0
3201

Не падайте духом!

Гледам, опънали вчера едни дебели като боата, дето вдигна кръвното на Пловдив, розови маркучи край градинката до хотел „Рила” и ровят нещо с едно малко багерче. Питам, какво ровите? И тая ли градинка ще украсявате? Не, бе, не, отвръща един. Само прокарваме едни кабели до магазина, дето го откриват ей там. Поредния магазин от голяма верига. В бившeто кино „Благоев”. А, добре, викам. Хубаво.

После, по стар навик, минавам край книжарите в градинката. Останали са трима-четирима. Последните мохикани от „Славейков”. Лицата им са като гьон. Но не падат духом.

Не щеш ли, виждам и една моя книжка сред другите. С един разказ вътре, за едно друго кино. Книжката ми е станала петниста като тритон от търкалянето по сергията, надула се е от влагата. Дръж се, казах ѝ на изпроводяк. Не падай духом.

Покрай разказа в книжката си припомних историята на онова, другото кино. И него го затвориха наред с всички столични кина, и централните, и периферните. Имаше някакъв фонд „Екуест”. Тогава бях журналист в един вестник. Нещо писах за закритите кина. И се свързах по телефона с човека, който управляваше фонда. Питам го нещо, а той ми отвръща – няма какво да говоря с вас.

Онова кино продължава да е заключено. Явно няма такъв късмет, както кино „Благоев”. За всичките тия двайсет години само веднъж го видях отключено. С широко отворени врати. Както можеше да се очаква, в тъмната му пещера се провиждаха нахвърляни едни върху други откъртените редове със седалките и някакви огромни черни вълма от паяжини, споени в причудливи инсталации от влагата и мухъла. Сякаш дракони се бяха вкопчили вътре в смъртна схватка.

Но по-интересното беше друго. В човека, който държеше ключовете от вратите му и кой знае защо го беше отключил, сигурно да го проветри, разпознах ЗКПЧ-то на поделението, в което бях служил. Политическия офицер. Майор. С прякора Трактора. Така му викахме.

Той представляваше чуден бъркоч между градобитна простота, чист чакъл, нелишен обаче от известно природно дар-слово и лек пласт отгоре, колкото тънко намазана майонеза, от политпросветната закалка на някоя бърза спецшкола. С лекота ръсеше сложни марксически езикови конструкции, следвани от каруцарска лексика, в речта му имаше върхове с еделвайси и диви, разтърсени от летящи глигани дерета, по неподражаем начин допираше една до друга думи, които на никого не би му хрумнало да допре. Резултатът беше уникален. Смайващ. Единствено Веничка Ерофеев би могъл да предаде словесните ерупции, които денонощно произвеждаше аеродинамичното му, устремено към светлото бъдеще съзнание в съчетание с дебелата му кожа на старшина, произведен в майор.

Когато го мернах пред киното, беше наметнал офицерска шуба, само че с откъснати пагони. Порадвах му се. Беше се приземил успешно в новото време като ключар на рухващите кина. Дай Боже всекиму!

Като се прибрах вкъщи, си припомних разказчето за загиналото кино. Ей го сега това разказче. И нали запомнихте – не падайте духом! Като книжарите до хотел „Рила”.

Нали зимата мина.

Кино „Урвич”

Едно време кино „Урвич” беше кино. От онези симпатични квартални кина, където ненадейно можеш да попаднеш на извънредно хубав филм. Като дете бях гледал някакъв френски филм, който остави неизлечими следи в съзнанието ми. „Ангел Фифи Перото”. Така се казваше филмът. За някакъв, който си прави крила и може да лети. И след години, като студент, препускайки за упражнения в Медицинска академия, видях, че в кино „Урвич” дават същия филм. Зарязах всичко друго, влязох в киносалона и го изгледах. Беше трогателно преживяване. Филмът всъщност представляваше приглушена комедийка с няколко супени лъжици мелодрама вътре. Но колко интересно беше да влезеш директно в детския си спомен и да го изследваш от висотата на студентския си мозък в почти лабораторни условия. Киното беше полупразно, вътре миришеше на прах, старите кокали на старите столове скърцаха протяжно с различни гласове. Киното не беше от натруфените централни кина с плюшените столове, беше си обикновено квартално кино – от олющената черна боя на прозорците влизаше дневна светлина, две от зелените букви на надписа „изход” не светеха, екранът беше стар и нагънат, прожекционният апарат отвреме-навреме изсъскваше като тиган, в който пържат мазнина, а и чернобялото копие на филма беше така надраскано, че действието във филма сякаш се развиваше при обилен снеговалеж. Но какво от това? Аз гледах любимия си филм от детството, а заслугата за това беше на кино „Урвич”.
Входът на кино „Урвич” е заключен от десет години. Черните тържествени врати са потънали в дебели като смоци плитки паяжина и мръсотия. Бегло си спомням, че някакъв фонд „Екуест” купи софийските кина и ги заключи. Някои от тях се превърнаха в базари, но кино „Урвич” нямаше такъв късмет и си остана просто заключено. Сега под козирката на входа има два кашона, в които живеят две кучета – Бък и Рекс. Те са на преклонна възраст, по цял ден се изтягат върху топлите плочи на разбития тротоар, където от близката сладкарничка са изнесли няколко масички, а отгоре са опънали тента. Често прекарвам по час-два на тези масички, докато чакам жена ми, която работи в един медицински център наблизо, да свърши работа. Тук ми е офисът, така да се каже. Циганското лято се проточи, тротоарът е широк, има място и за масичките, и за минувачите, и за кучетата. Никой на никого не пречи. Следобяд през голямото междучасие от близкото училище идват ученици. Купуват си банички, пият бира. Момичетата са истински красавици, сякаш съм включил телевизия „Планета”. Платиненоруси, смолисточерни, с десетсантиметрови токчета, с лъскави чантички. До тях съучениците им приличат на хванати от детската градина. Редовно към три и нещо минава Каубоят, местният Перко Наумов, мъж планина с кожена шапка и дочени панталони до средата на глезена. Понякога на масичките заварвам Драган, поредната човешка прашинка, довеяна в столицата от провинцията. Той е безработен, спи в близката градинка и буквално пред очите ми се превръща в клошар. По цял следобед прекарва пред една бутилка бира. Бил е машинист на влак, но сега лицето му е кафяво от мръсотията, а коженото му яке се е ожулило от спането по пейките. Веднъж го почерпих една бира. И какво ще правиш през зимата, попитах го. Той вдигна рамене. Бък и Рекс поне си имат два кашона за къщички.
Понякога искам да съм великан. Да хвана железните врати на кино „Урвич” и да ги отворя. Да разбутам повалената армия на столовете в салона. Да грабна крилата на героя от онзи филм, „Ангел Фифи Перото”. И да ги връча на Драган. И да му кажа – бягай оттук. Кино „Урвич” отдавна не работи. Идва зимата. Бягай оттук.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияСписание „Небет тепе“ – сбъдване на утопията
Следваща статияЖелязната жена