Тези, които наричаме гопники, са хора, изпитващи удоволствие от неограничената си власт… Болшевишката революция е извършена от гопници, които се нуждаят не толкова от вашите пари, колкото от вашето унижение. Така че тук има пряк паралел.
Владимир Паперни, автор на „Култура Две“, легендарното изследване за редуването на модерност и антимодерност в Русия, разглежда настоящата война като част от глобалния консервативен обрат. Въпреки това той е уверен, че в близко бъдеще търсенето на модерността ще се завърне. С Владимир Паперни разговаря Андрей Архангелски, Радио Свобода.
През последните двайсетина години хората ви досаждат с въпроса: „Е, дойде ли времето на Култура Две?“, което означава края на свободите, онези оскъдни свободи, които все още остават по някаква причина в Русия. Замразяването на режима беше напълно предвидимо според вашата теория. Войната промени ли фундаментално концепцията ви? Или, напротив, съвсем логично се вписва във вашата теория?
Мисля, че по-скоро се вписва, отколкото противоречи на моята концепция за редуващи се култури. Войната принципно е много важен момент в „Култура Две“. Сключването на Пакта Молотов-Рибентроп може да се счита за връх на сталинската култура. И двамата диктатори искат да разделят света и да го управляват заедно. Един съюз между две такива милитаризирани държави със сигурност би бил сериозна заплаха за мира. Но сблъсъкът между тях в крайна сметка е неизбежен. Хитлер, както знаете, предаде Сталин, казано на престъпния език от 90-те години. Генералите се опитват да разубедят Хитлер: не се месете там, спомнете си Наполеон, но той не ги чува. Струва ми се, че основният аргумент за него е поражението на Червената армия в напълно катастрофалната финландска кампания от 1939–40 г. Гигантската Русия почти губи тази война. В крайна сметка Финландия е принудена само да подпише мирен договор с цената на несъпоставими загуби.
Сега Русия води война не само с Украйна, но по същество с целия Запад. Можем да наречем това идеологическа война. Тя обаче зацикли по същия начин – вече в необятността на Украйна.
Можем да намерим много паралели между сталинския режим и този на Путин. Но има една важна разлика: путинизмът не иска толкова да изгради бъдеще, колкото да преоткрие, да прекодира миналото. Тук има ли противоречие с вашата теория? Може би между Култура Едно и Две се спотайва някаква хибридна Култура Едно и половина, нещо по средата? Култура, която експлоатира миналото, без да гради бъдеще?
Тук няма противоречие. В самото начало на дисертацията ми, която по-късно стана книга, се казва: Култура Едно е насочена към бъдещето – да се изхвърлят Пушкин и Толстой от кораба на модерността и т.н. Култура Две е фокусирана върху миналото и опитите то да се реконструира. Бъдещето там изглежда идеално, но неясно и простиращо се някъде в безкрая. Писателят Николай Атаров през 1940 г. пише книгата „Дворецът на Съветите“, възхвалявайки, разбира се, все още неизградения (и в крайна сметка неосъществен) проект на мястото на разрушената катедрала „Христос Спасител“ да бъде издигнат въпросният дворец. Въпреки това там са публикувани много интересни факти. По-специално, инженерите са инструктирани да изчислят дизайна на двореца, така че той да е вечен. Това е буквално написано в техническите характеристики и поставя инженерите в много трудно положение. Те казват: в нашите формули няма такова понятие. Не можем да изчислим вечността. Ние нямаме такъв апарат, нямаме такива инструменти. Но ще се постараем да просъществува дълго. Отговорили им: не, не, не сте разбрали. Той трябва да съществува вечно.
Идеята за бъдеще в Култура Две не може да бъде нещо реално. Бъдещето се превръща във вечност. То не подлежи на никакви изчисления, остава мъгляв облак. Дали бъдещето вече е настъпило, или още не, никой не знае. И никой не знае какво ще се случи в това бъдеще. И никой не трябва да знае. Просто трябва да знаете, че там всичко ще бъде наред.
Но в същото време основното внимание се насочва именно към реконструкцията на миналото. По мое време цялата история беше сведена до Кратък курс, който всеки трябваше да знае наизуст. В Академията по архитектура всички публикации от 30-те години на миналия век се занимават само с миналото. Липсва интерес към модерната западна архитектура, въпреки че преди това има много публикации, идват известни архитекти и помагат за изграждането на социализма. Всичко това е отменено през 30-те години. Наредено е: трябва да се върнем в миналото. Освен това с миналото се случва интересна трансформация.
Първоначално архитектите на Двореца на съветите предложили стил модерн. От държавната комисия им отговорили: не, трябва ни нещо, което датира от векове. Освен това някои членове на комисията заявили: „Имаме нужда от Древна Гърция, майката на съвременната архитектура“. Други не се съгласили: „Не, не, имаме нужда от величието на Рим!“ И започва прехвърлянето на древни стилове. Те решавали колко дълбоко в миналото могат да отидат. Но на всички е ясно, че трябва да се съсредоточат върху миналото. В крайна сметка е решено, че не може да се вземе за модел нито един стил в чистата му форма, а трябва да се смесят всички и тогава всичко ще стане по-добре. Ще бъде чудесно. В резултат на това е взет курс към еклектизъм.
Сравнете това със строителството на Москва Сити през 2000-те години. Въпреки че е своеобразен остров на модерната архитектура (който по време на построяването си вече е престанал да бъде модерен), тя си остава самотен паметник на модерността. Всичко останало в Москва, включително жилищната архитектура, е изградено според някои доста класически или по-скоро еклектични канони. Същият стремеж към миналото.
Модерната архитектура наистина не е пуснала корени в Москва. Но най-поразителното е, че всъщност епохата на модерността не оказа влияние върху масовото съзнание, което си остана, по вашите думи, „еклектично“. Как хора с опит от перестройката, а след това и от грандиозните промени през 90-те години, отново повярваха на примитивната пропаганда в духа на 30-те?
Това, за което говорите, е истина: за неспособността на масите да научат уроците на историята, но това е вярно и в обратната посока. Всичко, което обикновено изглежда непоклатимо за вечни времена, се разпада в един миг, а на следващия ден всички се преструват, че винаги е било така. Напуснах Русия през 1981 г. Преди да замина, от Отдела за визи и регистрации ми казаха: „Никога няма да се върнеш в Русия“. Но осем години по-късно, през 1988 г., свободно получих виза в консулството и отлетях за Москва. Последва поредица от шокове. Разбира се, по това време всички пишеха и говореха за перестройката, за Горбачов и гласността. Но аз наистина не разбирах какво се случва. След като пристигнах в Москва, митничарят отвори куфара ми и извади списание „Грани“, в което имаше моя статия. А „Грани“ се издаваше от НТС[1]. За списание „Грани“ можеше да получиш 10 години в лагерите. Митничарят попита: „Какво е това?“ – „Това е списание „Грани“. „Защо го внасяте?“ – „Там има моя статия“. „За какво е статията?“ – „Как посетих художниците емигранти в Ню Йорк“. „А, добре.“ Той го хвърли обратно в куфара. После извади оттам моята книга „Култура Две“. „За какво става въпрос?“ – „Това е моя книга за редуването на културите“… „Защо я носите?“ – „Е, за да я подаря на приятели“. „Добре, вървете.“
И ме пусна в страната. След този разговор стоях и си мислех: „Къде съм попаднал? Все едно никога не е имало съветска власт“.
… Тогава, помня, излязох на Манежния площад. И виждам, че на сградата, където винаги, помня от детството си, имаше огромен надпис „Комунизмът ще победи!“, вместо него беше изписано с латински букви Panasonic.
Завърналият се в резултат на размяна политик Владимир Кара-Мурза също припомня известния цитат на Василий Розанов за 1917 г.: „Русия изчезна за два дни. Най-много за три. Дори „Новото време“ не трябва да бъде закрито толкова бързо, както бе закрита Русия“. И през 1991 г. се случи същото. Дали тази способност за мигновено отхвърляне на миналото също е черта на националното съзнание?
Това е наистина своеобразна национална черта – способността внезапно да се увлечеш от съвършено нова идея, захвърляйки предишната, сякаш никога не е съществувала. Както става през 1917 г. Дори не говоря за футуристите или други авангардни художници… Но тук е важен самият импулс: желанието да забравиш миналото като лош сън и веднага да започнеш да градиш нещо приказно ново. Това може да се нарече подвижност на съзнанието, може да се нарече сервилност, готовност да се приема всяка идея, която идва от властите – и моментално да бъде забравено всичко, в което си вярвал преди. Точно това се случи по време на перестройката. Още по-удивително е, че тази мобилност съществува наравно с някаква упорита, непонятна вяра във вчерашния ден, любов към миналото, което винаги искаш да възстановиш… Удивително е, че и двете способности съществуват заедно. И сякаш едновременно.
… През 80-те години, обясняваха по телевизията и вестниците: всичко, в което си вярвал преди, е било измама. В резултат на това тази внезапна промяна се отрази много зле на хората. Тя имаше дългосрочни последици за масовата психика. Хората като цяло спряха да вярват в реалността. Това вероятно е вид защитен механизъм, реакция на преживян шок. В същото време започнаха да възникват множество окултни учения. Появи се общото усещане, че на науката изобщо не може да се вярва. Че например не трябва да използвате никакви ваксини, защото причиняват аутизъм… В резултат на това страната много бързо започна да вярва само на шарлатани. Перестройката удари много силно именно по рационалността, а и по модерността.
Значи причината за архаизацията на постсъветското общество е била несъзнателна реакция на твърде бързите промени? И още по време на перестройката тези признаци са били явни?
Може би са били забележими и по-рано. Но думата архаизъм не описва много точно системата. По-точно би било да се каже, че системата винаги е работила несъгласувано, тя не знаеше нищо за себе си. Ето един пример. Известният съветски поет Михалков, който, между другото, за разлика от днешните културни дейци Z, умееше да превръща всеки нов лозунг, спуснат отгоре, в стихотворение, беше освен всичко друго и невероятно добронамерен човек. Често, като председател на Съюза на писателите, помагаше на творците с някои битови проблеми. Ние нямахме телефон. Баща ми (съветският писател Зиновий Паперни) винаги е бил свързан с някакви редакции и без телефон му беше ужасно неудобно. И той отишъл при същия този Сергей Владимирович. Михалков му дал писмо до министъра на съобщенията: отидете с това писмо при министъра и той ще направи всичко необходимо. Баща ми отишъл при министъра. „Ето, Сергей Владимирович ви написа писмо…“ – „Ще се опитаме да помогнем.“ Министърът вика някакъв помощник и му дава адреса: „Можем ли да помогнем на писателя Паперни?“ „Знаете ли, не можем. Там дори няма кабел. Трябва да разкопаем тротоара и да поставим кабел.“ „Съжалявам, другарю Паперни“, казва министърът и вдига ръце. Тогава баща ми излиза от кабинета и минава покрай секретарката. Тя му казва: „Другарю Паперни, елате тук за малко? По какъв въпрос сте тук?“ „Ами аз бих искал да си сложа телефон, но министърът казва, че там няма кабел.“ Секретарката му казва: „Той откъде да знае?! Вие мен попитайте дали има кабел там! Платете 200 рубли – и утре ще имате телефон“. Е, разбира се, че платил и наистина имаше телефонно обаждане още на следващия ден. Разказвам това, защото в случая става въпрос за това как Съветска Русия е живяла в различни измерения, както и за самата система за управление.
Езикът на руските лидери днес ни поразява с някаква агресивна безкултурност, нарушаване на всякакво благоприличие. Дори съветските лидери не са правили това, освен може би по време на военния комунизъм „преди основаването и след това“. За да обяснят този феномен, мнозина ни препращат към дворната култура на гопниците…
Обикновено не използвам думата „гопник“[2] поради неяснотата на понятието. Но ако я приемем като определение, то гопникът иска не само да ви вземе парите, но и да ви унижи. В този смисъл първите тройки на КГБ, водени от кристалния рицар Дзержински, се държат точно като гопници. Те са надарени с почти неограничена власт. Чекистката тройка има право да задържи всеки „добре облечен гражданин“, защото ако е добре облечен, значи е враг. Един другар няма да се облича така. Чекистката тройка има право да спира, да разпитва, да произнася присъда и да я изпълнява. На място. Особено, ако се окаже, че е гражданинът е представител на враждебните класи. Тези, които наричаме гопники, с други думи, са хора, изпитващи удоволствие от неограничената си власт. Въпреки че може би през 1917 г. те са били вдъхновени от някакви революционни идеи и са смятали, че чрез стрелба помагат да се построи нещо красиво… Но психологически е било същото. Болшевишката революция е извършена от гопници, които се нуждаят не толкова от вашите пари, колкото от вашето унижение. Така че тук има пряк паралел.
Откъде идва тази тенденция в днешния свят – яростно отричане, неприемане на прогреса? Това се случва и в Америка. Тръмп и Путин си приличат в отхвърлянето на модерността. Защо част от света вече не иска да отиде в бъдещето, а само в миналото?
Очевидно е, че това се случва. Знаете ли, че цикличните колебания на Култура Едно и Култура Две присъстват винаги и навсякъде, не само тук. Но защо се случват? Когато се опитах да разбера откъде идва този ритъм, започнах да се интересувам от написаното от руските космолози и по-специално от Александър Леонидович Чижевски – съветски биофизик и основател на хелиобиологията. Той има книга, наречена „Земно ехо от слънчеви бури“. Както е известно, има ритъм на промените в слънчевата активност. Чижевски ги наслагва върху графиките на световните епидемии и те съвпадат едно към едно. След това започна да съпоставя ритмите с историческите събития – същото. Цикличните промени в слънчевата активност създават ритъм на възходи и спадове, страстност и антистрастност. Освен Чижевски има и един американски астроном – Джордж Елъри Хейл, който стига до абсолютно същото заключение. Той се занимава с чиста астрономия. В астрономията съществуват т.нар. „цикли на Хейл“, които съвпадат с циклите на Чижевски и с циклите на Култура Едно и Две. Излитане, а след това умора и падане. Следователно това редуване има и астрономическо обяснение. Но с какво са изпълнени тези възходи и падения, зависи от всяка конкретна култура.
В Америка също е популярна идеята за връщане към някакво приказно, щастливо американско минало. В крайна сметка какво означава „Да направим Америка отново велика“? Връщане във времената, когато съпругът работи, съпругата се грижи за децата и домакинството, а заплатата на съпруга е достатъчна, за да издържа цялото семейство и да сменя колата всяка година. И когато е имало щастие. Всъщност американците мечтаят за това щастливо минало. Когато съпругата си е знаела мястото. Kinder, Küche, Kirche.
Само кухнята и децата са нейната сфера на дейност, това се времената на Айзенхауер, „златното време“, както обикновено се смята днес. Но всъщност е било „златно“ за много тясна прослойка – средната класа и нагоре. А не и за тези по-долу. Но все още е безсмислено да се говори за идеология или програма на Тръмп, защото той няма нито идеология, нито програма. Това е човек, на когото не му пука какво говори. Той може да смесва и хвърля леви и десни лозунги едновременно. Защото програмата на Тръмп е Доналд Тръмп. Слушат го, докато е на всички екрани.
Съветската идеология след 1945 г. се основаваше на паметта за войната, което предполагаше, разбира се, паметта за цената на победата, за жертвите. Как споменът за неописуемото страдание в крайна сметка се превърна в пропаганда на войната и доведе до нова война?
Това се обяснява с практически причини. Безсмислените войни също се повтарят в руската история с определена цикличност и са причинени от приблизително същите причини, които само отвън изглеждат абсурдни и безсмислени. Как започва Руско-японската война? С какво започва революционното движение в царска Русия – терористи с бомби, някакви агитатори. Това е нещо ужасно. И тогава царят е посъветван да осъществи една малка, победоносна война, която ще укрепи монархията и ще вразуми хората. „С кого?“ Е, само японците ни останаха. И изпращат целия руски флот, който е напълно унищожен от японците. И малката победоносна война се превръща в катастрофа. Тя доближи революцията, а не я отдалечава. Сега е същото. Смисълът на нахлуването в Украйна беше всичко да се реши до пет дни. И да свърши. Там да има друг президент – свой човек. След две години и половина пълното поражение на руската армия не е настъпило и за съжаление, едва ли е възможно. Защото изначално силите са неравностойни. А броят на войските в Русия не е сравним с броя на украинците, които могат и са готови да воюват. За съжаление, Западът много мудно помага на Украйна. Той много се страхува от ескалация. И страхът е разбираем. Изпратете например най-модерните оръжия – ами ако попаднат в ръцете на руснаците? Някои тайни ще станат известни и т.н. В глобален политически смисъл всичко това е опасно. От едната страна разбират, че трябва да помогнат, защото Русия заплашва целия свят. От друга страна, се надяват някак да се договорят. Всичко това отново са многопосочни сигнали, които се разбират прекрасно от Кремъл.
YouTube се затваря в Русия: какво означава това от културна гледна точка? Какво ще стане?
Е, какво ще стане? Ще затворят YouTube – ще слушат западни гласове. Вече имаме такъв опит. По съветско време „Гласът на Америка“, Би Би Си и всички други западни радиостанции бяха заглушени. Хората пътуваха извън града, където сигналът беше по-добър и успяваха да слушат. Сега, разбира се, властите имат повече възможности да блокират, отколкото ние да слушаме. Но в някакъв сравнително близък период – не се съмнявам, че след седем години – ще започне нова перестройка. И нещо ще се промени. Да кажем, че Путин умре – и неговата ФСБ ще започне перестройка. Защото те са много по-заинтересовани от отношенията със Запада, отколкото обикновените жители. Те се нуждаят от достъп до банки например повече от средния руски гражданин.
Все още ли вярвате в тази цикличност? Днес изглежда, че в Русия всичко отново е „завинаги“.
По мои наблюдения нищо не е вечно. Дворецът на Съветите бе планиран завинаги, но в крайна сметка, както знаем, на негово място се появи само дупка, която запълниха с вода. Между другото, за архаичното – по онова време из Москва се разпространиха слухове, че плуването там е опасно, защото религиозни фанатици в екипировка за гмуркане давят плувци.
Превод от руски Александър Бакалов
Владимир Паперни и роден през 1944 г. Завършва индустриален дизайн, а след това става аспирант в Централния изследователски институт по теория и история на архитектурата. Неговата дисертация, която изследва семантичните и стилистичните характеристики на тоталитарната култура, се превръща в бестселър на руския „самиздат“ през 80-те години на миналия век. Публикувана е за пръв път в САЩ под заглавието „Култура Две“. През 1981 г. емигрира в Америка, където в момента е преподавател в Калифорнийския университет.
–––
[1] НТС – Народно-трудов съюз на руските солидаристи, консервативна политическа организация на руската емиграция. Издава списанията „Посев“, „Грани“ и в. „За Россию“. Б.пр.
[2] Гопник (жарг.) – Гопници наричат слабообразовани представители на маргиналната младеж, с нисък социален статус, без морални ценности, близки до криминалния свят. Б.пр.
