Този понеделник имах намерение да продължа критичния анализ на съвременните еврофобии, който започнах миналия път. Признавам, че бях провокиран и от апологията на Сталин на Мария Захарова, и от осемдесетте процента „дебили“, живеещи у нас (с които ни сподоби интелектуалният „тенор“ на БСП Иво Христов).
Неочаквано обаче, в четвъртък сутрин, прочетох в централен вестник кратката история на момиче – на 21 години – хвърлило се под колелата на влака край гарата в Бургас. Момичето – осведомяваше ни вестникът – останало живо, но колелата на влака прерязали „единия ѝ крак в областта на бедрото, а другия – на нивото на глезена“. В болницата, разбира се, и двата ѝ крака били ампутирани. „Не искам да живея, искам да умра!“ Това, казва ни статията, повтаряло момичето и пред лекарите, и пред полицията в болницата.
Не знам защо тази история се загнезди в мен и постепенно ме отказа тази седмица да пиша за вече намисленото.
Трябва да се съобрази – ще кажа сега – че момичето се е изпълнило с желанието да умре не след като (и понеже) двата ѝ крака са били ампутирани, а очевидно го е имало и в момента, в който се е хвърлило под влака в близост до гарата в Бургас. Имало го е, значи, трайно и съзнателно.
Историята ме замисли, ще го призная, в неочаквана посока. Християнската норма и реалността, в която живеят хората (включително християните) – това бе посоката, която взеха мислите ми. Всеки християнин знае, разбира се, че отчаянието се определя като най-голям, дори – непростим грях. Повечето богослови го отъждествяват с греха на хулата срещу Светия Дух, за който Сам Христос ни е казал, че за нея, на съгрешилия „няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век“.
Защо е така?
Защото отчаяният човек, който (съзнателно) решава да отнеме живота си, по същество отхвърля, изтребва най-сюблимния дар, който тъкмо Бог му е дал – дара на живота. Той значи апострофира по радикален начин Божията воля за себе си „да бъде“, противопоставя се на Божия призив: „бъди ти“, с който Бог веднъж завинаги го е извикал в битие и който призив е неоспорим, тъкмо защото е Божий. „Не ти ща дара!“ – казва в сърцето си самоубиецът, хвърлям Ти го обратно, похулвам Духа на Твоята любов – Духа Свети. А това е, да – страшен грях, пределен грях, за който не може да се прости, тъкмо защото извършващият го отказва, отхвърля самия този, на когото прошката може изобщо да се даде. Той не иска да бъде простен, защото не иска, отказва себе си, на когото да се прости. Заявява: „не Ти искам прошката, защото въобще не Ти искам битието, не искам Твоя любовен дар, не Ти искам любовта!“ Което е равно на „не Те искам!“ Самоубиецът – казали са го мъдри хора – посягайки да убие себе си, всъщност желае да убие някого заради себе си, и в най-голяма дълбочина желае да убие Бога заради себе си.
Това е християнското учение. Това е нормата на християнската доктрина. И тя е дълбоко обоснована и неоспоримо вярна.
Парадоксът тук обаче е, че християнинът (ако е християнин, а не доктринер) най-често (а може би за всеки подобен случай) много трудно може да приложи тази норма към конкретния грешник. Ако посмее да каже: ето, на този човек грехът на отчаянието, на самоубийството няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век, той в края на краищата ще трябва да обвини… и себе си.
Защото, ето – да се върнем към историята, която прочетох миналата седмица. Оказва се, че момичето, хвърлило се под влака, което и тогава, когато го е направило, и по-късно, когато продължава да настоява, че не иска да живее, а иска да умре, има (и до ден днешен) двама живи родители, които са го изоставили още в най-ранната му детска възраст и никога, никога до ден днешен не са го потърсили, за да го видят. Момичето е израснало в дом за деца, „лишени от родителски грижи“, в село Тотлебен (знаем как се живее и расте в такива държавни домове). Живяло е там до завършването на средното си образование, после учило две години в техникум за фризьорки в Ловеч (разбира се, как би могло отраснало в „дом“ дете да запише висше образование), сетне заминало да търси работа в Бургас. Вестникарската статия сухо ни осведомява, че момичето не желае да отговори на въпросите на лекарите и полицията защо е решило да скочи под влака. Повтаря само, че „се е отказала от живота“.
Аз пък много добре си представих защо не иска да живее, а да умре това момиче. Да, Бог извиква в битие всяка личност, която се ражда. Той я дарява с битие (което е сюблимният дар на Неговата любов). Само че – нека уточним – Той дарява всяка личност не просто с голо (налично) битие, а с човешко битие. А пък човешкото битие е съществено битие-с-човеците, битие, извикано в нечий предхождащ го „дом“. Като го извиква с „бъди ти“, Бог го извиква по правило като „бъди-на-тези-люде“. И човекът, по Божие определение, е не просто „аз“, а „аз-от-определени-нас“. И ако не е „аз-от (и на)-определени-нас“ (от и на определен дом), той в някакъв смисъл е Каспар Хаузер – човек, лишен от нещо решаващо. Фигуративно казано, Бог извиква не просто един „Петър“ или „Павел“, но (винаги) един „Петър (или Павел) Иванов“, т.е. един Петър (или Павел)-на-Ивановите, „Павел“-ът на Ивановите, и ако „Петър“ (или „Павел“) не е „нечий“, ако не е „аз“ от определени „нас“, не се е родил собствено като човек. Той е изпълнил Божия призив („бъди ти“), но други не са го изпълнили, доколкото Бог го е извикал, за да „бъде“ на-тези, извикал го е в „този дом“, а ето – „домът“ не се е оказал налице.
Момичето, за което ни разказва вестникът, е получило дара на живота, но съдещите го от християнска гледна точка трябва да съобразят, че то не е получило дара на дома-на-живота, който е неотделим от дара на живота и който (целият) е собствено дарът на Бога. За това, че не го е получило, виновен е не Бог (защото Той го е извикал именно в дома на родителите му, в и чрез родителите му го е извикал). Но… не е виновно и момичето!
Вместо „дом“, момичето е получило (и живяло) живот на голо (сиротно) собствено име, без-фамилен живот. А ние не можем да си изкривим душата и да кажем, че не знаем колко студен, безприютен, инвалидизиран е един живот в казионния дом за „лишени от родителски грижи“. Ето защо момичето може, уви, може да пожелае да отхвърли такъв един живот.
Защото това не е животът, който Бог ѝ е дарил, а животът, който някой друг (нейният дом) ѝ е отказал.
И ето тук стигаме до проблема за вината. Кой носи вина за вика на момичето: „Не искам да живея (този живот), искам да умра“? Греха на отчаянието ѝ? То самото? Защото отхвърля Божия дар? Но Бог не ѝ е давал този дар. Той ѝ е дал дара да бъде „тази-на-тези“, а „тези“ са ѝ отнели дара на Бога, те са го отказали и на нея, и на себе си. С това сякаш можем да приключим и да отдъхнем.
Ето ги виновниците, на които този грях „няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век“ – родителите изверги. Чудесно. Ами ние? Християните? Ние нищо общо ли нямаме с „родителите изверги“? Ако родителите изверги са отказали на момичето да бъде „аз-от-определени-нас“, не отказваме ли сега ние да приемем, че тези родители пък са „те-от-нас“, че те не са просто „те“ – извергите, а извергите, които са едни от нас? Но те са чужди, непознати за нас хора, какво бихме могли да направим, освен да ги обвиним? Това обаче и казвам сега: това, че са „чужди“ на нас хора – „те“, а не „те-от-нас“ – е пък нашата вина. Защото за християнина няма (не бива да има) „те“, които не са „от-нас“.
Около тези родители-изверги е имало хора – техни близки, техни съседи, около тях би трябвало да е имало християни, църковни християни. И за извършеното от „родителите изверги“ те няма как съвсем да не са отговорни. Да попитам радикално: защо те не са приютили момичето? Всички отделни „домове“ са все „наши“ домове. Защо нито един църковно-християнски дом не е заменил отказания родителски дом на момичето? Е, ще ми отвърнат – като знаем колко са и каква обществена тежест имат християните в обществото, нима можем да искаме те да отговарят и за „чуждите“! А пък и „законът не позволява при двама живи родители…“. А пък и да приемеш не свое дете е прекомерно изискване. Да, то е прекомерно изискване, но че е прекомерно, това не можем да не видим като вина. Грехът, за който „няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век“, е, значи, извършен и от родителите изверги, и от близките на родителите изверги, и от близките на близките им, и от онези, които нямат нужната обществена тежест да противодействат, и от онези, за които приютяването на чуждо дете е „прекомерно изискване“…
„Не искам да живея, искам да умра“ е значи последна брънка от една обща вина. Викът на момичето не е вик, казващ просто: „Отказвам, отхвърлям своя живот“. Той е вик, гласящ: „Отказвам и отхвърлям вашия – на вашата фамилия живот, защото вие, родителите ми, го лишихте от необходимата за него приютност, общностност“. И още по-дълбоко, той е вик, гласящ: „Отказвам и отхвърлям вашия – на всички вас, които сте около мен, на вашия свят, на вашата общност живота отхвърлям, защото всички вие имате дял в лишаването му от това да бъде живот-с-вас“.
Ето защо, мисля си, никой християнин не може да осъди това момиче. Защото да го осъди, ще означава в края на краищата да достигне до себе си и ето, тогава, да откаже да се осъди сам.
В заключение ще си позволя да бъда още по-жесток. Това момиче, което днес е без крака и все още иска да умре, би могло да чуе как някой от по-ревностните християни (или консервативни „защитници на традиционните ценности“) издига глас и иска – от държавата – да се забранят абортите като противоречащи на нашето учение. Представям си как това момиче размисля известно време върху чутото и след това извиква в лицето на „ревнителите“: „Аз пък не бих подкрепила! Защото бих предпочела да ме бяха абортирали, вместо да получа този живот, който след двадесет и една години студ и предопределено лузърство вече не мога да понасям. Ако ме бяха абортирали, днес нямаше безсилно да искам да умра. Щях да съм мъртва!“ Какво ще му отговорят? „Недей така! Животът е безценен дар. Ти не си сама, ти си на своите родители“. „Не съм – ще отговори момичето – никога не съм била“. „Ти си на своите близки“. „Не съм. Аз нямам близки“. „Ти все пак си на нашата национална общност, на обществото“. „Не съм – аз съм осъдена от него да бъда лузър!“ „Ти си от нас, от нас християните“ – ще кажат. И може би тук ще трябва да се сепнат: всъщност така би трябвало да бъде, но така май не е. Е, като не е – би могло да отвърне момичето – първо, оправете това, пък тогава забранявайте абортите, които биха могли да спасят от живота такива като мен!
Какво искам аз – ще попита накрая моят евентуален читател – да оправдаем отчаянието и самоубийството, защото има случаи (като този), в който то има разбираем от всички нас мотив? Интелигентско християнство! Желаете да релативизирате и този грях, след като приветствахте релативизирането дори на греха на отстъпничеството, представен ни във филма на Мартин Скорсезе „Мълчание“ (така го прочетоха профанните критици). Или да се почувстваме виновни? Но какво бихме могли да направим? Можем ли да познаваме всеки сирак? Можем ли да поправяме греховете на всички безсъвестни семейства? Можем ли да сме навсякъде и с всички? Не можем – ще призная.
Но затова и не бива да съдим.
Нормата – „не трябва да се отхвърля Божия дар на живота; Това е смъртен грях“ – е неоспорима. Но в „блатото на този свят“ ние можем само да се каем за нейната невкорененост и неспазване. Всички! Не само момичето, хвърлило се под влака. Защото в „блатото на този свят“ сила има една друга норма: „Всеки за всичко пред всички е виновен“.
