Начало Идеи Не приемам названието „възродителен процес“
Идеи

Не приемам названието „възродителен процес“

1889

„Смелото противопоставяне срещу насилственото побългаряване на турци и помаци и огромният принос на мюсюлманските общности за свалянето на комунистическата власт все още не са заели достойното си място в българската история.“ Разговор с проф. Зейнеп Зафер

Професор Зафер, изминали са много години от принудителното ви напускане на България, да го кажем директно – изгонване, експулсиране. Намалява ли горчивината с времето?

За съжаление, споменът за това престъпление на Живковото управление, извършено от служители на ДС, болезнено ме връща към бруталността на тоталитарните власти, които с присъщия си садизъм правеха всичко, за да причинят възможно най-големи страдания на дисидентите при прогонването им от страната. На 3 февруари 2024 г. се навършиха 35 години от експулсирането ни в Австрия, откъдето заминахме за Турция. Това беше най-трудното ни принудително пътуване към неизвестността. Паспортите ни били готови и трябвало да ни закарат в Русе на 2 февруари, но аз не бях в с. Климент и близките ми заявили, че няма да тръгнат без мен. След като ни претърсваха на гарата в продължение на 8 часа и изпуснахме влака, ни накараха да изпратим на близките си с пощенски запис всички български пари, които носехме, като предварително си платихме билетите до Будапеща и хотела, в който ни настаниха, заключвайки ни отвън до сутрешния влак. Бяха ни разрешили да купим от държавната банка по 50 долара на човек. Когато на 4-ти, събота, пристигнахме в Будапеща, обменихме част от доларите и си взехме билети за Виена. Австрийските власти вече бяха разбрали за експулсирането на дисиденти от България предимно в Австрия и започнаха да връщат (например един от създателите и активни членове на Дружеството за защита правата на човека Григор Симов беше върнат преди нас). Затова след проверка на паспортите на унгарско-австрийската границата ни свалиха, след което ни качиха на обратния влак за Будапеща. В ужас слязохме на гарата, стояхме с куфарите си и не знаехме какво да правим, защото ни бяха казали да не се връщаме обратно.

Тогава трима турски младежи ни забелязаха и дойдоха да се запознаем. Разказаха ни, че можем да останем на гарата през нощта, без да бъдем безпокоени от милицията, показаха ни откъде можем да се обадим по телефона, да си купим хляб и други продукти. Свързахме се с дисидента Петър Бояджиев във Франция, който ни попита къде предпочитаме да отидем – на Запад или в Турция. Чрез турски дипломат във Франция той ни уреди среща с турския посланик в Будапеща, но за понеделник сутринта. Следващите две нощи като бездомници прекарахме на гарата. На 6 февруари бяхме приети от посланика на Турция. Разказахме му за експулсирането, той обеща да уреди с австрийските власти заминаването ни за Турция, тъй като тогава турските авиолинии имаха полети само до Виена и единственият път беше този. Настаниха ни в хотел „Цитадела“ (Citadella) в Будапеща, където за пръв път след толкова време имахме достъп до топла вода и храна. На 11 февруари бус на посолството ни закара до гарата и ни качи на влака, след като с австрийските власти беше уредено безпроблемното ни минаване през границата. Във Виена ни чакаше друг бус, който ни закара на летището, билетите ни бяха купени предварително. В Истанбул пристигнахме с турските авиолинии същия ден. Служителите на ДС по време на обиска и проверката в Русе бяха повредили филмите на фотоапарата на братовчед ми. Така не остана никаква дигитална следа от това дълго и трудно пътуване – от гарата с момчетата от Турция, нашия голям късмет в Будапеща, от разходките ни в стария град след настаняването в хотела, от влака за Виена.

Чувствам се все едно слагам пръст в раната ви, но можете ли да разкажете „възродителния процес“ през вашата лична човешка трагедия?

Не приемам това название „възродителен процес“. И не разбирам защо някои учени и изследователи или журналисти го изписват с главна буква. Някаква цел ли се преследва? Може би с това насилствената българизация се представя като велико за българската история събитие? Или става въпрос за повтаряне на грешка, върху която използващите го не искат да се замислят. За нас, преживелите тези срамни масови вълни на насилствено побългаряване в периода 1912–1989 г., които в началото се назовават като „покръстване“ или „кръстилка“, е много обидно да се използва наложеният от комунистическия режим циничен израз, употребяван в архивните документите на ДС още от 1970-те години. Названието е толкова нелогично и без каквато и да е историческа и смислова логика, че не може да се преведе на никакъв чужд език. Дори да се обяснява дълго под линия, то пак си остава мъгляво и противоречиво, както и самата фикс-идея за насилствено побългаряване на мюсюлманските общности в страната – помаци, роми, турци.

До 1973 г. на баба ми (по бащина линия, майката на майка ми вече беше починала и нейните имена бяха сменени само в регистъра) са ѝ сменяли името 3 пъти, на други – 4. На мен също ми смениха името 3 пъти.

Винаги и навсякъде е имало всевъзможни несъгласия, пасивни или активни – открити протести срещу това посегателство на човешката свобода и воля, срещу погазването и отнемането на традиции и бит. Когато с вас започнат да се гаврят, да потъпкват всичките ви ценности и светини, когато това периодично се повтаря, когато не ви позволяват да си поемете чист въздух, ви остават две възможности: да се примирите и да заживеете с измислена, наложена, жалка и ненавиждана самоличност, понасяйки много обиди и болка, или да се опитате да изразите несъгласието си с „доброволната“ политика на побългаряване, въпреки последствията, които можете или не можете да предвидите.

А когато нападат с оръжие и танкове, стрелят срещу вас и пред очите ви убиват хора или с инсценирани трудови злополуки отнемат живота на най-близки на вас хора, се заричате да продължите и да развиете протеста на близките си и на тези, с чиито дела и подвизи сте израснали и се гордеете. Така направихме и ние с брат ми. Най-напред подкрепяхме баща ми и майка ми, въпреки че служители на ДС непрекъснато се опитваха да ни внушат, че родителите ни водят към сигурна гибел и че ако ние, младите, си сменим имената и заживеем като истински българи, ни очаква светло бъдеще.

Смелото противопоставяне срещу насилственото побългаряване на турци и помаци, което представлява открита съпротива срещу комунистическата диктатура, срещу режима, огромният принос на мюсюлманските общности за сваляне на комунистическата власт все още не са заели достойното си място в българската история. Много малко изследователи пишат за значението и водещата роля на масовите протести през първата половина на 70-те, 80-те години и най-вече за Майските протести в Югоизточна и преди всичко в Североизточна България, потушени жестоко, но разклатили силно основите на Живковия режим. Подценяват се и най-масовите в историята на комунистическа България протести за връщане на имената в края на 1989 г., проведени в Южна България и стигнали до кулминационната си точка в София. Свалянето на комунистите не стана безкръвно, както обикновено се характеризира – турска и мюсюлманска кръв се проля по време на насилственото побългаряване, през май 1989 г. турците в Североизточна България масово застанаха срещу оръжието на силовите органи и някои от тях загубиха живота си „в името на името“, след което се извърши етническото прочистване.

Въпреки че подпалиха първата искра срещу комунистическата диктатура и вдъхнаха смелост на загубилите вяра и надежда, голяма част от тях етнически българи, вече 35 години в София не е издигнат паметник на Майските събития, те не се изучават в българската история.

Преди да ви изгонят в Турция са ви премествали многократно да живеете в различни части на България. Т.е. подменят се имена, подменят се родни домове, подменя се историята. Какво не успяха да подменят?

На 28 март 1973 г., когато рано сутринта нападнаха мирно протестиращото население на с. Корница и стреляха срещу възрастни и деца, ни взеха от вкъщи и минавайки по кървавата улица към площада, най-напред ни вкараха в читалището, където имаше много ранени мъже и жени. После ни натовариха на открит камион. Пътувайки с влак и отново с камион, се озовахме в с. Славовица, Плевенско. Там останахме до амнистията в края на 1977 г., според която бяхме свободни. Но веднага получихме друга заповед от МВР Благоевград, според която нямахме право да се върнем в родното си село и трябвало да останем да живеем в с. Славовица. Следващата година без баща ми се преместихме в с. Фелдфебел Дянково, Толбухинско (Добрич). Не ни върнаха обратно и след година-две баща ми също дойде при нас. Там се беше преместило и изселеното заедно с нас семейство на първия братовчед на баща ми. А през 1980 г. аз бях приета специалност „Българска филология“ във ВПИ Шумен. В края на втората сесия на учебната 1981/1982 г. започна следствие срещу мен и понеже не исках да си сменя името, ме отстраниха от университета, а срещу баща ми, който също беше привикван от следствието в МВР Толбухин, на 9 юли 1982 г. беше организирана трудова злополука. Когато през януари 1985 г. започнаха насилственото побългаряване в Североизточна България, ние отново отказахме да си сменим имената. След 10-дневно разследване в Толбухин изпратиха бащата на наше роднинско семейство Хюсин Бабечки във II обект на о-в Белене, а на нас заповядаха да се махнем от окръга, в противен случай щели да ни изселят, където те пожелаят. Затова през месец април или май се преместихме в с. Климент, Шуменско. През юли шестима души бяхме задържани и съдени, аз на 2 г. лишаване от свобода и 2 години изселване в с. Ботево, Михайловградско. След затвора през 1987–1988 с брат ми, който изкара присъдата 2 г. и 4 месеца в затвора в Белене, принудително живяхме в това село. С нас взехме и майка ни, останала съвсем сама на село по време на престоя ни в затвора.

Не успяха да заменят с примирение решителността ни да продължаваме да се противопоставяме на решението на комунистическите власти да ни обезличат чрез унизителните методи на българизация. Затворът не ни уплаши, затова на изселеното място се противопоставяхме още по-уверено. Например аз, като първа пристигнала в с. Ботево, отказах да се разписвам всяка вечер в съвета, въпреки че това се правеше от другия изселник, докаран преди нас от Белене. Заплахите с подвеждане под съдебна отговорност не ме уплашиха и служителите на ДС трябваше да направят компромис. Поддържахме връзка с другите изселени турци наоколо, обикновено през нощта ползвахме колите си и взаимно се посещавахме, за да поддържаме духа си, въпреки че това беше забранено. Следяхме дейността на опозицията и се включихме в Независимото дружество за защита правата на човека, за да започнем открита съпротива, надявайки се да привлечем много повече хора. И наистина първите, които ни последваха и станаха членове на дружеството в края на 1989 г., бяха трима мъже от с. Пристое – отстоящо на 3 км от с. Климент, които през лятото на 1985 г. също бяха осъдени с принудително заселване и бяха експулсирани след нас. Общата ни дейност и експулсирането ни пред очите на всички окуражи хората от района, те масово се включват в дружеството и гладните стачки. Затова в с. Пристое на 20 май 1989 г. голяма група от жени, мъже и деца тръгват към с. Климент, за да привличат по пътя към себе си все повече и повече хора, които са посрещнати с оръжие пред община Каолиново. Убийството на един мъж от с. Кус не ги изплашва и от другия ден протестите започват верижно да се разрастват в Шуменско, Разградско, Търговищко, Варненско.

Колко трудно ви беше да сте част от съпротивата?

Не беше никак лесно. Съпротивата беше придружена с много лишения и страхове. Едва ли тук мога да се изброят всичките. Унищожиха младостта на моите родители (през 1973 г. не бяха навършили 40-годишна възраст), детството и юношеството на нас – децата. Да ви изтръгнат насила от дом, род, съседи, родно място, общност и да ви захвърлят накрая на света, при непознати, различни по религия, култура, облекло, дори светоглед и начин на общуване, съвсем непознати и чужди хора. Да ви е страх да излезете на пътя при децата, които играят. Да сте принудени да живеете без празници, които преди това с радост сте споделяли с роднини и съселяни. Не е лесно на едно четиричленно семейство години наред да живее на квартира само в една стая, след като е било отдалечено от родната си къща. Ужасно е да се страхуваш от смъртта само затова, че гробище за теб няма, че няма кой да те погребе по мюсюлмански обичай. Затова родителите ми се молеха на Аллах само за едно – никой от нас да не умре в с. Славовица. Успокоиха се чак когато отидохме в с. Фелдфебел Дянково, където сега е гробът на баща ми.

Кое ви крепеше, кое ви даваше надежда?

Правотата, законността, конституционността на нашата съпротива. Защото законът и конституцията бяха на наша страна. Не ние, а Живковото управление ги нарушаваха безцеремонно. Не бяхме извършили никакво престъпление, не бяхме навредили на никого, не бяхме посегнали на чужда собственост или живот, нямаше от какво да се срамуваме. Искахме свободата на самоопределение, да бъдем приети и уважавани такива, каквито сме, каквито са били нашите деди и прадеди, да бъдем приемани като равноправни граждани с нашите различия. Трудно е да си част от общност, чиито представители са третирани като втора или трета категория хора/граждани. Но ние се гордеехме с това и не можехме да приемем посегателството върху нашата идентичност, религия, име, бит и култура.

Като изселени още през 1973 г., баща ми осъществяваше връзка с други изселени от района и така поддържаше духа и настроението си – имаше близки приятели и такива, с които беше работил заедно години наред. Това бяха част от хората, активно участващи в съпротивата срещу насилствената българизация през 70-те години. Връзката помежду им понякога осъществявахме аз и брат ми, тъй като той нямаше право да напуска селото, много рядко го правеше тайно. За съобщение или получаване на радостна вест баща ми си кореспондираше с някои от тях и тези писма сега се намират в досието му.

Когато през месец май 1985 г. на първото свиждане на въдворените на II обект на о-в Белене посетихме бащата на братовчедите ни, за пръв път имах възможността да видя и чуя колко много мъже са участвали по някакъв начин в съпротивата срещу последната кампания за побългаряване на турците. Техните ободряващи думи, солидарността на близките им с решението на тези мъже да не се пречупват пред репресиите, с които разговарях много пред входа за острова, ме увери, че търпението на мюсюлманите се изчерпва и вероятността за масови протести е голяма. След това в Сливенския женски затвор осъществих трайни връзки с жени, противопоставили се по различен начин на най-мащабната асимилационна кампания през 1984–1985 г. Присъствието им затвора още повече ме увери, че трябва да продължим съпротивата си срещу произвола и престъпленията на комунистическото управление.

Убиват баща ви, но официално убийството се води трудова злополука. Какво искате да кажете днес на убийците на баща ви?

На служителите на ДС няма какво да кажа. Знам, че те нямат съвест и никога не биха разказали за престъплението срещу баща ми. Не ми е известен случай на разочарование и признаване на извършеното престъпление. За това вина имат и първите политици, които не отвориха досиетата още в самото начало, не можаха да изправят пред съда истинските виновници и престъпници срещу десетки хиляди. Все още няма достъп до досиетата на починали престъпници, не се разкрива истинската самоличност на агентите, които се крият зад псевдонимите. Може би това е така само в България. За покаяние и публична изповед се изисква смелост, но убийците винаги са били страхливци.

Прекият извършител на поръчката за убийството на баща ми живееше в Толбухин (Добрич). Работеха заедно и баща ми го смяташе за приятел. Ако не беше гузен и виновен, след погребението щеше да дойде при нас, да ни погледне в очите и да каже, че това е било случайна злополука. Не сме се виждали никога повече. След 90-те години не сме го издирвали, макар че лесно можехме да го открием в Толбухин. Мисля че е страхливец, който не е успял да откаже тогава на поръчителите на убийството, едва ли би могъл да признае пред мен или пред нас греха си, да се покае и да поиска прошка.

Професор Зафер, ако позволите подобна ирония – не успяха да ви побългарят насилствено, но днес сте един от водещите учени-българисти по света. Преподавате български език и литература в Анкарския университет, ръководите катедрата по български език. Разкажете ми за любовта си към българския език и към България.

Опитите за нашето побългаряване, репресиите, терорът срещу нас и близките ни нямат нищо общо с българския език, българската култура и литература. Не българската държава, а управляващите я са виновни за престъпленията по време на всички кампании за българизиране на мюсюлманите и за тези срещу мен, семейството и близките ми по време на двете най-мащабни акции през 70-те и 80-те години. Науката не трябва да бъде зависима от политиката. Щастлива съм, че в Турция имам възможност да упражнявам специалността си, че бях свидетелка и лично участвах в създаването и развитието на специалност „Български език и литература“ в Анкарския университет.

Какво разказвате на вашите студенти за българите?

Моите студенти най-напред научават за българите и България от учебниците по български език за чужденци, подготвени и издадени преди всичко от български специалисти. Така че първата им информация е от учебниците, а тя е изключително положителна. На студентите си не разказвам за това, което съм преживяла в България, за насилственото побългаряване, за етническото прочистване. Студентите са любопитни и в желанието си да научат нещо за мен, стигат през интернет до мои интервюта на български и турски и понякога ми задават въпроси в час. Разбира се, аз не се отклонявам от програмата и ги оставям сами да намерят и научат това, което ги интересува.

Но от учебниците за чужденци студентите ми научават толкова негативни и неверни неща за турците и Турция, срещат се със старателно поддържаната лъжа за „турското робство“. По този повод често се налага да им обяснявам допълнително. Все още ме смайва старанието и на съвременните автори на учебници за чужденци да продължават традицията на комунистическата практика за включване в учебниците за чужденци на трудно разбираеми за тях фолклорни текстове и легенди, които нямат нищо общо нито с историята, нито с обучението по български език. Като че ли мисията на комунистическите власти да представят турците или османците пред чужденците в най-черна светлина се приема като канон. Всички български университети се надпреварват да привличат турски студенти, за да не бъдат закрити някои специалности, но на тези младежи по време на обучението по български език се предлагат текстове с неотговарящо на действителността съдържание, в които турците и османците се представят изключително негативно. Дължа да отбележа, че в Турция учебниците, предназначени за чужденци, не включват никакви текстове, които да представят в отрицателна светлина българите, гърците или който и да е друг народ, с който турците имат обща история. А такива има много.

Някога радио „Свобода Европа“ ви нарече „българската Беназир Бхуто“. Защо не поехте път, свързан с политиката в България, навярно след 1989 г. сте имали покани да бъдете част от партиен и вътрешнополитически живот?

Да, така ме представи пред френски журналист през януари 1989 г. покойният отец Благой Топузлиев от Независимото дружество за защита правата на човека. След като го отразиха в западната преса, започнаха да го използват и по забранените чужди емисии на български език. За съжаление, краят на Беназир Бхуто – първата жена лидер на мюсюлманска държава, от която всички тогава се възхищавахме, завърши много трагично!

Никой не ме е канил да се занимавам с политика в България. И аз не съм проявявала интерес, не съм искала срещи с лидери на партии, не съм ходила да им се моля. Много честни и неподкупни дисиденти, бивши политически затворници с изключителен принос за падането на комунистическия режим в България, не бяха допуснати до политиката. Представители на комунистическата номенклатура и тайните служби се организираха много бързо и умело взеха в свои ръце както останалия държавен капитал, така и контрола върху сформирането на новите опозиционни партии. Именно тези кръгове режисираха политическия живот, в който няма място за хора като нас.

В Турция не съм членувала в нито една партия, в изселнически дружества – също. Предпочитам да се занимавам с наука, доколкото мога да допринеса за разследването на побългаряването от всички кампании и етническото прочистване през 1989 г.

Следите ли политическия живот в България? За такава демокрация ли мечтаехте някога?

Опитвам се да го следя, но отдалеч това не е така лесно. За политическата обстановка, за истинското състояние на гражданите в страната най-добре научавам от близки, познати и колеги, когато идвам в България. С всеки изминат ден се увеличава загрижеността не само на обикновените хора, но и на университетските преподаватели, учители, общественици. В очите им се чете страх от всевъзможни ограничения и натиск от страна на местни партийни структури или на организирани тролови хайки срещу тях. Повечето не критикуват открито, както в началното десетилетие на прехода. България е в Европейския съюз, но демокрацията се намира в истинска криза. Това се потвърждава и от честите парламентарни избори, които са омръзнали на всички.

Зейнеп Зафер е професорка по литературна история в университета в Анкара. Заради съпротивата си срещу асимилационната политика спрямо турците в България тя е принудително изселена от България през февруари 1989 г. Проф. Зафер е авторка на редица публикации за репресиите срещу турците в България – на турски и на български език.

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“. Книгата ѝ с разкази „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда „Хеликон“, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019. За най-новата си книга, сборника с разкази „Таралежите излизат през нощта“ (2022), е отличена с Националната литературна награда „Йордан Радичков“.

Свързани статии