Из „Философия на политиката“ на Стоян Михайловски

Политическата ни система видимо е олигархично затлачена. Последното приключило „електорално упражнение“ (09.06.2024 г.) за сетен път потвърди острия дефицит на здрав разум и критическо мислене в политическия ни живот; потвърди водещата роля на клиентелизма като тип „партийно строителство“[1], довел до тежка ерозия на общочовешките ценности, до проядена от корист и корупция институционална система. В тази драматична за политическото ни битие ситуация, събитията през последните месеци често ме връщаха към спомена за Стоян Михайловски, защото видният еленчанин е оставил име в културната ни история не само на умел баснописец, остър сатирик, проникновен поет с тежнения към метафизичното, но също на действащ политик и теоретик на метаполитическо равнище.

Воден от будната си гражданска съвест, поетът често се е нагърбвал и с ролята на „обществен преобразител“. Ала участието му в политиката не се е дължало на обичайното за родните ни политикани желание да имат „прана риза на гърба и пресен хлебец на трапезата“. На три пъти народният вот го изпраща в „камарата“ – и трите пъти той преждевременно си подава оставката, омерзен от изродилия се в „борсови операции“ парламентаризъм. Това му печели репутацията на „говореща обществена съвест“. Стоян Михайловски ратува за морал в политиката и е убеден, че благоденствието на народа ни е постижимо чрез морален ред и социална дисциплина. От ранна възраст той е приобщен към ценностите на християнската нравственост, вградени в духа на Българското възраждане, а метаполитическите си възгледи оформя през годините като лицеист в Цариград и студент в Екс-ан-Прованс (Франция). Етико-телеологичното си кредо в политиката гради върху традицията на великите френски моралисти, принципите на философско-историческия рационализъм и правно-политическия инструментариум на институционализма. От тези позиции метаполитикът Михайловски има амбицията да посочи „здравите начала“ на политическия живот, при това съобразени с родната действителност. Ключова за разбиране на метаполитическите му схващания е обнародваната преди 115 години тезисна статия „Философия на политиката“[2]. Тя е синтез както на неговия практически опит в политиката, така и на теоретичните резултати, до които стига, преди да се оттегли от активна публична дейност.

Интересно, а защо не и поучително, е да поставим проблемите и „героите“ на нашето време в светлината на неговите наблюдения, което би дало отговор и на въпроса дали все още носят някакъв евристичен заряд формулираните от поета метаполитик принципи. При това естествен рефлекс е да се връщаме към началото, когато сме изгубили посоката, а посоката изглежда е изгубена, щом за седми път сме изпратени към изборните урни. И тъй като на ход отново сме ние гражданите – добре е да изключим радиоапаратите; да загасим телевизорите; да оставим телефоните настрана; поне за час да загърбим политинженерията, нашепвана ни от „шаманите“ на прехода, и да се опитаме, с оглед на актуалната проблемна ситуация, да осмислим трасирания от Стоян Михайловски път на надеждата – път, който цели да изведе българина от политическото „животарене“, затворено в омагьосания кръг на „десетина чисто материални понятия и аспирации“ и език от 500–600 думи.

Медии, политика, политици

Препоръката да излезем – макар и за кратко – от информационния обсег на жълтите медии предполага и едно пояснение. Стоян Михайловски също е призовавал за критично отношение към упражняваното от публицистиката политическо влияние върху „умонагласата“ и поведението на българина. Той е непримирим в борбата за истината срещу онези „газетари“, които „въртят търговия с людските душевни недъгавости“. За него те са „морални отровачи“. Поетът счита, че дори истината, ако попадне в такава „газета“, се компрометира. Как ли Стоян Михайловски би възприел твърдението на С. М. – бивша председателка на СЕМ – че „лъжата също има право на живот“, след като така заявената позиция значи, че деморализиращото въздействие на жълтите медии върху светоусещането на българина понастоящем се осъществява практически без институционална санкция.

Сега нека конкретно се спрем само на една от повтаряните вече десетилетия във въпросните медии мантри, а именно: „Политиката е мръсна работа!“ За съжаление, политиците, с малки изключения, ежедневно я подкрепят с думи и дела. Какво ти струва например да късаш нишката между морално и легално, като законотвориш не за общото благо, а в полза на нечий корпоративен или дори частен интерес? Колко му е с процедурни парламентарни хватки „да преметнеш другия“, „да го изиграеш“ с хитри народняшки тарикатлъци, да го омаскариш от трибуната на Народното събрание – ако не за друго, то поне шоу да става и пр. Ето как на практика политиката – по думите на Стоян Михайловски – се превръща в „шарлатания, до която можеш да се допираш само с дилаф“. Така сякаш по подразбиране политическото се обособява от останалите сфери на живота и едва ли не по естество му се вменява аморалността като негова differentia specifica[3]. Внушава ни се, че в политиката няма как да се съобразяваш с обичайните нравствени норми и ако сме обременени с „морални предразсъдъци“, не би трябвало да се занимаваме с политика. Нещо повече – по силата на тази мнима особеност на политическото следва да проявяваме едва ли не снизходителност и търпимост към аморалните действия на овластения. Та нали това е политиката, нали така се прави политика! Тази е социално-психологическата канава, върху която вирее политическият нихилизъм в различните му превъплъщения, и първа негова производна е внушението: „Всички (политици) са маскари!“ Резултатите са известни. На последните избори 65,59% от гражданите отказаха да изпълнят гражданския си дълг и не упражниха правото си на глас, а гласувалите 34,41% включват клиентелата, людете с „душевни недъгавости“, поддали се на лъжата, и около 200 000 „будали“ с будна гражданска съвест, които от години носят присмеха на сънародниците си, защото „били употребявани“. Целта, преследвана от задкулисието, е добре известна – да не се допусне електорален пробив, който би поставил под въпрос функционирането на паралелните олигархични структури и зависимости в  завладяната държавата.

Разбира се, Стоян Михайловски от опит знае, че като всяка друга социална дейност, политиката също има своя специфика, но тя категорично не е в проблематичността на моралната ѝ ангажираност. Той е убеден, че „моралът и в политиката, и в частния живот е еднообразен“ (31), а който твърди обратното, с това се стреми да прикрие и оправдае собствената си аморалност. Самото издигане на такъв човек във властовата йерархия е сигурна индикация, за „моралния облик“ на партията, изтласкала го на гребена на политическата вълна. Тя е обсебена от партизански дух, а „партиен дух и партизански дух – за българския метаполитик – не са едно и също нещо; партиен дух води към идейна борба, – партизански дух клони да замести моралната истина с хищни планове и замисли“ (15). Следователно, като всяко друго професионално занимание, политиката следва да се упражнява почтено. От уроците на историята Михайловски прави извода, че „хитроумните обществени водачи или държавници по-лесно са пропадали или са виждали предприятията си осуетявани – отколкото прямодушните и искрени деятели“. Ето защо за него „най-честната политика е същевременно и най-ловка“ (32). Поуката, която следва за нас от казаното, недвусмислено ясно е изразена в библейския императив: „Не се сношавай с нечестивци!“ Нужни ли са още доказателства, след като сме видели с очите си, че „където мутра стъпи – трева не никне“.

Да, за първия ни метаполитик почтеността е необходимо, но не достатъчно условие за професионално занимание с политика. Нужни са още специфични знания и умения, защото „колкото политиката е нещо велико и плодотворно, когато е достояние на мъдрите и опитните – толкова тя е пагубна и разорителна, когато стане занятие за скудоумните и бездарните“ (3). В този смисъл според него „най-великият обществен пакостник е онзи – който бидейки лишен от всякакви дарби и достойнства – ламти за водителски пост“ (8). Е добре, не се ли разбира от само себе си, че „кандидатите за камарата“ трябва да са хора почтени и компетентни, та Стоян Михайловски е намерил за необходимо да включи тези свои наблюдения-предупреждения в текста? Достатъчно е да припомним само някои родени из кулоарите на властта прякори през последните години като „Умното“, „Нубиеца“, „Ментата“, „Тошко Африкански“ и пр., за да се убедим, че напомнянето не е излишно. А какво да кажем за публични изявления от рода на: „Егати държавата, щом аз съм ѝ вицепремиер!“ (Н. Н.), или „Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме“ (Б. Б.). Във втория случай ние не знаем дали аудиторията е била поласкана от този несръчен опит на министър-председателя да скъси дистанцията при общуването си с нея, или по-скоро е била обидена, но ако Б. Б. е бил искрен в изявлението си, то тогава за поведението му като политик е валидна констатацията на Михайловски: „Простотия – слободия! Слободия, най-грозна неволия!“ Ако ли пък зад думите му прозира политическо двуличие, тогава поетът има право да твърди, че в случая иде реч точно за „търговия с людските душевни недъгавости“.

Добре известно е, че „управлението е кооперация между управници и управлявани, – а подобна кооперация става невъзможна, ако се накърни великият принцип на доверието“ (10). Доверие обаче се печели не с „калинки“ и партийни апаратчици, а със споделени ценности и общи действия за отстояването им. Включването в партийните листи на хора почтени, с характер, професионално доказали се, от една страна, е анонс за намеренията и възможностите на заявилата ги политическа сила, а от друга – първа крачка по пътя към доверието на избирателите. Изводът звучи тривиално, но всъщност е основополагащ за всяка успешна политическа борба.

Проблеми, диагнози, прогнози

През последното десетилетие деформациите на политическата система у нас окончателно превърнаха страната ни в „завладяна държава“. Ето случилото се в резюме! На 14.06.2013 г. с гласовете на ДПС и БСП-Коалиция за България Делян Пеевски е избран за председател на ДАНС. Същата вечер започват гражданските протести, известни като „ДАНСwithme”, продължили безпрецедентните 404 дни. Исканията на протестиращите са за морал в политиката, за прозрачност при вземането на политическите решения, за еманципирането на политическия ни живот от задкулисието. Правителството на Пламен Орешарски подава оставка (23.07.2014 г.). Последвалите избори (05.10.2014 г.) се печелят от ГЕРБ, които с подкрепата на РБ и АБВ съставят второто си правителство. Но партията на Бойки Борисов скоротечно задушава своите партньори и фактически управлява с подкрепата на ДПС. Опозицията в лицето на БСП се възприема като необходима бутафория на политическата сцена. През следващите години ГЕРБ и ДПС окончателно си поделят сферите на влияние в „завладяната държава“, а метастазите на това раково образувание обхващат ключови за функциониране на обществото системи. Акцията на Христо Иванов и съмишлениците му (07.07.2020 г.) de visu илюстрира „завладяната държава“. Ден по-късно, след извършени от прокуратурата обиски в Президентството, започва поредният граждански протест с искане за оставка на главния прокурор и оглавяваното от Бойко Борисов правителство.

В така сложилата се ситуация водещ проблем се оказва корупцията и завладяната от партийно-олигархичното задкулисие държава. С цел да започне разграждането му през декември 2021 г. е договорена хлабава коалиция на реформаторските сили (ПП-ДБ) с БСП и ИТН. Два месеца по-късно започва руската военна агресия в Украйна. Геополитическият контекст се променя радикално. Събитията ребром поставиха въпроса за цивилизационния избор на България Целта той да бъде политически защитен роди т.нар. „сглобка“, олицетворена от правителството „Денков-Габриел“. На този фон проблемът с корупцията и „завладяната държава“ сякаш избледня, а ГЕРБ и ДПС влязоха в необичайната, но удобна за тях роля на съ-управляваща опозиция.

Ключ към диагнозата на това драматично десетилетие може да се окаже една от метаполитическите тези на Стоян Михайловски, която гласи: „Новата история на европейските културни народи може да се съкрати в три редушки: Право без сила е суха абстракция… Не оставяйте правото да се засели в лагера на силата – а наопаки, привлечете силата в лагера на правото“ (20). От казаното следва, че културният развой на Европа юридически е кодиран в утвърждаване върховенството на закона. Тази е и пресечната точка между основните проблеми, пред които понастоящем е изправено обществото ни – във вътрешнополитически план „завладяната държава“, във външнополитически – военната агресия на Путинова Русия в Украйна. И в двата случая коренът на проблемите е един и същ – разграждане на законно установения правов ред и бутална подмяна силата на правото с „правото“ на силния. Очертаната проблемна ситуация – без да пренебрегваме жизненоважните проблеми, включени в Индекса на човешкото развитие/Human Development Index[4] – извежда на преден план като решаващ фактор за стабилизиране на политическата ни система осъществяването на съдебна реформа и отвоюване на държавата от зависимостите на задкулисието. Единствената политическа сила, която търси позитивни решения на посочените проблеми изцяло в духа на европейските ценности и норми е коалицията ПП-ДБ. Но без да омаловажаваме постигнатото от кабинета „Денков-Габриел“, трябва да отбележим, че опитът да се осъществи съдебната реформа с подкрепата на партии от статуквото и техните тежко зависими лидери се оказа свръхамбициозен. Коалицията не успя да обясни на избирателите си и да ги убеди, че обстоятелствата налагат този рисков експеримент – „сглобката“. Тя заложи на джентълменско споразумение с хора, в чиито думи и дела то никога не е присъствало. Остави ги те да „обясняват“ реформата и публично да бъдат възприемани като нейно лице, за което плати висока цена. В такива критични за общественото доверие моменти, по думите на Стоян Михайловски, добре е да помним, че: „Всичко, което се върши против народа с участието на народа, е вероломно“ и „всичко, което се върши за народа без участието на народа, е незаконно“ (21).

Ако нещо все пак е преизобилно в политическото ни ежедневие, то безспорно това са прогнозите, често давани от „специалисти“, на които човек дори за ден котката си не би поверил. Измежду прогнозите най-често повтаряни са следните три:

Според първата предстоящите избори ще възпроизведат почти същата конфигурация на парламентарно представените партии и изходът от кризата би бил невъзможен без сътрудничество с партиите на статуквото. За демократичната общност в страната това би значело отново „ходене по тънък лед“. Постигнатото ще бъде с цената на много компромиси, а резултатите палиативни и обратими във всеки момент с оглед интересите на задкулисието.

Радетелите на втората от години внушавана ни теза е, че решението е в смяната на политическата система от парламентарна към президентска или полупрезидентска република. По този въпрос съветът на метаполитика Михайловски към гражданите е кристално ясен. За него „върховната власт е неделима; тя е или у народа – или у едноличен някакъв заповедник, но винаги цялата“ (25). Ето защо „в никакъв случай – препоръчва той – не трябва да гледаме на народната маса като на бездушна плътност – в никакъв случай не трябва да оправдаваме желязната диктатура; – това, което води към публично оскотяване не може да се счита за ползотворно! Прочее, каквито и изпитания да преживявате, помнете че анархията не се лекува с деспотизъм и никога не вземайте решение да преклоните глава пред единовластник!“ (22).

И в двата сценария отредената на българския гражданин роля е второстепенна, поддържаща, а същинската „политическа кройка“ е въпрос на лидерски умения. Има обаче и една трета възможност и тя предлага най-представителното радикално демократично решение, а именно – електорален пробив в подкрепа на реформаторските проевропейски политически сили. Но тук отново чуваме вътрешния глас на съмнението: „Ами ако те отново ни предадат?“ Не бива да пренебрегваме тази възможност, защото Стоян Михайловски е прав, че „упражнението на властта е само по себе си най-развратителната социална сила и за да не се разкапе едно управление, потребна е онази сол, която се нарича всеобщ контрол – или активен публичен дух. Липсва ли подобна сол, не може по никакъв начин да има разлика между партиите: те са тогава прости синдикати за експлоатиране на общото дело“ (17). „Върховен нравствен принцип е, че всякаква работоспособност и всякаква самодейност са вредоносни без санкцията на публичната съвест и контрол на законите“ (26).

Ние – гражданите

Стоян Михайловски напомня добре известната максима, че „провалата на обществото почва с развалата на неговите водачи“ (38), но е безпощадно прям и за вината на гражданите, направили възможна тази „развала“. „Държавата е огледало на общата душа. У лоши хора не може да има [друга] освен лоша власт, а у добри хора добра власт. Иначе казано, всеки народ има такъв ред – смята той, – каквито са неговите понятия за ред и управникът ще поправи недостатките си, ако по-напред управляваният поправи своите.“ (1) Тази логика предполага като първа цел отвоюването на гражданина в българина – една от основополагащите теми в метаполитическата концепция на поета, която и днес не е изгубила своята актуалност. За Михайловски гражданинът не е просто „електорална единица“ от естествения ред на числата, с чиято помощ политиците определят полагащия им се дял от властта, а е източникът и смисълът на самата власт. В стихотворението си „Математика“ (Железни струни) той заявява:

България – това е секий между нас,
това сме всички ний, уви!
Нищожни ли са Единиците – тогаз
и в Сумата нищожество ще се яви!

Политическият идеал на Стоян Михайловски е „народовластие, облегнато на обществена дисциплина и внедрено в личната съвест на политически осъзнати граждани“. Дълг на просветените хора е да работят за политическото осъзнаване на гражданите, но „малокултурна ли е интелигенцията – сляп е народът“ (37). Не ще споменавам имената на „сказчиците“ – те са добре известни – които оставихме да „представят“ пред българина европейските ценности чрез опорките на Кремъл. Позволихме да се словоблудства по темата „национална идея“ с цел придърпването ѝ под сянката на евразийството при наличието на философско-исторически солидно аргументираното схващане на Стефан Попов, че българската национална идея е в „културното самоосъществяване на българите, подхранвано от осъзнатата тяхна културна принадлежност към Европа“.

Ала формирането на гражданина предполага освен политическо просвещение на разума и каляване на волята за публичен отпор на „злотворците“. „Не трябва да се оплакваме от дейността на държавните злотворци.“ Препоръката на поета е на дейност да противопоставяме дейност. „Общите работи ще се оправят тогава – пише той, когато честните хора проявят онази решителност; онази неуморна инициатива и пъргавина – каквито повсечастно проявяват пакостниците! Никога не трябва да забравяме, че обществото е бойно поле! Vivere est militare! Крепнат в убежденията си само онези хора, които подкрепят убежденията си!“

За тези му схващания, както тогава, така и днес, биха се намерили „доброжелатели“, готови „да удавят господина Михайловски в една лъжица вода“. Нека не забравяме обаче изводите, които в този момент следват за нас от неговите схващания:

Първо – да участваме в утвърждаването на „народовластието“, като изпълним своя граждански дълг в изборния ден и допринесем за електоралния пробив в изграденото от задкулисието статукво;

Второ – да не делегираме политическите си права на партии, в чиито кандидат-депутатски листи стоят имената на „нечестивци“, „скудоумни“, „тарикати“;

Трето – да използваме при гласуването правото си на преференции, за да изберем най-достойните измежду предложените ни в партийните листи кандидати.

Проф. Атанас Стаматов (род. 1953 г.) е преподавател по история на българската философска култура в СУ „Св. Климент Охридски“. Научните му интереси са в областта на историята на философията, историографията, философия на историята и културната антропология. Автор е на книгите: „Памет без давност – болка без лек“ (1994); „Европейски проекции върху българската философска култура“ (1996); „Tempora incognita на ранната българска история“ (1997); „Идеи за историята в българската културфилософска книжнина: 1878–1948“ (2000),  „За българската философска култура“ (2023) и др. Съставител, редактор и автор е в редица колективни издания: „Философията на историята в България: 1878–1948“ (2002); „Избрани извори за българската история, Т. 1 – Древните българи и земите на Балканския полуостров до VІІ в.“ (2002); Атлас „Българските земи в европейската картографска традиция: IІІ–XIХ в.“ (2008); Атлас „Българските земи в средновековната арабописмена картографска традиция: IX–XIV в.“ ( 2011); „Философският ХХ век в България, т. I–ІІІ“ (2008/2019). Член е на Българския фотоклуб.

[1] Виж „Време е…“, Kultura.bg / 09.07.2021 г.
[2] Михайловски, Ст. Философия на политиката, сп. Преглед, кн. VI–VII, 1908 г., с. 325–335. Статията не попада в сборниците с подбрани творби на автора, публикувани по-късно. В последващия текст поставените в скоби числа сочат поредния принцип по първоизточника.
[3] Най-пресния случай за подобни внушения намираме в интервюто на К. Каменов с Т. Буруджиева в сайта „Факти“ от 19.06.2024 г., където политоложката твърди: „В политиката е нормално и морално да има правила. Ние често казваме, че има морал, но това не е моралът на обикновения човек (к.м. – А. С.), не е моралът, който се измерва по правила, които са създадени…“ Оставам в недоумение какъв ли ще да е този специален морал?
[4] Индексът на човешкото развитие/Human Development Index включва: 1) Здравословен начин на живот; 2) Достъп и равнище на образованието; 3) Жизнен стандарт /качество на живот; 4) Икономическо неравенство; 5) Състояние на околната среда.