Начало Музика Личности Всички наши протести не промениха нищо
Личности

Всички наши протести не промениха нищо

Андрей Макаревич
02.04.2026
905

С Андрей Макаревич разговаря Мумин Шакиров, Радио Свобода

Андрей Макаревич е основател и дългогодишен лидер на група „Машина времени“, музикант, поет, архитект, художник, продуцент и общественик. Той е една от водещите фигури в руския рок и идол на няколко поколения. Отнасял се е негативно към съветския режим, но не се смята за дисидент. Не обича да говори за политика. Групата „Машина времени“ получава наградата „Защитници на свободна Русия“ за изпълнението си на барикадите край Белия дом през август 1991 г. Макаревич подкрепя Борис Елцин и говори благосклонно за Владимир Путин през първите години на неговото президентство, а по-късно и за Дмитрий Медведев. Той е член на Президентския съвет по култура, но е изключен от Путин през 2012 г. Подписва писмото в подкрепа на Михаил Ходорковски през декември 2010 г. От 2012 г. отношението на Макаревич към правителството се променя драстично. Той пише няколко отворени, критични писма до Путин, протестира срещу наказателното преследване на арт групата Pussy Riot. Участва в протестната „разходка на писателите“. През 2014 г. се обявява срещу анексирането на Крим от Русия и същата година прави концерт за бежанци в Донецка област по покана на украинското правителство. След това много от изявите на Макаревич и „Машина времени“ са отменени и срещу музикантите започва пропагандна кампания. През 2020 г. той подписва писмо в подкрепа на протестите в Беларус. Три дни след руската инвазия в Украйна заминава за Израел със семейството си и пише антивоенни песни („Моята страна полудя“ и сатирично-тъжната „Ще ви разкажа за една страна“).

Какво слушате, когато не свирите?

Когато рисувам, най-често слушам джаз от 30-те и 40-те години на миналия век. Мисля, че тази епоха е била невероятно плодородна за развитието на музиката.

Когато хората се събират в компания, обикновено започват да пеят тъжни съветски песни. Как да си го обясним?

Първо, това е несъзнателна носталгия по общото детство. Второ, мисля, че хората обикновено пеят, когато са тъжни. Когато им е весело, те крещят, тропат с крака и танцуват. Бил съм на Север и съм слушал съвсем диви северняшки руски песни. Нешлифовани естради по селата. Те също са много тъжни.

Трябва да кажа, че песните ви са много популярни на маса. Имате ли обяснение?

Мисля, че това е огромен комплимент за един композитор. Не мога да го обясня. Вероятно има нещо, което се е запечатало в съзнанието и душите на хората, които обичат нашата група и им се иска да се връщат към нашите песни.

Тази есен завършихте американското си турне. Предстои ви европейско турне. Различна ли ще бъде публиката?

Малко вероятно е същите хора да дойдат през океана. Мисля, че общото между тях е, че се интересуват от това, което правим. Ако не им пукаше, нямаше да харчат пари, да купуват билети и да идват на наши концерти. А това вече е общност. Навярно общност и някакви представи за доброто и злото, както се надявам, базови. В този смисъл смятам, че това са хора, които си приличат. Когато работя с „Машината“, не гледам лицата в залата. Но виждам, че хората са на много различна възраст и идват от различни места. Някои са тук от дълго време. Някои са дошли от Украйна, някои от Русия. Надявам се нашата музика да ги обедини, поне в този момент.

Със сигурност сред публиката ви както в САЩ, така и в Европа има хора, които не споделят вашите убеждения, но въпреки това посещават концертите ви. Опитвате ли се да достигнете до онези, които подкрепят руското правителство и войната в Украйна?

Не си поставям за цел да стигна до някого. Ако тръгна да чукам на всекиго, няма да ми стигнат юмруците. Трудно ми е да си представя някой, който не споделя моите убеждения, да дойде на наш концерт. Защо? Да си припомни младостта с носталгия? Тогава вероятно ще трябва да си спомни и за собствените си представи за добро и зло, които очевидно са се променили оттогава. Ще се появи когнитивен дисонанс. А той няма нужда от това.

Има много ваши поклонници сред чиновниците, които подкрепят властта днес. Някои от тях са израснали с вашата музика. Какво е отношението ви към тях?

Голямо огорчение. В младостта си мислех, че музиката има по-голямо въздействие, има силата да променя нещата. Но тя не може да промени нищо. Вероятно може да направи човек по-добър за кратък отрязък от време. След това всичко се връща в нормалните си рамки. А чиновниците са удивително пластични хора, в смисъл на трансформация. Това ми е непонятно и изобщо не ме интересува.

Ако някой държавен служител дойде при вас и ви признае, че е израснал с вашата музика, какво бихте му казали?

99% съм сигурен, че няма да дойде, защото някой може да го снима и кариерата му ще се провали утре.

Преживяхте ли период на творческо мълчание след началото на войната?

Изпитвах отчаяние и все още го изпитвам, най-вече защото не можеш да промениш нищо от случващото се. Но не мога да кажа, че песните са спрели да излизат. Появяват се също толкова рядко, колкото и преди.

Възможно ли е днес изкуство извън политиката? Кое е по-важно – да си актуален или да си честен със себе си?

Важно е да си добър творец. Не харесвам агитките, защото там свършва изкуството и започва занаятът на пропагандата. Това е различен жанр със свои собствени майстори, който ме оставя безразличен.

Ето последния албум на Борис Гребеншчиков. Има ли нещо общо с политиката, или не? Боря навярно ще каже „не, няма“. Има общо с живота, с това, което се случва днес, точно сега. И аз така мисля. Въпреки че там може да се намери всичко, тъй като въздухът е пренаситен с политика и последствията от политиката. Това също е запечатано там.

Неволно си спомням думите на Пугачова, когато я попитаха: „Пеете ли патриотични песни?“. Тя отговори: „Всичко, което пея, е за любовта, това е моето отношение към патриотизма, към родината ми и към себе си“… Има ли песни, които не пеете, независимо от това, че са изключително популярни, но вие не желаете, защото продължавате напред?

Има доста, които спряхме да изпълняваме още в средата на 80-те. Те бяха популярни, но ние непрекъснато пишехме нещо ново. Бяхме заедно. Работехме и гастролирахме много. Когато групата е заедно всеки ден, всичко това се случва по-активно. Някои от тези песни свирим и до днес.

Страхът е едно от главните оръжия на режима. Как го преодолявахте през седемдесетте и осемдесетте години?

Бяхме млади. Когато си млад, си много по-спокоен, весел и безразсъден. Бързо осъзнахме границите на възможното. Какво можеше да ни се случи? Е, щяха да ни понабият, да ни държат в ареста за една нощ, да ни разпитват, но да ни пуснат, да ни изгонят от комсомола. Но беше малко вероятно да се случи нещо по-сериозно. Едва ли щяха да ни затворят за дълго. Освен горкия Льоша Романов, който сам наговори неща срещу себе си и замина за една година, не помня други подобни случаи. Все пак епохата беше достатъчно, не искам да кажа хуманна, но умерено вегетарианска.

По-страшно ли е днес?

Разбира се.

Успя ли кремълската пропаганда да промени културния код или поведенческия модел на руснаците?

Кои руснаци? Бих могъл да говоря за всеки отделен човек. Вероятно при някои е  успяла, при други – не, някои се преструват, но вътрешно мислят друго. И не мога да кажа какъв процент са те.

Съветската власт създаде образа на съветския човек, с всичките му нюанси. Създаде ли настоящият режим образа на руския човек?

Твърде рано е да се каже, но ако успеят, светът ще се ужаси за пореден път. Мисля, че все още има път назад. Това е тема за сериозно социологическо проучване. Не бих си позволил да давам каквито и да било цифри или съотношения. Надявам се, че нещата ще се върнат към нормалното. Нямам ясна представа какво представлява руската култура днес. Честно казано, не знам. Не съм стоял под т.нар. облъчватели и не съм го преживял лично.

По какво се различава животът ви в Израел от този в Москва?

Израел е малък. Тук е като да живееш в един голям комунален апартамент и не бих казал, че е това е нещо негативно. Напротив, има много предимства. В Москва имах повече дейности, изминавах по-големи разстояния. Тук, на пръв поглед, обхватът на работата ми се е стеснил. Рисувам, правя изложби, работя върху самостоятелен албум. Репетираме, защото сме измислили нещо ново, а имам и театрален проект. По принцип не седя бездейно. Но със сигурност не е в оня огромен кръг, както беше в Москва. Той стана малко по-тесен, но практически не се е променил – това са хората, с които общувах в Москва. Появиха се няколко прекрасни нови музиканти и съм много щастлив, че се срещнахме и правим нещо заедно.

Тежко ли е да загубиш приятели заради политиката и войната?

Що се отнася до това дали съм загубил близки приятели заради политиката и войната, бих могъл да посоча само един случай. Нещо се случва в главата на човека. Що се отнася до всички останали, те не бяха мои приятели. Имах и все още имам огромен брой познати. Между другото, никога не съм плюл в лицето на някого, нито съм затръшвал вратата. Просто нямаме за какво да говорим и нямаме причина да общуваме.

Запалихте се по винопроизводство в Израел. Това ваша инициатива ли е, или семейна история?

Това беше изцяло инициатива на жена ми. Тя е мечтала за това от малка и е професионално подготвена за него. На мен ми се стори невероятно интересно. Това е красиво и благородно начинание. Не е като дестилирането на водка, което е механично упражнение. Виното е живо. Колкото повече научаваш за него, толкова по-интересно ти става. Бях малко нервен, но в крайна сметка се получи прекрасно вино. Организираме вечери с хубава музика. Хората обичат да идват – говорят, опитват, пийват си и общуват.

Всяка ваша песен има история зад себе си. Спомних си „Свещ“. Кризисен момент ли бе това в живота ви?

Има огромно количество глупости, написани по този въпрос. Няма истории за това как се създават песните. Фактически в един момент човек взима китара, тефтерче и химикалка, записва текста и търси мелодия. Така се пишат песните. Историята за това как съм имал приятелка, а после тя се разбила със самолет и после аз съм написал песен – това е вулгарност, обикновено несвързана с реалността. Песните просто се случват. Наистина не обичам и не мога да изстискам нещо от себе си като от тубичка с паста за зъби, само защото трябва.

Представете – записваме албум и липсват две песни, сега ще се напъна малко и със сигурност ще се получи. Нищо няма да се получи. Понеже криво-ляво владееш занаята си, ще напишеш нещо, но всичко това са ментета. Песента се появява и трябва да я грабнеш и да я запишеш бързо.

Случва ли се някога да измислите нещо, да нямате време да го запишете и песента просто да изчезне?

Абсолютно. Особено през нощта, когато нямам химикал или хартия на нощното шкафче и си мисля: „Боже, не мога да забравя това, такъв стих не може да се забрави, ще го запиша сутринта“. И това е всичко. Песента си отива.

Четох, че на път към дъщеря ви в Америка сте написали: „Светът ще се огъне под нас“. Това е било през втората половина на деветдесетте години, когато сте пътували, за да я видите…

Случи се във влака. Добре, това е вярно, но в действителност всеки ден на човек му се случва нещо. От време на време той пише песни, отразяващи случващото се. Може да се пригоди всяка песен към актуалните събития. Не знам дали това е необходимо.

Кога „Машина времени“ беше финансово успешна и има ли това значение?

Трябва да кажа, че в първите години от съществуването ни, когато бяхме млади, наивни и безкомпромисни, изобщо нямахме намерение да печелим пари. Имахме нужда само от пари за оборудване, каквото нямахме. Така че слагахме всичко, което можехме да спечелим, в една кутия. Към края на 70-те години, когато вече бяхме толкова известни и ОБХСС (Отделът за борба с кражбите на социалистическа собственост и спекулации) ни гонеше, печелехме доста прилично, но все пак харчехме по-голямата част за оборудване. Когато влязохме в Росконцерт, веднага ни дадоха хонорари по десет рубли. Когато разказвах за това на американски музиканти, те дори не можеха да разберат за какво говоря. В Спортния дворец например плащаха двойно. Правиш по два концерта на ден, което си беше трудно, но младостта ни позволяваше това, и получаваш по 40 рубли на ден. За съветския човек това бяха много пари. Когато работех като архитект, печелех по 90 рубли на месец. През 90-те години всеки печелеше толкова, колкото струваше на пазара.

Забранени ли са песните ви в момента в Русия, или няма директна заповед?

Доколкото знам, са забранени. Един приятел наскоро ми писа: „Разхождам се в метрото в центъра на Москва и някакви момчета свирят „Машина времени“. Бях във възторг“. И аз се зарадвах, но като цяло те рискуват. Едно момиче вече замина. Русия не ми е плащала от няколко години, но аз имам авторски права извън Русия. Песните ми вече не се изпълняват в Русия. Обикновено, когато звучат във филми, композиторите автоматично получават авторски възнаграждения. От филмите, доколкото знам, са изрязали всичко, което са могли. Боже мой, за какво изобщо говорим?

„Машина времени“ е цяла епоха. Защо не можем да говорим за това?

Напуснах Руското авторско дружество след тези свинщини и сега съм член на Израелското авторско дружество, което се занимава със събирането на авторски възнаграждения по целия свят. Добре съм, не гладувам.

Защо е толкова трудно за руската популярна музика да достигне до световната сцена? Заради английския език, структурата, изграждането на песента, менталността?

Има много причини, не мисля, че е само една. Още в 40-те и 50-те години на миналия век откривам много музика, копирана от американски хитове. Не всеки имаше късовълнов радиоприемник тогава, така че не мисля, че имаше опасения, че ще те хванат в крачка. Но тази музика беше второстепенна. После се случи нещо друго. Когато те държат под земята четвърт век, какво може да израсне от това? Криво дърво. И его го, то израсна. Западът има мощна музикална индустрия от 50-те години на миналия век. Ние никога не сме имали такава. През 90-те години се появи група мошеници, така че не съм готов да говоря за руския шоубизнес.

Целият свят пее испански, италиански и гръцки песни, независимо от езика. Изпълнявали ли сте някога песните си на английски? Английският език пасва ли на вашите акорди?

Пасва напълно спокойно. Опитахме това още през 1988 г., когато бяхме на голямо турне из Америка. Оказа се, че те се интересуват повече от слушане на руски език, защото той има различна енергия, различна фонетика и в резултат на това е различен вид музика. И без това всички пеят на английски. Както ми се стори, те не се вслушват толкова в думите, колкото в Русия.

Спомням си един международен хит, еднократен изстрел, „Нас не догонишь“ на групата „Tату“. Той беше преведен дори на японски.

Преди това имаше само „Подмосковные вечера“. Също и „Катюша“, за чието авторство японците все още претендират.

Плаши ли ви изкуственият интелект?

Може да се страхувате от зимата, но тя ще дойде така или иначе. Що се отнася до изкуствения интелект, никой не забелязва едно важно нещо. Той ще се опитва да имитира истинската музика все по-добре и ще постига все по-голям успех. Но ето кое е важното: успехът сред публиката не е просто заради самата песен. Става въпрос за човека, който я е написал или изпял. Кой е той, как изглежда, какви са неговите възгледи, какво облича, с какво пътува, как живее, какво е казал вчера. Песента е част от цялостното чудо на популярността. Представете си песен на Пугачова без Пугачова. Най-общо казано, една музикална епоха отминава и ние трябва да приемем това. Нищо не трае вечно. Тази прекрасна музикална епоха, която продължи един век, приключи, струва ми се, преди около петнадесет години.

През 70-те и 80-те години на миналия век „Машина времени“, „Воскресение“, Гребеншчиков и Цой се превърнаха в алтернатива на мейнстрийма, на партийния свят. Светът „се огъна под вас“ и вие го променихте. Очаквате ли днес да се роди поколение, което да промени света?

Вероятно ще се появи рано или късно, защото някой трябва да го промени. Не мисля, че ще се случи под знамето на музиката, защото магията, която е вдъхвала на музиката свръхестествена сила, днес я няма. Така че музиката ще остане, но вече няма да има такова огромно влияние. Има спорт, има литература, ще има и музика. Има джаз, нали? Има страхотни джаз музиканти, но те не са Ролинг Стоунс. Знаете ли кое е най-поразително? Ако ни бяхте казали през 80-те години, че след 50 години средната възраст на истинските рокендрол герои ще бъде 80, дори нямаше да се засмеем, защото Джак Уайнбърг беше казал: „Не вярвайте на никого над 30“. И точно това се случи, защото те са последните носители на това чудо. И с тях това чудо ще си отиде. Ще има нещо друго, но не толкова прекрасно.

Тейлър Суифт разпродава стадиони, тя е бизнес машина. Това въобще вълнува ли ви?

Не. Безупречен певец, добър глас, добра външност. Великолепен запис. На мен това не ми е интересно. Но на огромен брой хора им харесва. През седемдесетте и осемдесетте години на миналия век с нетърпение очаквахме всеки албум на Елтън Джон или Led Zeppelin. Това беше събитие. Именно тогава черноборсаджиите забогатяха много. Днес не очакваме друг албум като „Обратната страна на Луната“. Трябва да попитате двайсетгодишните. Те си имат свои собствени идоли.

Просто не вярвам, че тези идоли имат същото въздействие, каквото са имали идолите тогава. Чувствам как постоянно се подхлъзвам в разговора към „ето, в наше време“, това е отвратително. Работата не е там, че беше „в наше време“, просто така се случи. Имахме невероятен късмет да бъдем част от онази епоха. Но днес тази музика заема по-малко място в мен, отколкото през 85-а. Рядко слушам Led Zeppelin отново, но с голямо удоволствие. Beatles не слушам, защото мога да възпроизведа всеки албум от началото до края в главата си, до последната драскотина на плочата.

Как се отнасяте към това, че вашите песни се пеят от други музиканти?

Ако се получи добре, наистина ми харесва. Ако се получи зле, вероятно ще е неудобно за тях и за мен. Пуснах песента си да лети по света, а и изобщо песните са за това – да се пеят. Има изпълнители, които забраняват на други да пеят песните им. Мисля, че това е глупаво.

В Израел има хора, които подкрепят Кремъл. Общувате ли с такива хора, или се опитвате да ги избягвате?

Дори не познавам такива. Не попадам на тях и мисля, че и те не попадат на мен.

Получавали ли сте сигнали, че вече е възможно и е време да се върнете, подобни предложения от цинични хора?

Надявам се, че имат правилна представа за мен и не си губят времето.

Не мога да не попитам за руските политически емигранти. Сигурен съм, че до известна степен наблюдавате живота им. Не ви ли потиска тази картина?

Това, което им се случва, е напълно естествен човешки процес. Разбира се, че ме депресира. Разбира се, би било чудесно, ако всички умни и активни хора се съберат, разработят обща програма и започнат да правят нещо заедно. Но накрая се оказва обратното – те веднага започват да се карат. Така че изключвам цялото нещо и не искам да го гледам. По природа съм аполитичен. Не искам да си губя времето с дебата между Ходорковски и Каспаров. Дори не знам кой на коя страна е. Времето е кратко, а има толкова много неща, които искам да направя и видя.

Разстрои ли ви смъртта на Навални?

Разбира се, разстрои ме, но беше очаквано. От момента, в който се върна и веднага беше арестуван на летището, за мен това беше просто въпрос на време.

Ходихте ли на митинги или протести?

Ходих на „писателската разходка“. Много се тревожех за това какво може да се случи с Украйна, и с право, но за съжаление, напълно безрезултатно. Така че всички наши писателски разходки и мирни маршове не промениха нищо.

Вероятно виждате много украинци на концертите си както в Америка, така и в Европа. Общувате ли с тях?

След концерта нямам много енергия да говоря. В Украйна ни обичаха още преди всички тези събития. През 1979 г. отидохме в Одеса и Киев. Оттогава често ходехме там и наистина ни обичаха. Не знам как е днес. След като започна цялата тази каша с Крим, все пак ходихме там и ни приеха чудесно. Помня тамошния зрител. Разбира се, бих искал да го видя жив, здрав и в мирна страна.

Превод от руски Александър Бакалов

Със съкращения, заглавието е на Портал Култура

Андрей Макаревич
02.04.2026

Свързани статии