0
3165

„Не се срещам с колеги“

Интервю с писателя Божидар Томов

Някъде беше разказал, как двама приятели се срещат и единият пита другия: „Познаваш ли писателя Божидар Томов?” „А, онзи с трите кучета ли?” Разбирам, че това е шега, но разбирам и това, че в нея има зрънце горчива истина. Как така се изметна времето, че писателите вече не ги разпознават заради книгите им, а заради нещо друго? Ако изобщо се сещат за тях…

Не мисля, че истината е горчива. И мисля, че писателите ги разпознават толкова, колкото им се полага. Книги продължават да се пишат и да излизат, и да се четат. Но се появиха фактори, икономически, които практически ликвидират писателството като възможност за основна професия. Това е световно явление, което съществува другаде много преди да стане явление и у нас. Интернетът не е пречка, електронната книга успява да се класира в определени читателски приоритети.

Твоето поколение, 70-80-годишните, се реализира главно по времето на соца. Ти самият имаш колко, над 20 книги. От една страна, твоето поколение се оказа жилаво поколение и неколцина продължиха активно да творят и през последните 30 години, макар че се броят на пръстите на едната ръка – Владимир Зарев, Димитър Шумналиев, Владо Даверов, Кольо Николов възкръсна напоследък с една превъзходна подборка от разкази, разпростряла се на цели 758 страници. Николай Стоянов, който също принадлежи към това поколение, поставя обаче тежка диагноза – докато писателите от другите балкански страни, казва той, запазиха добра кондиция след промените, у нас писателите от моето поколение до голяма степен се маргинализираха. Как изглеждат тези процеси през твоите очи?

Падането на соца съвпадна с времето, когато моето поколение стъпваше на върха на творческите си възможности и активност. Икономическият трус беше изключително силен и почти никой не беше готов за промяната. С отделни изключения. Взрив предизвика Христо Калчев със своите бързо написани и издадени романи. Те обаче в никакъв случай не достигаха по качество произведенията му от соц-времето. При останалите се получи едно сепване, което така и не беше преодоляно. Българският писател се оказа неподготвен за факта, че освен писател той трябва да бъде и нещо друго – преподавател, издател, журналист или рентиер. Така, както до този момент бяха нашите колеги в Щатите или Западна Европа. Не мисля, че моето поколение се е оказало толкова жилаво. В момента по-популярни са по-млади автори, които започнаха да се издават след промените. Аз лично се адаптирах към новото време, като влязох в ролята на шоумен, водещ на хумористични и музикални предавания по националното радио. И за същото това време излязоха само две мои книги – сборник с хумористични разказа „Моите очи“ (2004) и стихосбирката „Крадец на мигове“ (2019).

Как посегна към перото, как се случи това при теб?

Стана в детските ми години. Разболях се от менингит и три месеца не ми даваха нито да чета, нито да пиша каквото и да било. Когато ми разрешиха, грабнах молива и избумках едно стихотворение. Нашите веднага ме обявиха за поет и така тръгна. В онези години децата, преболедували менингит и останали живи, ставаха (според моите по-късни твърдения) или идиотчета, или генийчета. В днешно време аз не мога да се определя в коя категория попадам. Затова избягвам да си чета нещата. 

Кой от колегите ти е най-близо до твоя творчески почерк? На кой жив български писател безусловно сваляш шапка?

Не намирам близост между мен и колегите ми. Може би в един период с Росен Босев, в друг – с Христо Калчев… Не знам, не съм се замислял и не търся прилики. А няма жив наш писател, на когото да свалям шапка. Много високо ценя някои покойници, които добре познавах лично: Иван Пейчев, Веселин Ханчев, Валери Петров, Андрей Германов, Йордан Радичков, Станислав Стратиев, Мирон Иванов.

Колко голяма е ножицата между мечтите ти на прохождащ автор и актуалната снимка от „фотоапарата” ти на пенсионер?

Като прохождащ автор никога не си се представях какъв ще съм след пълната си реализация. Еднакво посягах към прозата и поезията без илюзията за едно бъдещо положение на жив класик. Сега съм се сгушил на мястото си и избягвам да мисля за тези неща.

Как впрочем минава денят на един пенсиониран писател? Какво четеш, какво пишеш, виждаш ли се с колеги?

Не приемам понятието пенсиониран писател. Преди няколко години имах бурен поетичен период. Написах стихове, които събрах в книгата „Ловец на мигове“. Стихотворенията идваха сами в съвсем цялостен и завършен вид. Слагах ги на листа, не се налагаха поправки, нищо. Сега почти не чета, освен понякога стихове на приятели и приятелки. Много рядко пиша скечове или хумористични монолози за Радиото. С колеги не се срещам и въобще не знам събират ли се някъде на кафе или друго писателите, както беше навремето в писателското кафене, в ресторанта на писателите или в Клуба на журналистите.

Имаш богат професионален път, работил си даже в цирка, където, доколкото успях да разбера, си отговарял за усмивките на балерините. Разкажи някои драматични или пък весели перипетии, свързани с „трудовата ти книжка”?

Драматични перипетии не съм имал на местата, където работих, а и кой знае какви весели истории не си спомням. Най-добре се чувствах в Националното радио, където прекарах петнайсет години като водещ и като автор на хумористични текстове и където имах много голяма свобода.

Има един писател, пак от вашето поколение, Димо Димовски, за съжаление, покойник от над 25 години. Аз много харесвам книгите му и съм изчел почти всичко от него. И с нетърпение чакам някой български издател да се обърне най-сетне към творчеството му. Би ли разказал повече за него.

Не бях особено близък с Димо, но харесвам прозата му. Единственият начин да се издаде сега негова книга е някой да подготви ръкописа и издателство да кандидатства с проекта в ежегодния цикъл на Министерството на културата „Помощ за книгата“. Откъдето ще дойде финансирането. Моите две книги излязоха по този начин.

Ако след 50 години решат да кръстят улица на твое име, коя софийска улица мислиш, че най-много би ти подхождала?

Най-дълго съм живял на улиците „Цар Шишман“ и „Цар Петър“. Името на първата задължително трябва да си остане, но „Цар Петър“ много би ми подхождала. Тя сече на две Мадарската градинка, откъдето имам детски и пуберски бурни преживявания.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияВ първоюлското утро
Следваща статияСъзерцанието на движещия се регистратор