С композитора Петър Дундаков, номиниран за наградата Аскеер за театрална музика, разговарят Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов.
„Това, което движи една музика, е духът ѝ, в смисъл на дълбоките ѝ принципи, които никога не са неподвижни. Подвижността на тези принципи, възможността да ги пресъживяваш, е всъщност липсата на граници. Това е вечността на заниманието, търсенето на подвижност на границите“, казва в разговор за сайта „въпреки.com” композиторът Петър Дундаков.
И продължава: „Аз самият се опитвам да не си поставям граници. Това, което не обичам в музиката, е „полицията“. Докато учех в Ротердам, имахме преподавател по джазхармония и той говореше на шега за jazz police. За първи път тогава чух това определение и ми стана интересно. Всъщност под jazz police той имаше предвид всички, които ограничават джаз музиката, опитвайки се да я вкарат в застинали рамки, свързани с определени периоди от развитието ѝ. Прави ми впечатление, че всяка една музика има такава полиция – като погледнеш, фолклорът си има фолклорна полиция, съвременната класическа музика има също своята. От една страна, това е нужно – да има хора, които да „пазят“ границите, от друга страна, когато предразсъдъците по отношение на пазенето на границите вземат превес, това може да въздейства много задържащо върху развитието и да доведе до застой и изчерпване. И това не засяга само феномена на музикалната култура. В това отношение аз се опитвам да не страдам от предразсъдъци, защото музиката, към която гледам като автор, не е определена от норми или авторитети. Знам, че с времето музикалните ми търсения се задълбочават. Гледам на себе като на човек, който се развива, и все още ми се вижда, че съм в началото… едва ли не. Бих се радвал да продължа по този път – всяка една работа за мен е крачка напред към намирането на уникалността на гласа ми като композитор, на музиката, която аз интуитивно усещам каква е“, казва Петър Дундаков.
Той е композитор, но и философ, такова е първото му образование в Софийския университет. След това, през 2005 г., завършва консерваторията в Ротердам в класа по композиция на Пол ван Брюхе, с когото по-късно работят заедно. Продължават и досега. Трудно е да се изброят всичките му музикални реализации в театъра, киното, балета, а и музикалните проекти в областта на симфоничната музика и фолклора. За всичко това става дума в нашия разговор.
Но все пак най-актуалното са наградите Аскеер – Петър Дундаков е номиниран за театралната музика в спектакъла „Еквус“ от Питър Шафър, постановка на Стайко Мурджев в Младежкия театър „Николай Бинев“ в София. „Към написването на музиката за спектакли тръгвам различно. Не обичам да имам система. Понякога присъствам повече на репетиции, понякога работя чисто интуитивно. Слава Богу, успявал съм да работя с хора, с които съм направил връзка. За мен един спектакъл е също и форма на общуване между участниците в него. Важно е да си във връзка с работата си, независимо че понякога като професионалист можеш да работиш с някой, когото изобщо не познаваш, все пак трябва да ви свързва това, което правите“ – споделя Петър Дундаков.
Според него в България има малко повърхностна представа, че театралната и филмовата музика е единствено приложна. „Някакъв предразсъдък може би от 70-те и 80-те години. В крайна сметка музиката може да бъде добра или.… Не мога да се сетя кой беше казал, че има два типа музика – хубава и такава от другия тип. От тази гледна точка филмът и театърът дават възможност да продуцираш и да създаваш музика, свързана с определен наратив, с определена идея, която – ако успееш да използваш пълноценно – можеш да направиш и чисто музикален принос. Единствено илюстративната интерпретация на тази музика профанизира самото естество на заниманието. Естествено, и другата крайност не е хубава. Самият аз не бих се занимавал само с театрална и филмова музика. Все повече усещам, че интересът ми отива единствено в музиката и в създаването на моя собствена музикална „крепост“. Това минава през възможността да намериш начин да комуникираш чрез музиката си с по-голяма аудитория. Дори с идеи, които, погледнати отстрани, не са комерсиални и не са профанни. Мисля, че това е, което липсва в момента като възможност за развитие на много места в културата. Именно… възможността за привличане на по-голяма аудитория към идеи, които не са свързани само с желанието да бъде привлечена голяма аудитория. А с идеи, които имат дълбочина и хуманитарни основания. Когато успееш да интегрираш своя глас като автор към нещо по-голямо, което има хуманитарен хоризонт, тогава той може да бъде споделен и от по-голяма аудитория. Не просто защото хората биха искали да го консумират, а защото човешкото същество има нужда от споделяне на някаква духовна истина. И не вярвам, че което и да е време може да му отнеме това“, казва композиторът.
И добавя: „Нотите за мен, когато не прехвърлят конкретността си на звуци за възпроизвеждане, могат много лесно да се превърнат във фон. А аз вярвам, че
музиката сама по себе си не е просто фон.
Не мога да отговоря какво е това, което е зад нотите. Но знам, че когато го няма, тя лесно става манипулация или тапет“, убеден е Дундаков. Според него публика за силна и интересна авторска музика има. И това не се отнася само за другите европейски страни и Америка, но и за България. „Възможността да намериш хора и да общуваш с тях чрез това, което правиш, дава и друг смисъл на изкуството. Защото то започва да работи с някаква общностна идентичност. Понякога изкуството се приема като монумент отвъд времето и историята. За мен, освен всичко друго, то е и начин за отбелязване на пребиваването ти в едно време и е обърнато към човека до теб. Поне според моето разбиране. То е било такова и когато съм работил в полето на попкултурата през 90-те години и сме създавали техномузика, която в основата си беше освен музикално и социално явление. Естествено, когато напуснеш територията на попкултурата, трябва да слезеш на по-дълбоко ниво на изразяване, а то предполага по-задълбочено познаване на фундаментите на музиката, както и по-силен и по-уникален авторски език. Намирането му изисква време, много работа и духовни усилия, дори с риск понякога да се почувстваш изолиран“, убеден е Петър Дундаков.
Както вече стана дума, той е завършил философия преди музикалното си образование и очевидно това е повлияло и на музиката му. „Учил съм философия, но не съм практикувал професионално и винаги съм си мислил, че в един период от живота си вероятно ще се върна към философията. Тя е огромно море, което изисква много време да отделиш, за да започнеш да плуваш. Търсенето на по-дълбоки основания в това, което правя, вероятно има връзка с философията. Това търсене ме накара и да напусна България за определен период от живота ми и да замина да уча композиране в Холандия. Имах глад към задълбочаване на музикалните си търсения, в края на 90-те години границите на попмузиката бяха тесни за това, което исках да правя. Исках да се развия като композитор. Усещането за пътешествие и развитие е дълбинно за мен“, казва музикантът.
С Пол ван Брюхе, един от учителите му в Холандия, изгражда връзка и като с приятел и колега. „Работим по много проекти и в момента. И това е едно от много важните за мен неща, защото ме държи в по-голяма будност по отношение на това да не влизам единствено в предразсъдъците на локалния контекст. Някак си връзката с него ми носи постоянно неспокойствие по отношение на търсенето на нови неща и едно много високо изискване към музиката, която правя. За мен той е важен не само като учител, но и като един от най-близките ми хора. Направихме освен Res nullius, „Пандора“ (спектакъл на балет „Арабеск“ по музика на Пол ван Брюхе и Петър Дундаков с диригент Пламен Джуров и хореография на Боряна Сечанова – б.р.) и много записи, филмова музика. Работим по нов проект, който, вярвам, съвсем скоро ще бъде представен пред публика“, казва Дундаков.
Предстои нов интересен концерт.
Става дума за концерта на хор „Мистерията на българските гласове“ на 6 юни в София, в зала „България“, и на 8 юни в Античния театър в Пловдив. За концерта пристига магнетичната певица Лиса Джерард, която участва и в записите на проекта. Лиса е позната от групата Dead Can Dance, а също и като композитор и изпълнител на филмова музика. През 2000 г. тя печели Златен глобус за музиката към филма „Гладиатор“, създадена съвместно с композитора Ханс Цимер. Освен новите хорови композиции, в двата концерта ще бъдат представени и съвместните произведения на хора с Лиса Джерард. В част от песните участва и световният шампион по бийтбокс – SkilleR, а почти всички нови композиции от албума са подплатени от невероятното присъствие на немския перкусионист Дейвид Кукерман, който от дълги години работи и концертира с Лиса Джерард и Dead Can Dance. В песните слушателите ще доловят присъствието и на китара, гъдулка, контрабас, кавал и струнни инструменти. Всички тези произведения са включени в предстоящия нов албум на „Мистерията на българските гласове“ и през юни ще бъдат изпълнени за първи път на живо. Албумът се продуцира от Шуберт Мюзик Пъблишинг, а по-голяма част от песните в него са композирани от Петър Дундаков, който също така е музикален продуцент на студийните записи и музикален директор на концертите.
„Работя по този проект от около две години. Бях поканен да участвам като композитор и музикален продуцент от международната компания Шуберт Мюзик Пъблишинг и управителя на българското подразделение Бояна Бункова, които са издатели и продуценти на този албум. Още от самото начало това беше голямо предизвикателство за мен. Естествено, първо чувстваш огромен респект към нещо, което е много по-голямо от нас, каквато е традицията. От друга страна, предизвикателството е в това, че може да не си съгласен с всичко. Например, с това, което за теб се е превърнало в клише, и без да го отричаш, да виждаш възможността за различен, за твой глас. Това може да бъде в някакъв смисъл самонадеяно и смело, но може и да е силен първоначален тласък.
Фолклорната традиция е огромно богатство.
В началото си тя не е свързана с авторство в смисъла на западно-европейската музикална традиция, а по-скоро е общностен феномен. Звучност, възникнала на базата на общуване и ритуал. В хода на развитието на музикалната култура фолклорът започва да се преработва в духа на класическата музикална традиция от композитори. В България той е обработен по гениален начин от някои от нашите класически композитори. В края на миналия век с получаването на наградата Grammy от хора на „Мистерия на българските гласове” този модел на интерпретация на фолклорната традиция бележи връхната точка на развитието си у нас и е световно признат. Напълно разбираемо, в някакъв смисъл се превръща в реликва. Понякога обаче страхът реликвата да не бъде докосвана е по-голям от смелостта да се опиташ да работиш с нея. За първи път в камерната опера „Пандора“ с Пол ван Брюхе използвахме два гласа, които са на певици от „Ева квартет“ и „Мистерията на българските гласове“ – Даниела Димитрова и Евелина Христова. Тогава си дадох сметка, че трудността в случая е не само как да създадеш музиката, но и как да я комуникираш с конкретния изпълнител, защото този изпълнител има специфична азбука, на която ти трябва да съумееш да общуваш. Целият този комплекс от фактори създава многопластовост на работата с такъв ансамбъл. Все още не мога да кажа, че съм намерил рецептата за това, но се опитвам в работата си все повече да заставам и от другата страна – тази на изпълнителя. От една страна, да имам възможността да общувам с традицията по начина, по който тя умее да изявява качествата си, но от друга страна, да имам свободата като композитор да я променям, да избирам решения, които не са клише. Балансът е труден и изисква усилена работа и време, за да бъде намерен“, казва Петър Дундаков.
„В този концерт ще бъде представен материал от новия албум на „Мистерията на българските гласове“. В центъра са изключителните певици на хора и техният диригент Дора Христова. Проектът обаче е развит като колаборация между български и интернационални изпълнители. Освен Лиса Джерард, която е голямата звезда в проекта, като интернационален гост се изявява и перкусионистът Дейвид Кукерман. Той е германец и като мен е завършил Ротердамската консерватория, която е един от центровете на уърлдмузиката в Европа. Дейвид е учил, като се започне от индийска перкусия и се премине през всякакви world percussion инструменти, има много широк поглед върху музикалния език на различни традиции. Той е и перкусионист на Dead Can Dance на последния им тур. Лиза Джерард го препоръча и той наистина допринася много в голяма част от този албум. Дейвид ще бъде тук заедно със своя колега Себастиан и изключителните български музиканти Петър Миланов – китара, Христина Белева – гъдулка, Костадин Генчев – кавал, камерен струнен оркестър. Ще имаме и гост кийбордист Jules Maxwell, който също участва като съавтор в някои от песните. Лиза ще има своя част в концерта, която ще представя нейното творчество и някои нови неща, направени с „Мистерия на българските гласове“, на които тя е и композитор, аз също участвам в някои от тях като съавтор.
В албума взима участие и SkilleR (Александър Христов Деянов, известен като SkilleR, е български музикант, световен шампион по бийтбокс – б.р.). За мен бийтбоксът от продуцентска гледна точка е възможността за присъединяване към традиционния фолклор на някакъв, условно казано, съвременен фолклор. Бийтбоксът – за по-голямата част от публиката, която не знае – е ритъм, който се произвежда от устата. Чисто физически това е изключително трудно нещо, за мен – ако трябва да го изпълнявам – просто невъзможно. Чрез бийтбокса и SkilleR в този албум правим връзка и с всички съвременни пулсации и модерни движения, основани на ритъма. Бийтбоксът обаче не е електронен звук, а глас. Интересно е, че както в традицията един фолклорен певец е повлиян от областта, от която идва, от семейството си, от времето, в което е живял, така един бийтбоксер като SkilleR, който е самобитен талант, е повлиян от теченията в музиката, които са около него. През него можеш да вкараш влиянията на съвременната поп- и електронна музика, без обаче да разрушиш връзката с акустичната вокалната традиция. Получи се много интересна колаборация в някои от песните. Изключително вълнуваща за мен в този албум е и срещата с китариста Петър Миланов и гъдуларката Христина Белева, както и с кавалджията Костадин Генчев. Изпълнители, които също много допринасят за звученето на албума и успяват с интерпретацията си на фолклора да разширяват границите му. Благодарение на тях общуването с фолклора не е като с музеен експонат, а като с жива, движеща се форма“, допълва композиторът.
Този проект е част от търсенията на Петър Дундаков в музиката. А те продължават и в съвместната му работа със „Софийски солисти“ и диригента и композитор Пламен Джуров. Съставът вече изсвири негови произведения, извън „Пандора“. „Когато си композитор и работиш с един ансамбъл, който изпълнява музиката ти, връзката е много дълбока и може да бъде много инспирираща, доколкото изпълнителят е именно този, през чийто инструмент твоят авторски глас се сдобива с живот. Общуването композитор – изпълнител за мен винаги е било много специално. Когато един изпълнител или оркестър са на високо ниво, те се превръщат в известен смисъл и в съавтори на музиката.
Изключително преживяване е да работя със „Софийски солисти“.
Пламен Джуров е от хората, които чувствам много свързани с музикалната ми кариера. Когато се върнах от Холандия, БНР продуцира запис на мое произведение за струнен оркестър и тромбон („Нощта“, което беше селектирано през 2006 г. за Международната трибуна на композиторите в Париж). Тогава проф. Пламен Джуров беше диригент на оркестровия запис. Когато се срещнахме за първи път в едно кафене, поиска да му опиша с по една дума всяка от трите части на произведението. Дълго мълчах. Западно-европейската традиция на композиране предполага максимално точно записване от композитора на всичко, което е имал предвид в нотния текст. Но има неща, които не могат да бъдат изписани с чисто музикални термини, свързани са с някакви архетипи или подсъзнателни визии. Начинът, по който Пламен се обърна към произведението, ми даде много силно вдъхновение, че работя с диригент, който може да гледа през видимото и да оживява не само нотите, но и духа на музиката. Впоследствие работата със „Софийски солисти“, които са невероятни инструменталисти, за мен се превърна в едно от най-вълнуващите ми преживявания като композитор. Техният ансамбъл е музикално богатство и трябва да се стремим не само да го съхраним, но и да му се дават повече възможности и подкрепа, за да бъде активен участник на европейската сцена“, убеден е Дундаков.
И отново се връщаме към музиката и комуникацията ѝ с публиката: „Най-добре би било, ако успеем да разширим аудиторията на музиката, не говоря за попмузиката, говоря за съвременната артмузика, за дълбоката музика. Няма да я наричам класика, джаз и т.н. Вярвам, че тази музика има пазар като изкуство. Говоря за възможността идеите ѝ да бъдат споделяни, а не просто продавани като бърза храна или като скъпо опаковано елитарно занимание. Аудиторията ѝ не трябва да бъде от милиони и стотици хиляди, но може да бъде стабилна аудитория, която има траен интерес. За това се воюва. И се воюва не само чрез съхраняването на старото, но чрез създаването на ново. Генерирането на различни и нови идеи, смелостта въпреки вечността и необятността на Традицията, все пак да се опиташ да я пресъздадеш през своята история, историята на времето, в което живееш. Това виждам и като смисъл на работата ми като композитор – не само в Европа, но и тук, в България, където много неща понякога изглеждат като живот в ехо от едно друго време. Естествено, държавата трябва да помогне за това. Аз съм човек с изцяло пазарна ориентация. Като попмузиканти навремето тръгнахме от едно мазе и никога до 2000 г. не съм си мислил, че държавата трябва да ми помогне с нещо. Отивайки в Холандия обаче и виждайки как се развива и поддържа силната традиция на съвременната музика, разбрах, че това не може да стане без участието на държавата и тя не трябва да абдикира от това. От друга страна, музикалните дейци, и то най-вече композиторите трябва действително сериозно да поставят този въпрос, защото съвременният български композитор е изместен много в маргиналиите.
Композиторите като общност трябва смело да изискват
да има комисиониране (поръчка) на нова музика и да търсят общуване с публиката чрез своите произведения и отвоюване на свое място в съвременното общество. Чисто пазарно, ако върнем нещата, един композитор може да бъде заплатен в театър, може да бъде заплатен в кино, в различни други форми на изкуства, но няма фонд, който да се занимава специално със субсидирането на музикални произведения, с изключение на Музикаутор, който е вътрешен фонд. Слава Богу, Столична община има Програма „Култура“ и аз съм благодарен, защото тя подпомогна мои произведения. Но трябва да има специален фонд, който да се занимава само със субсидиране на създаването на музикално изкуство и музикални форми. Това е единственото, което може да професионализира и да повдигне нивото. Както и самите филхармонии, опери и музикални институции, субсидирани от държавата, трябва да имат задължението и възможността най-малко за няколко български премиери в годината, които да са поръчани от самите тези институции. Това ще върне кръв в съвременната музика в България. Може би звучи утопично, но държавата трябва да подпомогне, не изцяло, но поне да създаде възможност за пазар“, казва Петър Дундаков.
Интервюто е публикувано в сайта Въпреки.
