
С художника Любен Зидаров, който преди дни откри изложба в СГХГ, разговарят Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов.
„Мъча се да имам енергията. Дали действително я имам, или я нямам? Не мога да кажа, но се радвам, че не съм престанал да рисувам. Колкото и невероятно да звучи, последните ми работи са по-добри от тези, които са правени на млади години”.
Това споделя големият български художник Любен Зидаров дни след откриването на изложбата му в Софийска градска художествена галерия „Островът на съкровищата половин век по-късно”. И продължава: „Много пъти мисля дали това не е патологичен случай, защото когато хората натрупат някоя и друга година, започват да копират това, което на младите си години са правили. Тези мисли не ме занимават, защото когато рисувам, не знам ще стане ли хубаво, няма ли да стане. След време виждам стойностите му. Признавам си, при мен творческият процес не е толкова лек. Три дни мисля едно нещо, което рисувам, след това го рисувам три дни и накрая го гледам три дни. И много често когато работя, се отчайвам, че не може да стане. Дали не съм ритнал много назад, дали не съм престанал да усещам нещата като художник. Понякога съм си задавал въпроса дали съм художник. Като погледна след известно време, много често се изненадвам. Това, което съм смятал, че не е улучено, е улучено. Има и обратни моменти – рисуваш и смяташ, че си го направил добре, а като мине известно време го погледнеш – вече не е хубаво. Творческият процес е доста различен, поднася изненади, но важното е, че когато човек чувства нужда да рисува, това запълва живота му. Какво ще направи най-накрая, нито той може да оцени, нито съвременниците му. Само времето може да оцени. Времето може да категоризира и да тури на мястото един творец.”
Разговаряме с художника в ателието му в софийския квартал Лозенец. Няма ден, в който Любен Зидаров да не работи в него. И колко пъти сме го срещали да бърза натам или да се връща към дома си, след като почти цял ден е рисувал. Творческото дълголетие за даден художник не е рядко явление. Но вероятно е без аналог случаят, в който илюстратор, сътворил визуалния и типографски еквивалент на стотици литературни произведения, изградил образен духовен мост между себе си и авторите им, от една страна, а от друга – към публиките – да се върне към книги, илюстрирани от него преди половин столетие. Любен Зидаров е именно такъв феномен и няма как да не го попитаме защо отново „Островът на съкровищата”. Признава, че този въпрос много го радва.
„Островът на съкровищата” беше любимият ми роман.
Той ме грабна още от детско-юношеската възраст. Първото издание беше на „Хемус”. Още тогава се опитах да направя илюстрации на Силвър. Бил съм може би на 27-28 години. Бях започнал да правя комикс. Тогава в България комиксите не бяха толкова разпространени, ние ги виждахме само в някои всекидневници, които печатаха популярни американски майстори на комикса. Тогава се заех да направя „Островът на съкровищата“. Стигам до някъде, спра, занимавам се с други неща, които са ми възложени от издателство, след това пак продължа, но виждам, че това, което правя, вече е доста по-различно от правеното досега, и го започвам наново. Туй почване наново трая доста години – 40, а може би и 50. И се радвам, че последният ми вариант на „Островът на съкровищата” го издаде моят колега Чавдар Радев, собственик на галерия „Веда Арт”. Може би това е първата българска книга комикси, издадена цялостна от край до край, аз друга не знам. Продължавам да гледам това издание и да се радвам, че с доста усилия съм успял да го завърша. Колкото до по-нататъшната ми работа по Силвър, това беше по предложение на издателство „Прозорец“. Управителят и собственикът му Йоана Томова донесе едно продължение на „Островът на съкровищата”, направено от съвременен автор – Андрю Моушън. Събитията са продължение на първите, но героите вече са остарели, оглупели, обаче са си останали пирати. Идеята й беше добра – продължението на тази книга да бъде нарисувано от същия художник, който е илюстрирал „Островът на съкровищата“. От друга страна, доста се смутих, защото „Островът на съкровищата“ беше правен преди, както споменах, на друго ниво на енергия, на можене, с други сетива, друг прочит на произведението, друго мислене.
Направих корицата на Силвър и това ме окуражи, вероятно натрупаните впечатления, любовта, която имах към тази книга, ме подтикнаха. Корицата я направих много бързо – остарелият вече Силвър, грохнал дядо, обаче запазил пиратския поглед и физиономията, която му е била присъща. Тази корица показах на изложбата преди година, две, която беше посветена на 24 май. Изложих корицата, но в изказването си не ме достраша да изложа и страха си дали ще мога да изтълкувам цялото произведение.Обаче така ме грабна този роман, четох го два пъти с тези полуослепели очи. Направих доста опити, докато намеря Силвър във вида, в който е описан от автора Андрю Моушън. Блазнеше ме и това, че илюстрирам герои, които са мои акрани. Многото опити, които направих, ме окуражиха, много от илюстрациите ги правех по няколко пъти, хвърлях в коша, гледах ги след известно време как ще ги възприема вече с пресен поглед. Но във всички случаи можах да запазя нивото на първия роман „Островът на съкровищата“ на Стивънсън, който бях нарисувал преди толкова години. И съм доволен, че можах да превъзмогна смущението, което бях изпитал тогава, и неудобството как ще се приеме. Просто престанах да мисля какво впечатление ще направят илюстрациите на хората. Гледах на мен какво впечатление ще направят.
За мен това е най-хубавата книга с мои илюстрации.
Издателството направи всичко възможно и кураторът на изложбата Филип Зидаров (изкуствовед, негов син – б.р.) не ме остави да спя, докато не се съглася да направим изложба. Къде да вървя, след като ме преследва непрекъснато. Мисля, че той не сбърка с тази работа. Може би аз щях да сбъркам, ако продължавах да упорствам. Изложбата стана добре и най-важното, даде ми да разбера, че няма младо, няма старо, има можеш или не можеш. Ако действително притежаваш усещането към това, с което си се заел, възрастта не може да ти изиграе номер. Много хора спекулират с възрастта: „Вече съм стар, не мога да видя произведението, мъча се, ама нищо не става”. Ами, ще се мъчиш, докато стане. Аз поне това можах да го превъзмогна. Мен ме тревожи нещо друго – чувам, че тази книга, която съм илюстрирал, е само половината, имало още продължение. Това продължение ме завари в много късна възраст, започвам да се съмнявам дали ще успея да го направя този път. Надявам се, че и този страх ще бъде излишен, но всичко е въпрос на бъдещето, на времето”, казва художникът с усмивка и чувство за хумор.

С нас е и синът му Филип, който представи изложбата на баща си при откриването й в СГХГ. Четиримата се смеем заедно на самоиронията, с която говори Любен Зидаров, без да си спестява и иронията към другите, но с добронамереност и закачка.
„Започнах творческата си дейност като илюстратор, въпреки че завърших живопис при Илия Петров. Преди да постъпя в Академията, изглежда, че самите книги ме увличаха. Първите си илюстрации направих като ученик в гимназията. Мисля, че бяха на Джек Лондон, докато го четях. С целия си младежки наивитет ги направих във формата на книгата, която бях прочел – изрязах ги и ги налепих в книгата, да изглежда, че книгата е излязла с мои илюстрации. Това беше един мой наивен опит, но много любопитен като хрумване. Тогава вече сътрудничех на вестничета за деца и юноши. Започнах с комиксите заедно с моя приятел Александър Денков. Като постъпих в Академията, живописта беше като мое второ занимание, Много, много не си давах зор там, защото виждах, че нищо не става. Правех си само етюдите, които бяха в учебната програма. С моя професор имах доста неприятности, защото той непрекъснато ми правеше бележки, че занемарявам живописта, за да правя илюстрации. Той изобщо не признаваше илюстрациите”, казва Любен Зидаров.
Малко след това, когато посещава ателиетата в Париж и вижда големите майстори, които познавал само от репродукции, го замайва живописта на импресионистите. Изглежда, че тогава в него се запалва някаква искра и той започнал да се занимава само с живопис. И така около 30 години. Първата му изложба след завръщането от Париж е живопис. Следва изложбата „Автопортрети“. Това го окуражава и „зарязва” илюстрацията, както сам се изразява. Но…
Илюстрацията го грабва отново.
„Първата ми любов, илюстрацията, започна на нова сметка. И продължава да ме държи. Често пъти си гледам илюстрираните книги, особено тези, които в последно време съм направил, и не знам дали там не е по-доброто ми достижение, отколкото в живописта. Светлин Русев ме наричаше жалък илюстратор отначало и се смееше, пък на последната ми изложба изведнъж ме провъзгласи за художник от световни мащаби като илюстратор. Може и да е така, може и да съм станал в световни мащаби, стига да е вярно… Илюстрациите, които смятам, че имат що годе достижение – са на двата тома „Приказки от цял свят“ на Никола Райнов и „Български приказки“, Андерсеновите приказки в пет тома. На една от Аполониите в Созопол направих изложба Осъщественият и неосъщественият Андерсен. Андерсен също е сред авторите, които са ме занимавали. Занимаваше ме и Е. Т. А. Хофман. Като млад художник бях принуден да илюстрирам, каквото ми дадат. След време, обаче, започнах сам да си избирам авторите – тези, при които имах контакт непосредствено с мисълта, философията и въобще литературния похват. Може би всеки художник стига до положение сам да си избира темите, обектите и книгите, които ще илюстрира. Радвам се, че голяма част от творческия ми живот е отишъл в илюстрации. Много пъти са ми казвали: „Вашите илюстрации ги познавам, ние като деца”. Смущаващото е, че едно старче ме застигна веднъж, едва се клати, но можа да ми каже: „Аз ви познавам. Израснал съм с вашите илюстрации”. Развълнувал съм и млади, и стари хора.” Тук отново дружно се смеем, а Любен Зидаров се връща отново и отново към любимите си герои и книги и ни разказва за подхода си към тях като художник, за да станат скъпи и за нас от ранна възраст до днес.
„Том Сойер” съм илюстрирал два пъти. Последният „Том Сойер” е най-доброто. Можах да вникна точно в тези неща, които самият автор е виждал в Том Сойер, защото, доколкото знам, е автобиографична книга на Марк Твен. Изработих си свой образ на момченцето, както аз го виждах. Направих го като образ на едно момче, изживяло известни приключения, които са много любопитни. То може да бъде и българче, и американче, затова типът е доста обобщаващ, синтезиран. За да въвлека читателя в атмосферата на автора, си послужих с обстановката, в която се разиграват събитията. Но самото момче Том Сойер си е мой образ. Аз от него не се отказвам. Неслучайно съм го увеличил в изложбата.
Същото е с „Принцът и просякът“, те са си моите дечица. Отново има две издания, но първото беше по-скоро търсене на малко по-различна илюстрация. При второто издание вече имам предвид, че това са конкретни образи – Хенри VIII Тюдор, това е реална епоха. След като този детски роман е направен на реална историческа основа, аз се заех да изучавам облеклото, обстановката и типажа. Помъчих се да потърся владетеля с прякора Синята брада. Затова второто ми издание е по-вярно. В първото бях направил Лондон доста бъбрив, като снимка на самия град. При второто издание го обобщих, извадих неща, които са характерни и като архитектура, и като атмосфера. Момченцето пак съм си го измислил, има образи на Едуард VI, но те не ме задоволяваха, защото я нямаше приказността. Детето има една представа за принца. Той първо трябва да бъде привлекателен, трябва да бъде облечен така, че да прави впечатление на принц. А Едуард VI беше нарисуван, какъвто е бил, малко тромав, с къси крака. Така че тук фантазията ми изигра по-голяма роля. Принцът е измислен от мен, както е измислено и просячето. Повлия ми обаче до голяма степен и филмът, който съм гледал като дете – американски филм. Тогава ми харесваше много, но вероятно, ако сега го видя, няма да ми хареса, както много филми, които са ме пленявали като ученик и студент. Исках илюстрациите ми да кореспондират с днешното отношение, днешния вкус на хората. Не исках да има дистанция между тях и читателя.”
На статива в ателието е картината, която рисува в момента.
Живопис и пак неговите любими магарета. Пояснява, че все още не е довършена. И пак с чувство за хумор, зад което се крие мъдростта му на човек, познаващ живота, хората, литературата. „Много пъти са ми задавали въпрос за магаретата. Бях почнал да мисля дали не съм магарешки художник. Вероятно в това животно намирах неща, които ме изненадваха, които не отговаряха на представата ни за него. Вероятно литературата си е изиграла ролята – представата, че това животно е много дръпнато, опърничаво. Не е. Като го наблюдава, човек вижда, че в действителност магарето е много мило животно. Аз имам една серия картини на тази тема, доста дълго време ме увличаше, като галактики ги рисувах, като животни със селянки отгоре, като картини, свързани със сезона.
Много ме разстрои, когато на село заклаха любимото ми магаре, за да го изядат. Чудех се как може човекът да бъде такъв звяр – да заколят Зоя и да я изядат. Това магаре, изглежда, ме познаваше като магарешки художник, защото настройваше ушите и идваше към мен. Аз я обикнах тази Зоя и тя мен. Съпругата ми казваше: „Твоите модели са разбрали, че си тук, защото са се скупчили на поляната и те чакат”. И в момента правя една картина с магарета. Дали не сме двама апологетите на магарето – Ангел Каралийчев и аз. Той с неговото „Най-милото му” и аз с моите картини…”
Възхитителен събеседник е Любен Зидаров, можеш да слушаш в захлас за тези над 200 илюстрирани книги от 80 автори, между които и поети. С благодарност и почит се отнася към хората, които са му помогнали в началото, като бащата на актрисата Ванча Дойчева, Любомир. Признава, че не го е забравил и му дължи много. Но най-важното за художника е, че макар да е преди всичко илюстратор, може да се похвали и с живописните си работи, като уточнява, че в акварела може да е по-добър. При него няма негови картини, продава или подарява. Както сам казва: „Няма склад да правя”. Илюстрациите, според него, са, за да радват хората. На видно място на една от стените в ателието виси прекрасен негов портрет, нарисуван от Златю Бояджиев.
Любен Зидаров почти не пропуска изложба на колегите, не крие любопитството си към творчеството и развитието им. Тогава може да бъде видян в компанията на сина си Филип, снаха си, интересната художничка Катрин Томова, и внучката си. Винаги е приятно да си говориш с него, да чуеш мнението му и неотменно да си кажете едно „наздраве” с чаша вино.
На финала на нашия разговор го питаме дали съжалява за нещо през годините, а той отново с присъщата си самоирония отсича: „Съжалявам, че съм достигнал късна възраст и не отсега. Някои например казват: „Искам да ме запомнят млад”. Аз навремето като съм чел „Гераците“, не съм се интересувал Елин Пелин на колко години е, нито Иван Вазов, като съм чел „Под игото“. Какво ме интересуват годините на автора. Той или е автор, или не е автор. Хубаво е и другите така да разсъждават, за да мога да се промъкна между капките с илюстрациите и картините си. Като чета напоследък вестниците: „Любен Зидаров, той жизнен, ама е на 92”. Такива неща не са много приятни да ги слуша човек. Важното е да се каже дали това, което съм нарисувал, им харесва или не им харесва. Това е много по-важно за твореца. Не да ми слагат разни огърлици и да ме обявяват за академик.”

А на изложбата в СГХГ много хора, и млади, и стари, бяха дошли с книгите си, илюстрирани от Любен Зидаров, за да им даде автограф. „Дойдоха хора, съвсем непознати, и ми носят илюстрирани книги, които съм правил преди 20 или 30 години, да им ги подпиша. Аз като ги гледам, се чудя кога съм ги рисувал. Просто пазят. Харесват илюстрацията, пазят. Това за мен е удовлетворение, повод да почувстваш, че това, което си направил, не е отишло на вятъра, а радва хората”, казва Любен Зидаров.