0
577

Не умея нищо, затова режисирам!

Jiri Menzel1
Снимки: Боряна Пандова и Деница Русева

Носителят на Оскар за „Строго охранявани влакове” и лауреат на почетната Награда на София , отново беше гост на на София Филм Фест. С Иржи Менцел разговаря Лора ТРАЙКОВА.

В програмата на 18-ия София Филм Фест бяха показани филмите на Иржи Менцел  „Чучулиги на конец” (1969/89) и „Донжуановците” (2013). НАТФИЗ удостои чешкия режисьор със званието Доктор хонорис кауза, което той прие с благодарност и с извинение, че все още не разполага с рецептата за щастие, в случай, че някой поиска такава от него. Освен това пан Менцел се срещна със своите почитатели в Дома на киното, които помоли да не му ръкопляскат продължително, защото новият му филм „не е чак толкова добър”.

Има творци, които вдъхновяват толкова силно с произведенията си, колкото и с личното си присъствие. И то не само своите по-млади и неопитни колеги, но и всеки, който се докосне до тях, независимо с какво се занимава. Те се появяват пред очите ви някак скромно, но ви въвличат в своята харизма, като вадят от чекмеджетата на личността си ту едно, ту друго неочаквано качество, мисъл, реакция. Трудно уловими са, защото редуват дистанция с непосредственост, непочтителни думи по нечий адрес и самоиронични шеги. Най-хубавото от подобни срещи е усещането, че изграденият ни от мрежата на условности свят се разклаща яко и започваме да се осмеляваме да пускаме бримки, да режем уж важни въжета и да дишаме по-спокойно през направеното от личността насреща ни отворче. Парадоксално или не, след подобни срещи, човек се чувства едновременно смирен и окрилен – благодарен за контакта и насърчен да бъде повече себе си.

NATFIZ (1)
На церемонията в НАТФИЗ

В деня, в който имах щастието да наблюдавам и разговарям (нарочно не казвам интервюирам, защото няма да е точно) с Иржи Менцел, в началото на прожекцията на най-новия му филм „Донжуановците” в Дома на киното, възрастна зрителка се почувства зле. Не вследствие на филма, който е преди всичко забавен мюзикъл с класическа музика, и жената, слава Богу, е добре. Във филма един от главните герои Донжуановци умира, току преди да има шанса да помоли жената на своя живот да се венчае за него. А миг преди разговора с Иржи Менцел по телефона му съобщиха, че неговата приятелка – известната чешка режисьорка Вера Хитилова, е починала. Какви по-убедителни причини да се обърнем смело към живота? И за да бъдат нещата още по-некомфортни, но естествени, Менцел издърпа листа с въпросите ми към него и го захвърли на масата.

„Донжуановците” е доста забавен за зрителите филм, съдейки и по реакцията в залата. В него обаче се казва, че добрият филм трябва да завърши със сватба. А той завършва с погребение.

Не е така, вие май сте заспала преди края.

Ами, изгледах целия филм. Но след погребението на един от персонажите главният ви герой се оказа сам – всички жени го изоставиха. Стори ми се, че с тези две решения сте някак строг към вашите донжуановци. На мен ми се искаше да им дадете втори шанс.

Защо? Те и двамата имаха много красив живот. А нали това е най-важното. Вижте, ако говорим за втори шанс, аз например, мога да изпитвам угризения на съвестта към бившите ми приятелки, но се надявам, че те ще ми простят, ако към тях съм се държал като Дон Жуан.

Donjuanite (1)
„Донжуановците”

Според филма най-важното в операта е музиката. Всичко друго – сценарий, либрето, актьорска игра и т.н. – е второстепенно. Кой е най-важният елемент за да се получи добър филм обаче?

Така е, макар че либретото също е важно. Най-маловажен е режисьорът – той не трябва да пречи на операта. За филма това са сценарият и разпределението на ролите. В „Донжуановците”, въпреки че се пее много, и то оперно, аз подбрах и актьори и певци. Търсех най-подходящия изпълнител за всяка роля, независимо дали е певец или актьор. Сред певците се оказа, че има много добри актьори, както и обратното. Важно е обаче какво представляват като личности и какво излъчване имат…

(В този момент телефонът звънва, Иржи Менцеле е помолен  да сподели с чешка телевизия какво мисли за режисьорката Вера Хитилова.)

На тази възраст, когато звънне телефонът, се ужасявам, че още някой приятел може да си е отишъл.

Когато получите такава новина, можете ли да се поуспокоите с мисълта, че човекът е имал красив живот?

Не, натъжавам се. В такива случаи започват да ми звънят лешояди, които искат да научат коментара ми за случилото се. И понеже тук става дума за Вера, тази новина ме разстрои много силно. Ние не сме били роднини, но аз я уважавах като човек. Тя заслужава респект и почит. Да, беше си и крава – преведи го, не се бой (към преводача), ядосваше ме, аз също може би съм я вбесявал с различни неща… Но така е в живота.

Като автор на сценария на „Донжуановците”, вложихте ли нещо автобиографично в образа на режисьора?

Да, приличаме си по това, че и той не се взема на сериозно. Той разбира лудостта на своята професия, аз – също. И понеже и като него не мисля, че мога да правя друго, не ми остава различна възможност, освен да режисирам.

Donjuanite2
„Донжуановците”

Преди малко обаче участвахте във фотосесия и се оставихте да ви режисират.

Ами да, защо не? Но без моето съгласие не биха могли да го направят. Както и аз без тези личности, с които снимам, нищо не бих съумял да направя.

Направи ми впечатление, че по време на разговора в Дома на киното казахте, че се чувствате по-близък до образа, който изигра Либуше Шафранкова.

Пошегувах се.

Аз пък реших, че имате общо с бунтарския й дух.

Не знам.

В рамките на София Филм Фест беше показан и вашият филм „Чучулиги на конец”, който с редица други чехословашки филми през 60-те години е бил забранен. Промени ли начина ви на работа тази забрана, тази цензура?

Със сигурност не. Станах по-внимателен. По-рано по-лесно правех филмите си. Когато обаче заснех Na samote u lesa (Къща край гората, 1976) по сценарий на Зденек Сверак и Ладислав Смоляк, се притеснявах силно да не взема да го разваля. Уважавах много тези сценаристи и исках да направя добър филм. Радвам се, че филмът беше приет радушно.

Да, след забраната оставах за известно време без работа, но пък животът ми беше прекрасен! Нищо не правех!

Че това беше ли възможно по времето на комунизма?

Да, разбира се. И това е прекрасен живот! Благодаря на болшевиките за най-красивите години от своя живот. Правех каквото си исках, наистина. Не смееха да ме затворят, защото ги беше страх от реакцията. Не можеха да ме изхвърлят и от работа, плащаха ми месечна заплата, може би толкова висока, колкото е пенсията ми, а може би и по-малка, но за мен беше напълно достатъчна. Бензинът беше почти без пари, наемите бяха ниски, храната беше евтина, нямаше за какво да харча, така че заплатата ми стигаше за всичко. Красив живот! Естествено има хора, които споменават как са страдали тогава, но именно тези, които днес най-много се оплакват, тогава бяха колаборационисти на официалния режим. Аз нямам угризения на съвестта. Този режим дори ми осигури приятна пенсия, така че съм здрав и нямам грижи. И не ми се налагаше много да работя.

na snimachnata ploshatdka na Donjuanite
На снимачната площадка на „Донжуановците”

Сега обаче се налага да работите.

Това е то – лош капитализъм!

Сега, когато има свобода на словото, няма някакви официални забрани, коя е най-голямата пречка пред твореца да направи качествен филм?

Неговото собствено съзнание. Например, аз мога да снимам филми, от които да печеля много, но с тях да внушавам вредни мисли в главите на зрителите. Да речем – че са прасета, животни. Но моят учител – проф. Отокар Вавра, ме учеше, че нося отговорност за посланията, които отправям с филмите си.

В „Донжуановците” има реплика, че днес народът се държи като добитък, защото не се страхува от Бога. Вие религиозен ли сте?

Не съм религиозен, не съм кръстен. Преди хората се страхуваха, че ако правят лоши неща, ще отидат в ада. Днес като че ли никой няма усещане за съществуването на някакъв ад. Всички, които забогатяха, сякаш не изпитват някакви морални скрупули. Дон Жуан от операта на Моцарт е модерен с това, че и той като голяма част от нашите съвременници няма съвест, безогледен е и се ръководи само от някакъв собствен закон.   

NATFIZ (4)
В НАТФИЗ

Вие как се успокоявате, когато се замислите над това с какви хора сте заобиколен в обществото?

Просто се стремя да не се поддавам на такива тежки мисли. Човек не бива да се тормози, ако има нещо около него, което не може да промени. И затова като чета вестници, се смея. Чета, че г-н президентът е казал нещо умно и откривам хумора в него. А Путин, например, постоянно разправя лъжи, но аз не искам да се ядосвам, затова се смея. Е, смехът ми е горчив. Вижте го, той е толкова нелеп, прозрачен, не възнамерявам да го приемам на сериозно. Но това, което наистина ме натъжава, е, че много хора всъщност го взимат на сериозно.

Ще видим ли ваша нова постановка в български театър?

Не, не мисля. Уморен съм. Предпочитам да си стоя у дома. Твърде тежко ще ми бъде да прекарам шест седмици тук, за да режисирам нещо. Сега в Чехия режисирам от време на време, например в театъра в Чешке Будейовице или в Прага, но искам да съм заедно със семейството си.