0
950

Не-ляво

kyanakiev

 

Има нещо фундаментално погрешно и унизително във възгледа на лявото мислене, че цялото битие на човека без остатък е следствие от външните обстоятелства, в които той, човекът, е поставен. Фундаменталната погрешност на този възглед идва именно от неглижирането на личностността на човека, сиреч на това, че той, освен че е (и преди да е) външно детерминирано е и себе-детерминирано съществувание. Тъкмо неглижирането на този – философски – факт води до там, че дори когато успеят да поставят точна диагноза за основния проблем в едно общество (например както е днес у нас бедността) левите биват тласкани към това да предлагат елементарни, неадекватни и най-често безрезултатни мерки за неговото преодоляване.

Така, убедени са левите, че щом голямо множество в едно общество са се оказали в състоянието на бедност, следователно държавата – това основно „обстоятелство” за техния живот – не се е погрижила да разпредели равномерно, да „раздаде” необходимия за благосъстоянието на всекиго „материален ресурс”. Оставила е повече от него да попадне в ръцете на едни и така е лишила от него други. „Бедността” въобще е липса на ресурс, на нещо подлежащо на „даване” отвън и следователно се ликвидира чрез също тъй външно „кредитиране”, извършвано чрез преразпределяне на общественото богатство. Обществото, държавата, казано най-общо, трябва да кредитира своите „бедни”, защото тяхната бедност не би могла да се дължи на нищо друго, освен на нещо извън тях.

С други думи и казано в метафориката на известната евангелска притча за талантите – на бедните, на имащите и печелещите по-малко „таланти”, трябва да им бъдат връчени още – още „таланти” в първоначалния смисъл на тази дума, който се има предвид и в притчата, т. е. римска парична единица с това наименование (в по-широк смисъл материален ресурс). Защото бедните са „бедни” единствено понеже и доколкото нямат достатъчно „таланти”, а нямат, защото не са им били „дадени” отвън – в метафизичен план от Бога (Deus), в социален, от държавата, този земен deus. Ето защо тъкмо пак държавата е за левите онази, която може да поправи тази болезненост като „додаде” на бедните. Тя обаче може да им „додаде”, само ако вземе от други (за разлика от Deus, държавата – този deus ex machina – все пак не „произвежда” таланти, а само, поради „богоподобната” си сила, се разпорежда с тях, произведените от хората, като ги преразпределя точно като machina). Огромната илюзия тук е, че онези, на които им се е „дало” и тутакси след като им се е „дало” и щом им се е „дало” престават да бъдат бедни. Ако се направи така, че всички „да получат”, чрез разпределянето на сумата на „иманото” в обсега на държавата, бедност повече няма да има, но всички, обществото, ще започнат да бъдат богати безпроблемно.

Уви, обаче, бедността или богатството зависят не само от начина, по който „талантите” са разпределени (раздадени), но и (при това в решаващ смисъл) от начина, по който ги имат онези, на които те са разпределени. Всъщност точно това ни казва и притчата. Защото оказва се, че след като са били раздадени (от Бога в метафизичен план или от държавата на левите в буквален, финансов план) талантите са могли както да бъдат „вложени у банкерите”, за да се умножат (вж. Мат. 25:27), така обаче и да бъдат „закопани в земята” от онези, които са станали техни държатели. А ето – това последното изцяло е зависимо от личностите, между които „талантите” са били разпределени (впрочем затова и думата „талант” е започнала да функционира и в този небуквален, свързан с личността смисъл). А това означава, че състоянието на едно общество, в определен момент поразено от болестта на бедността, би могло въобще да не се промени от „справедливото” преразпределение на „талантите”, защото то и не се е дължало чисто и просто на тяхната недобра разпределеност. Притчата ни учи, че то е зависимо в най-дълбок план от начина на поведението, от рефлексите и етоса на личностите, които съставляват това „общество”, на имащите „талантите”. Защото, повтарям, личностите могат както да умножават връчените им таланти, така и да ги закопават в земята и това изобщо не се предопределя от това как са ги получили (непосредствено, по наследство, от даващата държава), в какво количество са ги получили (пет, три, един „талант”). Но поради това колкото и „равномерно” да е разпределила една държава „талантите”, тъй че обществото в нея да изглежда излекувано от болестите на бедността, ако след това разпределение, получилите покажат склонност масово да „закопават” полученото, това общество пак ще си остане бедно. С две думи, бедността или небедността на едно общество се определя не само и не тъкмо от „справедливата” или „несправедлива” разпределеност на ресурсите, в него, т. е. от този външен фактор за бедността или богатството на гражданите си (както мислят левите), но и преди всичко от преобладаващата в него склонност (култура) на държащите ги личности. Защото ако това общество се състои от личности, у повечето от които преобладава, под една или друга форма, склонността да закопават талантите си в земята (а това „закопаване” наистина трябва да се разглежда в най-широк смисъл – то може да се извършва както като обикновено разпиляване – изяждане, изпиване, проживяване на живота „тук и сега”, така и като по-висока специализация в ограбването на „талантите” на другите), то колкото и голяма да е „сумата” на разпределените „таланти”, бедността ще си остане болест на това общество и ще продължи да се възпроизвежда след всяко „преразпределяне”, след всяко „кредитиране” от различен вид – увеличаване на заплатите, пенсиите, обема на социалните помощи, дори на кредитите за започване на „малък семеен бизнес”.

Но тогава, ако преодоляването на бедността в едно общество се определя не просто от външната нелишеност от „таланти”, от кредитираността на гражданите му, но и от склонността, която преобладава у снабдените с тях, то от какво пък се определя преобладаването на едната или другата склонност в него?

Струва ми се от нещо по-дълбоко и най-вече личностно и което се нарича обществен етос. И ето, аз твърдя, че определен обществен етос (добър или порочен) не е следствие от някакви „причини” (в държавата, във властта, в институциите), както мислят левите с безудържната си тяга към детерминизъм и материализъм, а – в едни решаващ смисъл – сам е най-дълбоката причина за различните – благополучни или неблагополучни – процеси в държавата, в институциите на даденото общество. Тези процеси, казвам аз, сами са следствия от господстващия в обществото етос, а този етос се характеризира от наличието или отсъствието на определени ценности на живота. Ценности, които в своята съвкупност съставляват невидимият – както го нарича Теодор Уайт – социален капитал, който, преди всичко друго имат (или нямат) обществата. Изглежда именно неговото присъствие прави възможно създаването и увеличаването на всеки друг (материален ) капитал и обратно – неговото отсъствие, пропиляност, изтлялост прави обществата буквално безсилни да създават и увеличават каквито и да било материални капитали.

Съвкупността от тези споделени ценности, които съставляват въпросният фундаментален „невидим социален капитал”, ще кажа сега, непременно включват: гражданската ангажираност и бдителност, упованието в самия себе си, афинитета към заетост с дела (дело-витостта изобщо), както и куража да променяш света и себе си. Защото наистина, отсъствието именно и най-вече на тези съставляващи на „невидимия социален капитал” показват членовете на лишените (лишилите се) от тях общества като:

– обзети от дълбоко социално примирение („такива сме каквито сме – неудовлетворителни за себе си самите, несолидарни, страстни, но това не ни тревожи, ние не желаем да се променим”)

– липса на упование в себе си („ние самите сме онова нещо в обществото ни, на което не може да се разчита, което поради това ултимативно се нуждае от постоянна външна помощ, не може да бъде напълно отговорно”)

– влечение към незаетост („всяко по-дълговременно дело ни уморява, няма за нас достатъчно осмисленост, не успява да ни ентусиазира и ние предпочитаме пред него настоящото удоволствие и забавата”)

– страх от промяна („повече от всяка мизерия и неудовлетвореност се боим от неясното и непознатото, дори то да има вероятност да се окаже по-добро”)

Обзети сиреч от онова, което Даниъл Мойнихам е нарекъл „култура на бедността” в отличие от бедността, която идва ситуационно, като нещастие или резултат от несправедливост, която се продуцира отвътре на въпросните общества като манталитетна болест.

Както и да се „кредитират” членовете на такива общества, лишени от предварителен, „невидим социален капитал”, кредитите им няма да доведат нито до оживление, нито до растеж, те ще „потънат”, погълнати отвътре, от проникналата в него „култура на бедността”. Защото примирените няма да се ентусиазират от „кредитите”, нямащите упование в себе си няма да се решат да ги употребят, нямащите вкус към деловитост, изповядващите ценността на „живот тук и сега”, на „перманентното наслаждение” няма да „ги вложат у банкерите”, страхуващите се от непознатото ще предпочетат просто да изконсумират тези „кредити”.

Да, вярно е, изчезването на „невидимия социален капитал” и заживяването в една „култура на бедността” (която не е непременно съпроводена от персонална бедност) може да сполетят едно общество и в резултат на дълго време задържалото се в него беззаконие, от случилото му се външно тежко нещастие (военен разгром, робство и т. н.), но от друга страна – не е ли самото дълго търпяно в едно общество беззаконие, самото постоянно преживяване на нещастието и симптом за отсъствието на „невидим социален капитал” в него? Ето защо най-дълбоката причина за подобно прискърбно състояние на обществата лежи все пак не в „обстоятелствата”, а в състоянието на личностността му, в отсъствието, бих казал, на базисно себе-уважение. Защото личността е единственото „място”, в което битието не просто „е”, съществува редом до друго съществуващо, както е у всичко без-личностно, но съществува при (у) себе си. А поради това личността и не просто „съществува” (is), но и „има” (has) съществуването си. „Има го” по един или друг начин, било като онова, което ме е обсебило с нуждите и страстите си и ме „държи” като себе-зависимост, било обаче като онова, което ме окриля, което „имам”, като дар, правещ ме благо-дар-но съществуване, благо-родно съществуване, което ме тласка и задължава. Но тогава аз и не бих могъл „да имам” съществуването си, ако то не е на равнището на дара, на ценността, на тази noblesse (благо-родност) в мен, която ме oblige (задължава) според известната френска поговорка Noblesse oblige.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияКорените на Човека са в небето (II)
Следваща статияДостоевски