С художника, който открива юбилейната си изложба „През пустинята” в Софийска градска художествена галерия, разговаря Стефан ДЖАМБАЗОВ.
„Аз не съм сръчният художник. В България има много сръчни художници, които могат да ти нарисуват брилянтно вазичка, медузи… Аз не се забавлявам от красотата на китката си, а се задоволявам с ума си, това ме вълнува повече, казва художникът Греди Асса, с когото се срещаме при подготовката на голямата му изложба в Софийска градска художествена изложба.
„Аз не робувам да имам стил, почерк или маниер”, казва Асса. За работата си допълва, че първо прави някаква своя конструкция и след това намира обекта си. „Има едно тотално влизане, като артистите – влизаш в една роля докрай. Можеш да изиграеш XVI век, можеш и XXI век. В зависимост от това каква ти е задачата. Но факт е, че за всяка различна картина си поставям различни задачи. Не повтарям като стил, едно след друго, все едно жонглираш с едни и същи неща и ги въртиш в едно бяло пространство. В един момент става безсмислено, става украса, както казваше един мой приятел – ти не рисуваш за кухнята, рисуваш за душата и за други послания”, казва художникът.
Наистина, в неговата изложба, която се открива на 29 април, има различни платна – от абстрактни до конкретни портрети, дори и автопортрет на художника като сумист. Такъв бих бил, смее се Греди – непоклатим. Така и стои като художник. Но и абстрактните му творби имат своя история и дори географски координати. А портретът на режисьора Димитър Гочев е сред картините, разчупващи рамките на конкретния жанр.
Греди Асса показва четиридесет и девет големоформатни платна, правени между 2010 и 2014 г. Шейсетгодишен юбилей има тази година художникът, но това е само повод за оглеждане и осмисляне на пътя през пустинята. Защото и заглавието на тази изложба е „През пустинята”.
„Човек в душата си сам се ражда и сам умира, но идеята за пустинята ми дойде от това, че Бог създава водата и пустошта, всъщност първо е пустинята и после има вода”, казва художникът. „Обичам пустинята като метафора – 40 години съм рисувал, вече не съм роб, минах я пустинята, изминах този път, къде добре, къде не толкова, но гледам на пустинята като на метафора и като начин на преживяване. Всичко има в нея – и нощният вятър, и хамсините ти дават нещо. Бил съм в пустиня и някак си ми носи усещането, че мога да съм дълго там и да оцелея”, продължава Греди Асса. „Преминал съм пустинята, на друг бряг съм вече, поне с тези работи, които правя в момента. Имам чувството, че съм я преминал. По друг начин вече правя и живопис – по-наситена, по-многопластова. Няма ги тези младежки залитания, от модата съм се отдалечил.”
За Греди Асса тази изложба е като разширяване – опъване на платното. Стигнал и до Малдивите , и до Мексиканския залив, и до Китай. Опит по-скоро да присъства на различни точки, не да се намести, а да открие репери, да хване ситуации. Това обяснява художникът, който освен това е професор в Националната художествена академия и изпълнителен директор на Национален дарителски фонд „13 века България”.
Твърди, че еврейският му произход влияе подсъзнателно на творчеството. Той е закодиран дълбоко, но често се проявява в негови картини. И дава пример със свое платно, в което от едната страна са елхите, смърчовете, боровете на Родопите, Пирин, Стара планина, от другата – палмите. „Не че се двоумя кой съм и къде съм, но това са възли, с които си вървя. Да не казвам, че от страна на баща ми произхождам от Югоизточна Азия, от страна на баба ми – от Западна, имам лели от Гърция: един възел, който ми се отразява много добре. Нося смесица от етноси, култури, поведения. Като застана пред дадена ситуация, тогава и разбирам кой съм”, казва Греди. „Аз съм различен и това не мога да го преодолея. Мога да бъда и източен, и западноевропейски. Мога да покажа една картина във Франция и никой да не разбере откъде съм. И специалисти от Sotheby’s, Christie’s, които идват тук, просто се удивляват от това, че имам такива различни поведения”, казва проф. Греди Асса.
Той помоли да публикуваме пълния негов текст, в който обяснява какво е за него пустинята, дала името на изложбата му. Текст, станал също част от експозицията.
Пустинята — море без вода, както я наричат арабите. Бих добавил замръзнал сух пясък. Но тя е и дом на птици, люлка на шотове, семейство на ветрове. В нея се раждат миражи. Пустинята е скромен декор, на фона на който ветровете предават странни вибрации, засилват усещания. Финият пясък започва своеобразен танц под жаркостта на слънцето и същевременно вае фигури, които сякаш искат да се забавляват с мен.
Пустинята — едно скрито дихание, едно място с безброй опасности, но и с безмерна естетика, захранваща ме като художник, като откривател на неочаквана красота… Тя тръгва от пясъчните навявания, избутва и малкото голи скали, напомня лунната повърхност, близка и разнолика. Ивиците й, като конвулсии на душата, са със стаено чувство за безтегловност. Събрала за компания безброй пясъчни дюни, сякаш полегнали нимфи — питам се дали съществувам? Усещам неземна тишина сред купища от пясък и това създава в мен чувство за неизвестност и безвъзвратност. Самота и дехидратация на въображението. Вървя бавно, неуморно…
Разстоянията са големи, много големи… Има достатъчно време да се появят миражи, да видя цветове, при това различни. А ветровете, тези скрити ваятели на пустинята, рисуват като художници неуморно, всекидневно и неповторимо — своеобразна четка на паметта. Откривам линии на път, необикновен гребен за леки вълни в косата… Ето там кафявият хамсин, тази рожба на атмосферни депресии в ранната есен или пролет, прави чудеса. В черната неспокойна вода, в подстъпите на пустинята, сякаш трептящите виолетови медузи се превръщат в огромни теменуги. Има нещо свръхестествено, оранжевочервената луна, която съзирам, е огромна — кара душата ми да тръпне в очакване, да се пренесе в поредното силно изживяване. Дали бих искал да го повторя?
И в крайна сметка тя, пустинята, е място на опасности и на разнообразен живот. Живот с болка, радост, надежди… Кара ме да се чувствам песъчинка, една от многото, но песъчинка, със свой вътрешен свят, свят изпълнен със свобода, надежда, вдъхновение… И дори да изпитвам понякога чувството, че не съществувам отвъд нея, съзирам надежда, че съм успял да осъществя това мислено пътуване през пустинята, че моментната ми меланхолия е напълно изчезнала, че може би температурната инверсия ме е накарала да се надявам, че и утре ще посрещна с изненада видяното… Какво ми остава, да повървя…, пише Греди Асса. Заслужава си и ние да повървим с него…
Текстът е публикуван в сайта Въпреки.
