0
2659

„Не обичам да се тикам напред“

Интервю с писателя Иван Голев

Иване, в едно интервю от миналото лято ти категорично подкрепи протестите. Как ти изглежда картината днес, след една година? Това ли очакваше да се случи?

Честно казано, тогава не мислех за това. Мислех само, че тия боклуци трябва да бъдат максимално бързо изринати и затуй, след четвърт век негласуване, реших, че е време да капна и мойта капка. За да не се срамувам пред внука си. Беше си чист протестен вот, избрах тези, към които имах най-малко резерви, без да смятам, че са светци. Да, не очаквах днешната каша, но пък така всичко отново лъсна в пълния си блясък. Дадох си сметка, че в основата си нищо не се е променило. Онова, заради което навремето се отказах да участвам в цирка им, си е същото и днес. Политиката е мръсна работа, а когато я правят користни и зависими хора, става почти нетърпима.

Изобщо през последните година-две покрай тая ковид истерия доверието ми в колективния разум претърпя сериозни щети. Бях смятал, че хайде – ние сме кутригури, но пò на залез населението е по-мъдро и знае какво да прави. Дзвънци! Оказа се, че овцете са си овце навсякъде, само дето едните са мърляви, а другите – парфюмирани. Голямата Далавера, която е в ход, завладя дори бастиони на свободата като Франция, да не говорим за изпълнителните немци или врякащите италианци. Въпреки няколкото големи полюса на икономическа и финансова мощ, като че ли никога досега светът не е бил толкова доминиран от Мръсната Шайка, която иска тотално да ни обязди, а може би и да ни редуцира. И гордите глави на държави, от които доскоро имахме респект, се оказаха обикновени слуги и подлоги. На огромните пари и властта в сянка.

Някак парадоксално, но ако имам някаква слаба надежда, че бихме могли известно време да го играем по тъча, то е пак заради простотията и азиатщината ни, и заради опакия ни характер, срещу които иначе се гневя. Влезем ли изцяло в матрицата, прегазени сме напълно.

Ще ти задам отново последния си въпрос от предишното ми интервю с теб, публикувано през 2005 г. във в. „Сега”, като ти припомня твоя тогавашен отговор. Ето:

„Как може да се помогне на българската литература?

Има един конкретен, прост и евтин начин и не съм го измислил аз, а го има и в други страни. Годишно у нас излизат примерно сто романа и двеста стихосбирки. Министерството на културата инициира формирането на жури, което избира петдесет романа и сто стихосбирки. Изкупува по петстотин бройки от всяка и ги дарява на читалищните и училищните библиотеки в страната. Така това, което пишем, ще стигне и до най-бедния читател и ще се запази във времето. И цялата дандания ще струва не повече от цената на два-три луксозни джипа или няколко полета на правителствения самолет.”

Какво можеш да добавиш към това след 16 години?

Като съм ти отговорил така, съм счел въпроса за решен от моя страна. А че не са го направили… Но това е начинът. Сигурно има и други, но нека други дадат идеите. Както казват руснаците: „Одна голова – хорошо, а две – еще хуже”.

Така и така сме тръгнали да скачаме през годините, ти си на 70, аз на 60, позволено ни е… та ето какво ще те попитам: препрочитал ли си наскоро първата си книга, стихосбирката „Бяла пеперуда”, излязла през 1975 г.? С какъв аршин мериш сега тогавашните си стихове? (Нека само да добавя, че далчевските нотки вътре са доста отчетливи.)

Периодично през годините съм я отварял. И далчевските, и геровските нотки са резултат от поетичното ми самовъзпитание. Може би и малко Сандбърг, малко Валери Петров, Марина Цветаева, знам ли… Мило ми е, че съм написал тия стихчета. Доста от тях със сигурност бих сложил и днес в събраното си томче. Имаше чистота в тях, и скепсис, разбира се, но не толкова дълбок, колкото е сега. Тогава не съм се боял да унивам – просто защото съм бил млад. Сега зорлем се правя на оптимист, белким залъжа другите, че има светлина в дъното на тунела.

Всъщност всичко опира до това какви са очакванията на човека. Има ли големи, разочарованията са неизбежни. Не лети ли високо, всичко е окей.

Защо реши да дебютираш с поезия, а не с проза? По онова време ти вече имаше сериозни белетристични пробиви в централния печат, те бяха направили впечатление, а и по-нататъшното ти творческо развитие би намерило истинския си корен тъкмо в един твой дебют първо като прозаик?

Не съм го решил, така стана. Имах си вкъщи един поет и може би несъзнателно съм почнал да му се репча. Даже в началото леко го иронизирах в някои стихчета за домашно ползване. Пък и тогава като че ли четях повече поезия. Няма лошо, поезията ми даде много. Тя учи как да боравиш с думите, да махаш излишните, да търсиш поантата. Ти също опита перото си в поезията, знаеш как е. Впрочем и добрата журналистика помага за такава пестеливост – да кажеш максимално запомнящо се само най-важното.

Мислиш ли да преиздадеш романовата си трилогия, която продължава да е сред любимите ми четива? Да припомня на читателите, трите романа, „Дани”, „Брокат и парцали” и „Сезонът на погребенията”, излизат между 2005 и 2016 г. и дават според мен една от най-убийствените художествени възстановки на прехода ни, на този трийсетгодишен отрязък от живота ни, който ни превърна в статуи от сол на самите себе си?

И да мисля, кво. Днес царуват други вкусове. Една значителна част от читателите ми я са далеч от тези земи, я изобщо от земята. Никога не съм обичал да се тикам напред с това, което съм научил или направил. Един вид, вижте ме колко съм велик. Кой прочел – прочел. Кой харесал – харесал. Че ти ме харесваш – знам и съм щастлив от това. Както и аз тебе. Но това са лични неща. Инак – няма да чукам от врата на врата и да се моля – издайте ме. Майната му, бездруго забравата покрива всичко. Замисли се, на Земята досега са живели около 100 милиарда души. За колко от тях имаме спомен? Тъй че нека сме по-смирени.  

Търсиш ли издател на непубликуваната споменна книга на баща ти, поета Владимир Голев, с работно заглавие, доколкото си спомням, „Нощем, когато и звездите спят”, от която напоследък беше пуснал някъде откъс?

Не, и може би това е по-сериозен грях. Дядо Владо беше много хубав човек – широко скроен, щедър, спокоен. Дължа му много най-вече навярно заради това, че нищо не ми е натрапвал. Никога не ми се е налагал – не че щеше да му мине номерът. Беше благороден лъв и със сигурност му дължа някакви усилия за този малък ръкопис.

А сега един много важен за мен въпрос. Ти вероятно си прочел „Калуня-каля” на Георги Божинов, запознат си, предполагам, и с обстоятелствата около разгрома на редакцията на сп. „Септември”, свързан с една публикация на същия този Георги Божинов през 1975 г. На мястото на Камен Калчев начело на сп. „Септември” застава баща ти Владимир Голев. Имаше ли някакво ехо от тези събития във вашия дом, какво би могъл да разкажеш от първа ръка?

Знам, ще те разочаровам, но досега не съм я чел. Обещавам, ще го направя. Колкото до епизода от 1975 година, имам някакви бегли, откъслечни спомени. Ако не греша, тогава неколцина от редакторите в списанието, несъгласни с промяната, го напуснаха. Сред тях беше и Станка Пенчева. Любопитното е, че години след това с нея се посближихме, ходил съм в дома ѝ, подарявала ми е книги, чела е мои. Което говори добре и за нея, и за баща ми. За нея – че не е прехвърлила онова отношение към него върху мен, а за него – че не е направил нещо, която да я накара да не иска да чуе и за двама ни.

Като редактор в сайта „Лира” пред очите ти минава голяма част от текущата книжна продукция. Кои автори и книги сред чуждите и българските са твоите безусловни фаворити?

И тук не мога да ти бъда от голяма полза. Понеже цял живот съм чел, навярно ми се е натрупала някаква умора от сериозната литература. Дори не знам днес има ли я. Не твърдя обратното. Тъй че в последно време поглъщам главно кримки, трилъри. Дори наскоро признах на сина си Яне, в паузата пред телевизора: „Да знаеш, че съм се превърнал в някакъв мазохист. Чета трилъри, гледам трилъри, слушам новините – какво по-ужасно от всичко това”. В тая моя ниша харесвам много Майкъл Конъли, някои книги от Гришам, ранния Лий Чайлд. Ако е за нещо друго, наскоро четох двата тома на Ювал Ноа Харари – „Sapiens: Кратка история на човечеството” и „Homo Deus: Кратка история на бъдещето”. Ей това си заслужава да се прочете – препоръчвам ги на всеки.

Септември е твоят месец, след няколко седмици, на двайсет и шести, ще празнуваш седемдесет и първия си рожден ден. Какво разбра за писателския занаят на възрастта, когато Лев Толстой е започнал да пише „Хаджи Мурат”?

Хм… Много неща понаучих, както и сигурно за други съм пълен невежа. Но и аз като Ницше, чрез устата на Заратустра, мога да кажа: „От всичко писано обичам само онова, което човек пише с кръвта си. Пиши с кръв: и ще познаеш, че кръвта е дух”. Ако нещо ме дразни в нечие писане, това е неискреността, пошлостта. Може да кажеш нещо не толкова значимо, но искрено ли е, печелиш ме. Животът е пълен с подробности, едни по-важни, други по-малко. Големият майсторлък е да ги нагласиш едно спрямо друго в текста си така, както са в живота. Планината не е само от върхове – за да изпъкнат те, са нужни клисурите. Да си автентичен, истинен, но и да се съмняваш, да не се изказваш като от последна инстанция… Да виждаш малкото в голямото и голямото в малкото… Цялата Вселена е взаимосвързана, и камъни, и енергии, и чувства, и знания, всичко е омешано и не мога да кажа: това е по-важно от другото. Всичко е едно и едно е всичко. Александър Геров е недостижим в умението си да ти внушава всичко това. Ние, чираците, можем само да следваме такива като него. Правим ли го както трябва, не сме посрамили занаята.   

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияНе са малко хората, които пак биха излезли на улицата
Следваща статияСлово за Новата година