Не е ли удивително, че има случаи, в които човек може да реши да предпочете смъртта пред живота, именно защото животът ще го остави по-лишен от него самия?
Ето например (случай от тоталитарното минало): теб те принуждават да предадеш, за да останеш жив – това е условието. И да – ти би могъл да останеш жив. Онзи обаче, даваш си сметка, който ще остане жив при това положение – предалият – няма да си вече самия ти, ще е един друг човек – предател-на-онези-с-които-е-бил, предател-на-своето-си, и ето – този човек сега ще те лиши от теб. И ти вече години и години, до края на живота, който ти е останал ще бъдеш сам – без себе си и този ти живот ще бъде такава самота, че буквално ще бъде битие, останало-без-битие[то ти].
Ето защо ти избираш смъртта. При нея ще останеш без битие[то си], тоест без нищо свое, защото (и това мъчителите ти знаят добре) „твоето“ битие е онова в теб, което принадлежи на друго – на битието-то, на света, на мъчителите ти. Но останал с него, ти ще останеш без себе си. Именно без себе си.
Не е ли това едно ярко доказателство, че личността не е (дори) битието си и абсолютна, не е дори онази лишеност, в която нямаш вече „битие“, а онази, в която нямаш „себе си“ (което пък, както се вижда, не е равно на битието ти)? Доказателство, казвам, че не „себе си“ (solus ipse), голото себе си, е абсолютна лишеност, а напротив – лишеността от себе си е абсолютната лишеност. Че „себе си“ (голото „себе си“, на което дори битието е отнето) не е, би могло да не е – още – пълната лишеност. Защото то е „себе си“, останало при себе си. А пълната лишеност е „себе си“, което е загубило себе си, „себе си“, което вече не е при себе си.
И тук се явява въпросът: а за кого е така ценно това мое „себе си“, та аз предпочитам сега да предам живота си (възможен вече само при условието на предателството), който ще ме лиши от него, от това „себе си“, ще ме направи лишен от това „себе си“, до края? За кого – за мен? Но нали „мен“ няма да ме „има“? В кого (с кого) ще бъда „със себе си“, а не завинаги разделен със себе си… И ето тук сякаш властно се намесва Бог – очертава се върху стената на килията на смъртника. С Него, с Него ще остана аз, след като пожертвам, отдам битието си, за да остана „себе си“.
Ще кажа обаче, че е възможно и още по-жестоко изпитание. Известна е страховитата дилема, пред която са поставяли например някои от затворените на „Лубянка“: ти трябва да предадеш, да наречеш десетина свои приятели „троцкисти“, за да ги арестуваме и убием („спусната ни е бройка“ за това). Ако го сториш обаче, ще оставим жив не просто теб, а няма да затрием жена ти и децата ти. Ако ли откажеш да го извършиш, ще разстреляме твоята жена, а децата ти ще запратим в „детдом“ и ще ги превърнем в просяци и отрепки до края на дните им. Дяволското тук е, че самоубийството не е изход – то се брои като отказ на първото условие (да предадеш приятелите си) и веднага задейства предаването на семейството ти. Ти, значи, не можеш да не станеш едно от двете: предател на неподозиращи невинни хора или предател на семейството си. Дори смъртта ти ще те отнесе като един от възможните „предатели“… Ето тук ти си наистина сякаш абсолютно лишен. Дори това „себе си“, което можеш да запазиш за себе си, когато дадеш да ти вземат битието, не ти принадлежи – не е, оказва се, твое. Ти си сам-отен, лишен и от него, и то е „на“ мъчителите ти. Тук сякаш наистина нищо не ти принадлежи.
Така ли е?
Нека припомня думите на Христос: „И кога ви предават, не се грижете как или що да говорите; защото в онзи час ще ви бъде внушено какво да кажете; защото не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас“ (Мат. 19:19-20).
Убеден съм, че е имало хора, които са вярвали на тези думи. И Бог не ги е излъгал.
