец, а скромна квартира за гости. За първи път той се съпротивлява срещу целуването на папския пръстен и дори на ръка, като охотно прегръща онези, които искат да му засвидетелстват почитание. Също както папа Иоан Павел ІІ в края на живота си, Франциск пренебрегва знаковите порфирни обувки. Но това са само външните белези на едно обещаващо много изненади папстване на първия латиноамерикански папа (за първи път) от ордена на йезуитите.

* * *

Вим Вендерс говори за вълнението си при избора на Франциск. Това вълнение съвсем не е предшествано от напрегнато очакване или особена ангажираност със събитието. Макар да заявява себе си като вярващ християнин и да е отраснал в католическа среда, Вендерс не може да бъде определен като редови мирянин, чакащ с трепет появата на белия дим. Всичко се случва ненадейно за него, а вероятно и за мнозина. Изненадата и любопитството към нетрадиционния избор навярно щяха останат част от вътрешния свят на режисьора, ако той не беше получил (2013 г.) онова почти немислимо писмо от префекта на  комуникационния департамент към Ватикана – Пауло Руфини – което внимателно го приканва да помисли дали би искал да работи върху филм за папа Франциск. Излишно е да се споменава, че Вендерс не би работил върху поръчков филм и – от висотата си на световноизвестен и престижен режисьор – не би се лишил от авторската си свобода на действие. Това очевидно е известно на г-н Руфини, който впрочем е първият мирянин на тази отговорна позиция, но също е и (по думите на самия Вендерс) киноман, добре познаващ творчеството на поканения режисьор.

Срещата в Рим изяснява ситуацията: продукцията трябва да е независима. За нея изцяло ще се погрижи режисьорът. Ще му бъде предоставен практически неограничен достъп до папа Франциск и… условия няма.

Вендерс говори с ужас за свободата, която му е била дадена и отговорността, която тя предполага. През цялата му документалистка кариера той винаги е бил ограничаван от някакво обстоятелство – когато снима Buena Vista Social Club[2] например, той знае отлично, че не бива в никакъв случай да политизира визията, защото ще навреди на своите „герои“. Тук обаче режисьорът се оказва оставен изцяло на своите предпочитания и решения.

Работата въобще не се оказва лесна. В продължение на пет години Вим Вендерс се труди върху този филм. „Това не трябваше да е филм „за“ папа Франциск, а филм „с“ папа Франциск,“ заявява той в едно от представянията на работата. А филм с папа Франциск е по необходимост филм за личната интуиция на автора за папата. Избраното име на светеца също има биографично значение – Вендерс разказва как като малък се е опитвал да говори с животните и растенията, също както разказва житието на единствения му познат тогава светец. Това вероятно изиграва определена роля за отправната точка на филма. Кинопътуването начева в съвременния Асизи и недвусмислено свързва бившия архиепископ на Буенос Айрес със св. Франциск.

Вендерс избира странна форма за своя филм. Макар да го наричаме документален, той всъщност е хибриден по един много очевиден начин. В него няма възстановки на действителни събития, което е позната практика в документалистиката, а направо фикционален елемент, който насича масива на документалистиката. Св. Франциск сам „се появява“, в няколко (пет) блиц епизода, които сякаш верифицират и кинематографично благославят визионерските думи и действия на папата. Ние помним от известния и много награждаван диптих Небето над Берлин[3] / Толкова далеч, толкова близо[4] ангелската употреба на чернобяло изображение – безхитростно, но добре работещо. Години след това, при заснемането на Душата на един човек,[5] Вендерс отново насича документалната материя този път с псевдо-архивната биография на „Слепия Уили Джонсън“. Тъй че когато св. Франциск се появява на трептящия черно-бял екран, това не се оказва кой знае колко изненадващо за любителите на режисьора. Любопитното тук е, че тези части наистина са заснети с примитивна механична камера от 20-те години на ХХ век и архивното качество съвсем не е резултат от постпродукционни ефекти. Св. Франциск се моли, обикаля пътеките със своите братя или сам, стига до Йерусалим, за да се срещне със султана на Египет. Той се материализира от тълпата поклонници в своя град.

Колкото и да е нетрадиционна тази фикционална част от филма, тя изглежда най-„лесната“ както за заснемане, така и за интерпретация. Вендерс не се задоволява да „включи“ светеца в своята работа, той се захваща да прави „францисков“ филм, беден филм. Филмът „с“ папата, който се грижи за бедните и сам търси бедността, трябва да е беден филм. Тази „бедност“ очевидно не се отнася до качеството на визията, нито до стила на картината. Вендерс обаче се отказва от възможността да следва своя „герой“ в пътуванията му, отказва се да разточителства в заснемането на филма. В резултат на това решение той се заема да изгледа и монтира своя селекция от 800 часа готов ватикански архив. Композирането на подбраното се оказва трудна задача освен всичко и защото така монтажът на филма по необходимост съвпада с изграждане на драматургията му.

Трети съществен елемент е свежо заснетият от режисьора материал, който обаче в своята интимна статичност е точно толкова различен от архивните откъси, колкото са тези двата от чернобелия „житиен“ материал.

„Осъзнах, че трябва да използвам привилегията да бъда лице в лице (с папата) по различен начин. Трябваше да „преведа“ това на кино-език, да го превърна в различен вид контакт и комуникация между папата и аудиторията. Не можех да пазя тази привилегия само аз себе си!“[6]

За да постигне пределната интимност на общение, която търси, Вендерс се решава да използва едно хитро приспособление, дело на друг документалист – Ерол Морис – интеротрона. То представлява система от два телепромптъра (аутокю), при която интервюираният гледа своя интевюиращ в двупосочно огледало, зад което камерата го снима фронтално. Това дава възможност на говорещия да гледа директно в обектива (виждайки там своя събеседник), а не във физически присъстващия интевюиращ или в някакъв изместен от центъра обект. Интервюиращият пък вижда в своя телепромптър лицето на интервюирания, докато друга камера зад него го снима, за да предаде образа му на интервюирания. Така контактът е директен – очи в очи, без да е физически непосредствен.[7] Този технически трик прави възможен великолепния трети елемент от филма, в който папа Франциск изпълва целия екран със своето добронамерено, насърчително и сърдечно-интимно присъствие. В това екранно иконично „надвисване“ има нещо покровителствено и в същото време безкрайно авторитетно.

Същинската близост с папа Франциск обаче, започва след кратка и много стегната интродукция, която дава и херменевтичния ключ към погледа на Вендерс върху папата. „Историята“ започва със спускане над Асизи, докато гласът на Вендерс с неговия характерен акцент поставя тежките теми за времето, за катаклизмите, бедността и отчуждението, за тревогите за бъдещето на земята и предлага простите, но изискващи голям кураж отговори на св. Франциск от Асизи. Режисьорският глас озвучава чернобелите кадри с откровението на светеца, когато той молейки се чува словата „Възстанови Моя дом… той е цял порутен“. Вендерс настоява за валидността на универсалното тълкуване на тези думи. Нашият дом е нашият свят. Също както онзи младеж в отдалечения XIII век се е заел да оцелостява занемареното мироздание – така и ние сме длъжни да се вслушаме в този глас. Това е пътят. Свежият Францисков повей от новото папстване, убеждава ни авторът, е това, от което светът се нуждае. А лицето на тази ободряваща „програма“ е новият (тогава) папа Франциск, със знаковото си име.

Ние го виждаме само за кратко в предишното му битие на Буеносайрески архиепископ: при визита в беден столичен квартал, когато призовава събралото се множество да разменят прегръдки. Знакът на единение не е случайно избран. Основното послание на папата в този филм ще бъде солидарността – солидарността с близките, със съгражданите, с другите, различните, с природата. Телесната близост като знак за сърдечна близост – и тази телесна близост изпълва екрана с усмихнатото лице на Франциск, в бяло папско облачение върху почти иконографски синьо-зелен „трон“ на фона на бистрото небе и зелените клони на дърветата, които надничат в малкото пространство на горния регистър на кадъра, над раменете му.[8] Иконична е и плиткостта на заснетото (липса на фокусна дълбочина), която създава впечатление за почти двуизмерност на образа.

Франциск говори за общуването на другите, призовава за вслушване в другия, но всъщност добре описва собствените комуникативни стратегии. „Днес светът е в мнозинството си глух. Мисля, че и сред нас, свещениците, има много глухи. Говоря за това, да се въвлечем в живота на другите, говоря за близостта. Говори малко, слушай много, казвай само колкото е достатъчно, и винаги гледай хората в очите. Тази близост на свещеника отразява отношението на духовна нежност, която Бог проявява към нас.“ Наистина в подготовката на филма Франциск не говори никак малко, но може би това е достатъчният минимум, при положение, че Вендерс му връчва нескромен списък с 55 въпроса. Впечатлението, което прави папата със своето просто и ясно говорене се подсилва от начина по който то бива изречено – сърдечно усмихнато, но без сантимент. Особено по сърдоболните въпроси. Възможно е това отчасти да се дължи на културата на публично поведение, която в западната църква е добре развита през вековете, но на мен ми се струва, че тук става дума и за личен талант, за харизма, която Франциск безусловно притежава. Когато разказва случка с умиращо дете, което му се обажда по телефона, той не оставя зрителя на влагата на лесното съчувствие, а сякаш се отстранява и завършва разказа с поучение за възсъединението със смъртта, прехвърляйки темата върху собствените си мисли за края на живота и полагайки ръка върху нагръдния си кръст.[9]

Вендерс продължава темата за смъртта и теодицеята през страданието: страданието на жертвите на Холокоста, страданието на мигрантите, оказали се далеч от дом и близки в чужди страни, в бедност и мизерия, страданието на застигнатите от природно бедствие филипинци, загубили близките и домовете си, страданието на болните африкански деца. Франциск споменава Достоевски и съкрушителния въпрос за страданието на децата и не се опитва да даде отговор. Само насочва към обстоятелството на абсолютната свобода, дадена ни от Бога, свобода дори да Го мразим, свобода да не вярваме в Него, да се отречем от Него и да грешим – също както Адам в началото. „Къде си, Адаме?“ – първият въпрос на Бога към грехопадналия човек. Това е и началото на речта на Франциск в мемориала на загиналите в лагерите евреи. Въпросът е особен. Бог, разбира се, вижда къде е Адам (Той е всевиждащ), но търси онзи Адам предишния, търси изгубената овца. Търси Адам, който се е вслушал в гласа на злото.

Подобно на своя духовен патрон, Франциск оцелостява грижата си за Творението, като простира солидарността си отвъд човешкото общество (ние виждаме чернобелия „Фрациск“ сред растения и птици и чуваме неговия химн към брата Слънце). „Най-бедната от бедните е Майката Земя“, казва папата, „грижата за майката върви заедно с грижата за децата ѝ“ (Ние виждаме впечатляващата 3D mapping – прожекция на природното величие на Творението върху фасадата на Св. Петър в Рим). Вендерс рядко цитира документи, но нарича енцикликата Laudato si „чудо“, тази енциклика предхожда Парижката среща за климата, нейният основен патос е предаден в обръщението на папата пред Асамблеята на Обединените Нации в Ню Йорк. Словата му – бурно аплодирани – не се отнасят единствено до екологичните тревоги, а предават грижата за цялото творение.[10] Както в енцикликата, така и тук той говори за „култура на отпадъка“. „Най-бедните са онези, които страдат най-много от набезите (срещу природата)… те са отхвърлени от обществото като в същото време са принудени да живеят от остатъците и да страдат несправедливо от злоупотребите с природата… Това е срам за всеки от нас! И ние всички сме отговорни. Никой не може да каже „аз нямам нищо общо с това“.“ Вендерс използва кадри с хора – огромно поселение от хора – изхранващи се на бунищата, които чакат поредното изхвърляне на боклука, за да намерят нещо за себе си.

Отблъскващата, крайна бедност, на която зрителят става свидетел, има своите причини и в основата (според Франциск) лежи особената стръвност на съвременната икономика, която поражда ужасяващи неравенства. В посланията си пред различни слушатели папа Франциск повдига този въпрос – захранвайки въображението на онези, които го наричат „левичар“[11] и му приписват причастност към „теологията на освобождението“, която представлява своеобразен идеологически хибрид между марксизъм и богословие.[12] И той наистина не скъпи обвиненията си към трите „к“ – консумеризма, корупцията и конкуренцията (в смисъл на ожесточена надпревара). Но дава отговори, различни от тези на лявата политика: „Начинът да избегнем консумеризма, тази корупция, тази конкуренция … е конкретността на ежедневната работа…! Бих искал да ви говоря за трите „Т“: ‘trabajo’ (труд), ‘tierra’ (земя) и ‘techo’ (покрив). „Покривът“ означава домът, семейството. Възстановяване на смисъла на семейството. „Земята“ означава култивирането, обработването на земята. А трудът означава онова най-благородно нещо, което човекът притежава: да подражаваш на Бога, творейки с ръцете си!“ За достойнството на труда го виждаме да говори пред италианците от крайните римски квартали, които най-осезаемо страдат от безработицата. Лекарството е трудът и милосърдието – да дадем място на трапезата си за онези, които нямат нищо. „Винаги можем да сложим малко повече вода в боба“, призовава папа Франциск събралите се бедни обитатели на злощастно известните с мизерията си предградия на Рио де Жанейро. 

Човек, който е лишен от възможност за труд е лишен от достойнство. Такъв човек се маргинализира. А всяко изключване на човека от обществото особено тревожи папа Франциск – и тук Вендерс разгръща многообразието на съвременния изолационизъм. Преди това обаче, ставаме свидетели на личната травма от биографичния опит на латиноамериканския папа. Той разказва колко потресен е останал навремето, когато през 70-те години на ХХ век по някакъв повод се оказва в Бразилия и вижда как заможните там са оградили своите квартали с високи стени, оставяйки другите отвън. Сега това вече не е изключение – тъжно констатира папа Франциск. Стени има навсякъде. Те могат да бъдат монолитни, но могат да бъдат и символични, социални.  Това може да са стените на затворите (папата умива нозете на затворниците на Велики четвъртък), може да са на мигрантските центрове (Франциск посещава и говори на заселниците в италиански мигрантски лагер, пътува на лодките, спасяващи давещите се бежанци), може да са стените, които отделят хомосексуалните („Ако някой е хомосексуален и търси Господа с добра воля, кой съм аз, че да го съдя?“) и иноверните (виждаме го при срещи с предстоятелите на различни конфесии и християнски деноминации). „Винаги съм казвал, че строенето на стени не е решение. През миналия век ние видяхме една да пада (кадри от Берлинската стена)… Не, това не разрешава нищо! Ние трябва да строим мостове, които да са умно направени, с диалог и интеграция. Затварянето на границите… в последна сметка вреди на затварящите.“ Виждаме папата да се моли пред стената на затвора и веднага след това пред  Стената на плача (разделяща иудаистката от мюсюлманската територия на Йерусалим).

За диалог и солидарност с мигрантите, за щедрост и вслушване папа Франциск говори пред Американския конгрес и панорамата представя познатите лица с техните реакции: просълзения Джо Байдън, Джон Кери, скептичното лице на Роджър Стоун. (Впрочем най-скептичните лица камерата проследява в Курия Романа, когато Франциск говори за необходимостта от въздържание и бедност на църквата, за екзистенциалната шизофрения на трупането и служението на „двама господари“[13]. Включването на този епизод вероятно е ироничен коментар на Вендерс.). Да говориш пред Конгреса на САЩ за приемането на мигрантите, за социалната политика, за разоръжаването, за екологията – изисква кураж. Куражът несъмнено не липсва у папата и това бива подчертано от режисьора многократно. Той го предава и като лично впечатление при първата среща с Франциск: „никога не бях срещал такова безстрашие при близка среща… аз осъзнах, че той е абсолютно безстрашен“. [14] Във филма безстрашието намира източника си при св. Франциск, в епизода с преминаването му през бойното поле на кръстоносците, за да отправи послание на мир към султана на Египет. Всъщност от някои жития ние знаем, че целта на Франциск не е била просто да спре кръвопролитието, а да обърне султана в християнство. Подобни амбиции (поне във филма на Вендерс) папата няма. Напротив, той съветва при междурелигиозни срещи да не се прозелитства, а да се търси общото начало: „ние всички сме чада на Авраама“, всички сме братя, всички сме братя независимо дали това ни харесва или не.“

Когато Вендерс се оказва буквално без почва под краката си от голямата свобода, която му е дадена при заснемането на филма, той все пак пита папата: Какво очаквате от мен – филм за католиците, за всички християни или за всички въобще. И папата му отговаря, че очаква филм за всички. По всичко личи, че режисьорът се е съобразил това пожелание.

Друг акцент в портрета на папа Франциск режисьорът поставя с темата за семейството. На мен не ми е известно, дали Вендерс е имал време да се запознае с насърчението Amoris Lætitia (Радостта от любовта),[15] докато е завършвал филма си, но той определено ни насочва към важността на семейството и децата за папата (централната тема на „насърчението“). Ние виждаме как деца разгръщат рисунки с него, как държат в ръцете си саморъчно направени кукли на папата, виждаме дори как при една от срещите малко момченце се възползва от това, че папата говори прав пред множеството и се разполага доволно върху неговия тържествен стол.

Франциск следва консервативната традиция на Римската църква (и на всяка църква, впрочем) и в това няма съмнение, независимо от множеството критики, които напоследък получи от страна на зилотстващите католици.[16] Семейството, жените, децата са пълнотата на света. Това не веднъж бива казано. Папата призовава за възстановяването на жестовете на нежност, за ежедневната прошка. „Нежността не е слабост, а сила.“ В сърдечния, интимен начин по който говори за дома (а и не само) той напомня по-скоро възрастен и опитен енорийски свещеник отколкото имперски въздигнат примас на западното християнство.  „Берголио (името на Франциск като архиепископ) е приемник на Петър, а не Константин“, казва за него един уругвайски юрист.[17]

С последните думи на филма, отправени „очи в очи“, той проповядва усмивката като ежедневен плод на всемирната красота и чувството за хумор. Всяка сутрин, след правилото си – споделя папата – той казва молитвата на св. Томас Мор за „добро настроение“: Боже дай ми добро храносмилане, но и нещо което да смилам.

Както вече споменахме, филмът завършва със завръщане в Асизи и чернобелият Франциск се „материализира“ изсред цветната маса на празнуващите Световния ден на молитвата за мир. Той гледа от чернобелите стълби на своето време събралото се в подножието му множество. Заключителните моменти, при които гласът на папата се чува зад кадър, са на фона на Псалом 50 изпълнен на арамейски в негова чест при посрещането му в Грузия[18] и това дава специална звукова дълбочина на силните му думи:

„Колко чудесно би било, докато откриваме далечни планети да преоткрием нуждите на нашите братя и сестри, чиито орбити преминават покрай нас. Единствено чрез образование в братство за истинска солидарност можем да преодолеем „културата на отпадъка“, която не засяга само храната и стоките, но преди всичко хората. Позволете ми да кажа това ясно: колкото сте по-силни, колкото по-голямо влияние имат действията ви върху хората, толкова повече сте призовани към смирение! Иначе вашата власт ще ви унищожи, а вие ще унищожите другите. Нежността не е слабост, а сила! Нежността ни кара с очите си да виждаме другите, с ушите си да ги чуваме, да се вслушваме в плача на децата, на бедните, на онези, които се страхуват от бъдещето. … Всеки от нас може да стане ярка свещ, за да си припомняме, че светлината ще надделее мрака и никога не ще е обратното. За нас християните бъдещето има едно име – името на Надеждата.“

_______________________________________

[1] Wenders, Wim. Pope Francis: A Man of His Word. 2018. http://www.imdb.com/title/tt6915100/. Филмът беше представен на Киномания 2018 и на 23-тия София Филм Фест (2018).

[2] Wenders, Wim. Buena Vista Social Club. 1999. http://www.imdb.com/title/tt0186508/.

[3] Wenders, Wim. Der Himmel über Berlin / Wings of Desire. 1987. http://www.imdb.com/title/tt0093191/.

[4] Wenders, Wim. In weiter Ferne, so nah! / Faraway, So Close! 1993. http://www.imdb.com/title/tt0107209/.

[5] Wenders, Wim. The Soul of a Man. 2003. http://www.imdb.com/title/tt0368287/.

[6] Wenders, Wim. Why a Letter from the Vatican Led to Unprecedented Access for a Wim Wenders Doc on the Pope. Interview by Erik Luers, 22 May 2018, https://nofilmschool.com/2018/05/wim-wenders-pope-francis-interview.

[7] Cf. http://www.whiterabbitdesigncompany.com/interrotron.html

[8] Този „трон“ – всъщност стол с текстилна дамаска – се мени в различните епизоди. Веднъж е в оттенък веронез, на фона на светло синьото небе и светлата зеленина, друг път на оранжев фон в интериор, а понякога столът е червен и е композиран върху същия плитък оранжев фон или пък върху нефокусирана дълбочинна осветеност. Цветовете са внимателно подбрани, може би, защото това са единствените моменти, в които Вендерс може да избира цветовете и композицията (останалите, както казахме са готов материал или пък чернобели кадри).

[9] Този кръст, който Вендерс на няколко пъти фокусира, е особен. Проект на известния италиански художник и майстор Антонио Веделе, кръстът представлява не разпятие, а Христос като Добрия пастир, положил на раменете си агне, заобиколен от стадото. С този кръст Франциск започва своето служение като Буеносайрески архиепископ и не го сменя при избора си за римски папа.

[10] Впрочем в енцикликата Laudato si, Франциск отделя една начална част (между първата за наследството от предишните папи и връзката със св. Франциск) на Вселенския патриарх Вартоломей, като обилно цитира неговите възгледи за цялостната екология на Творението: „…да заменим консумацията с жертвоготовност­та, алчността – с щедростта, прахосничество – с дух на споде­ляне и аскетизъм, който „изисква да се научим да даваме, а не само да отказваме. Това е начин да обичаме, на постъпателна промяна от това, което желаем, към онова, от което се нуждае Божият свят. А то включва освобождаване от страха, алчността и принудата”. Като християни ние сме призвани да „възпри­емем света като тайнство на общението, като начин да споде­ляме в глобален мащаб с Бог и с нашите ближни.“ Папа Франциск. Eнциклика “Хвалим Тебе” (Laudato Si’). Прев. Момчил Методиев, Католическа Апостолическа Екзархия в България, 2015, http://www.roncalli-books.org/?act=products&do=details&id=739, с. 7.

[11] Politi, Marco, and William McCuaig. Pope Francis Among the Wolves: The Inside Story of a Revolution. Columbia University Press, 2015, p. 107-8

[12] Ibid, p. 112

[13] Мат. 6:24, Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона.

[14] University of Notre Dame. “Pope Francis: A Man of His Word“: A Q&A with Director Wim Wenders. 2018. YouTube, https://www.youtube.com/watch?v=P-ElfwLJ8r8.

[15] Папа Франциск. Апостолическо Следсъборно Насърчение “Радостта От Любовта” (Amoris Laetitia). Превод Момчил Методиев и Тони Николов, Католическа Апостолическа Екзархия в България, 2016, http://www.roncalli-books.org/?act=products&do=details&id=739.

[16] https://assets.documentcloud.org/documents/5983408/Open-Letter-to-the-Bishops-of-the-Catholic.pdf

[17] Politi, Marco. Op. cit., p. 129

[18] AssyrianEasternOrthodox. Archimandrite Serafim Chanting PSALM 50 In Aramaic. 2016. YouTube, https://www.youtube.com/watch?v=locW-9S00VU.