От поне пет-шест години насам – т. е. (симптоматично) откакто партията на Бойко Борисов престана да може да реализира незаобиколимо мнозинство в парламента и мандатите ѝ започнаха да стават все по-кратки – медиите в България, разните социолози, политолози, социални антрополози и пр. започнаха да повтарят една и съща „мантра“. Българският народ (разбира се, именно „народът“) е „дълбоко обезсърчен от липсата на политическа стабилност“, той е изтощен от „това, че периодично (шест или седем пъти само през последните три-четири години – о, ужас) политиците“ го карат „да ходи на избори“; че той е буквално „отвратен от политическите партии“ и въобще от политиците, които „изобщо не мислят за нищо друго освен за своите теснопартийни интереси“ и т.н., и т н. Ето тези неща – обясняват ни – водят и до катастрофалното намаляване на изборната активност и до увеличаващия се „наказателен вот“ на негласуващите.
Аз имам съвършено различна визия.
На първо място мисля, че увеличилият се – да, вярно е – процент на негласуващите у нас се дължи не на някакво „отвращение от партиите“, на някакъв „срив на доверието в политици-те“, а на… обща деполитизация на обществото ни, на увеличило се безразличие към политическите процеси изобщо. И то се корени в това – скандализирайте се, ако щете – че хората у нас започнаха да живеят общо взето… добре икономически, а една „средна класа“ в България вече е преобладаваща. Освен това гражданите не се усещат изправени пред решаващи вътрешни избори, пред належащи реформи както през 90-те години на ХХ в. Веднага ще кажа, че това, което отбелязвам, въобще не се дължи на „много успешното десетилетно управление на ГЕРБ“. То е – ако бъдем реалисти – естествена последица от направения в самото начало на века (и тук ще кажа – ядосвайте се, ако щете) от правителството на ОДС и на Иван Костов решителен преход към капитализъм (казано най-общо и най-просто) и към обвързване с Европа. Всъщност всичко случило се оттогава насам, което превърна значителна част от българите в „средна класа“, в европейски интегрирани граждани, е не резултат от „много успешните правителства“ на Бойко Борисов, а – повтарям – е естествено следствие (или съвкупност от естествени следствия) от направеното тогава. И ето понеже всичко това естествено – както бе разписано едно след друго се случи, българите се… деполитизираха.
Може да звучи парадоксално, но аз въобще не казвам, че това последното е добро. Казвам обаче, че тези около или малко по-малко от 70%, които от няколко години насам не гласуват, го правят не защото са „изтощени да го правят“. Изобщо не мога да разбера какво „изтощително“ има в това, пък ако ще и „цели седем пъти“ за три години, да се разходиш в определена неделя до кварталното училище и да си пуснеш бюлетината. Не и защото „партиите са ги отвратили“, защото „вече им нямат доверие“, а защото… оперативната политика не ги засяга, не засяга бизнеса им, забавленията им, почивките им, тоест все неща, които вече имат. Всъщност нищо травматизиращо за този – ще го кажа – „еснафски“ регистър на живота не представляват „нестабилните правителства“ на страната ни. Видяхме го от изнесените наскоро данни: около 60% от „отвратения от политическото състояние в страната ни“ народ през миналата година е бил на (дълги) почивки къде ли не по света; при обмяната на левовете в евро се оказа, че в ръцете (под дюшеците и знаем ли къде още) на българите са съхранявани огромни количества парични средства. С две думи: в България през последните години има не „срив на доверието в политическите сили“, а де-политизация на голяма част от населението ни. И не – онези 29-32% гласуващи не са все още „наивно“ запазилите доверието си в „политици-те“, а чисто и просто запазилите политическата си съзнателност граждани, политизираните граждани. Като извадим от тези проценти поне 7-8% от ония, гласували, защото са „клиентели“ или са продали гласа си, ще трябва да заключим, че политически съзнателните у нас към момента са 20-23%. Не повече.
И ето: тук е парадоксът, за който говоря. Именно онова, което постигнахме в резултат от онзи, направен в началото на века решителен избор на демократите, в резултат от безвъзвратната победа над комунистите тогава, днес… определено е „приспал“ политическото в България като цяло.
А ето това никак не е добре.
Защото увеличаването на „средната класа“ у нас само по себе си не възпрепятства произвеждането на олигархия, не възпрепятства нейното консолидиране (което всъщност произведе десетилетното управление на ГЕРБ). Прави го обаче слабо забелязвано от тази „средна класа“. Забелязвано само когато „посегнат на бизнеса ти“.
Увеличаването на „средната класа“ не възпрепятства и корумпирането на съдебната система. Прави го обаче слабо (само инцидентно) забелязвано от нея. И най-вече отдалечава от тази „средна класа“ ценностните аспекти на политическото. Една средна класа (добре – една българска средна класа) става все по-деидеологизирана. За нея демокрацията, извоюваните в предходните десетилетия човешки права, са се превърнали в „природна даденост“ и за тяхната защита са останали да се безпокоят и грижат онези 20-23%, от чиято ревност „ние, гледащите си бизнеса и уреждащи си почивките“ не можем да се вдъхновим.
Ще попитам сега: ако действително, както внушават медиите, социолозите и т.н., огромната част от българските граждани са отвратени от „политици-те“, защо единствените политици, срещу които има истински „избухвания“ са Делян Пеевски и Бойко Борисов, чиято неофициализирана „сглобка“ в последното НС ни обещаваше „стабилно“ четиригодишно управление? Защо „отвратените от гледащите само себе си политически партии“ никога не излизат на протест срещу тях, а над 100 000 могат да изведат на площада само политизираните демократи и то политизираните именно на ценностна основа?
Ще отговоря на този въпрос. Защото изобщо не е вярно, че „народът“ иска „стабилно управление“, че е „изтощен от това, че го карат да гласува“ и се дразни от „политическите боричкания“. „Народът“ просто спи в постигнатото за него от същите тия демократи, за които най-вече му внушават, че му „развалят рахата“.
А ето – това е истински опасното. Защото ако тия близо 80% наистина получат „стабилно управление“, което 20-те процента демократи непрекъснато не позволяват, ако им се даде трайна „почивка“ от „ходене на избори“, която пак тия 20% демократи не им дават, онази „природна даденост“, в която са заспали: сравнително доброто благосъстояние, свободното пътешестване, свободното мрънкане из социалните мрежи – бързо-бързо ще започне да се изпарява. Защото светът, в който всичко това им бе дадено тогава – в началото на века – днес е много по-различен. Той е свят на настъпващ и отсам и отвъд океана фашизъм, свят на все по-откровеното легализиране на правото на силата в противовес на силата на правото. И този нов свят има в уж „изтощената от политиците ни страна“ свои готови да се задействат резидентури: путинистите от „Възраждане“, обещаващият да даде най-сетне край на „нестабилността“ русофило-орбанист Румен Радев, все по-явно „завиващите“ към тръмпизма ГЕРБ и Пеевски… Не, никаква „стабилност“ и „политическо спокойствие“ не ни трябва! Трябва ни политическо събуждане, ре-политизация и най-вече на ценностна основа! И мисля, че това трябва да е задачата пред днешните демократични партии в България – наследници на постигнатото с толкова мъка от предишните. А кои са те днес е ясно – три са и са в коалиция и за предстоящите избори.
