Романът „Не чакай слънцето да залезе“ (изд. „Ерго“) има подзаглавие „политически роман“, но не по-малко основателно би могъл да бъде определен и като философски или психологически. Публикуваме откъс от него.

Ева Кантуркова не се придържа строго към каноните на литературната теория, не се страхува да експериментира. В романа й „Градината на детството на име Земен рай“ (частично публикуван в сп. „Панорама“, бр. 3/1999) не се среща пряка реч, а романът й „Татко!“ (2010) е изграден изцяло върху диалози.

В „Не чакай слънцето да залезе“ се съдържат цели откъси, спадащи по-скоро към мемоаристиката и есеистиката, дори към документалистиката. Писателката изповядва идеята, че това, което е написано, остава, а ненаписаното все едно никога не е било, онагледявайки отделните глави с афоризмите на католическия теолог от ХVІІ век Балтасар Грасиан, които скоро след появата си придобиват популярност в цяла Европа, а не са изгубили значимостта си и днес. Чрез умело вплетения в повествованието разказ за съдбата на Карел Сабина, виден писател, поет и драматург от ХІХ век, либретист на опери като „Продадена невеста“, писателката развива тезата, че през вековете моралът на хората не се е променил много, амбициите, борбата за власт, приятелството и предателството, интригите, завистта, себичността и желанието за отмъщение още от древни времена определят не само човешкото поведение, но и хода на историята.

В книгата никъде не са посочени имената на главните герои, нито местата, където се развива действието, но за съвременниците на събитията не е трудно в образа на политика хамелеон да разпознаят Густав Хусак, който цели две десетилетия е по върховете на властта (включително като първи секретар на Чехословашката комунистическа партия и президент на Чехословашката социалистическа република), и Милан Хюбъл – известен чешки учен историк и политолог. Мнозина помнят окупацията на Чехословакия през 1968-а, но тъкмо на художествената литература е вменено задължението да документира задкулисните игри, тактическите стъпки „за“ и „против“, за които широката общественост никога не научава, ролята на компромисите – до каква степен са оправдани и къде се простира границата, когато се превръщат в подлост и предателство. Ева Кантуркова оставя на читателите си сами да намерят отговора на вечния въпрос за вината и наказанието – всеки според собствения морал, а ние не можем да не се съгласим с нея: написаното остава!

Романът е преведен от известната преводачка Маргарита Кюркчиева, която си отиде от този свят преди няколко месеца.

Ева Кантуркова (1930), голямата дама на съвременната чешка литература, е писателка и журналистка, авторка на филмови сценарии. Активно се ангажира в обществения, политическия и културния живот на страната. Говорителка на независимата гражданска инициатива „Харта-77“ по време на тоталитарния режим, тя е арестувана и затворена за близо една година с обвинение в противодържавна дейност. Забранено й е да публикува произведенията си. След събитията през 1989 г. е депутатка в чехословашкия парламент, заема висока длъжност в Министерството на културата, председателка е на Общността на чешките писатели (1994–1996). Значителното й по обем белетристично творчество и обществената й дейност й носят множество национални и международни отличия.

„Не чакай слънцето да залезе“, Ева Кантуркова, изд. „Ерго“, превод от чешки Маргарита Кюркчиева, 2016 г.

Глава първа

Реалността никога не ще догони въображението.
Защото лесно в мислите си сътворяваме съвършенство, но трудно е да го постигнем.

Балтасар Грасиан, афоризъм 19

Написаното остава, а ненаписаното все едно никога не е било. Няма да го има, няма да се съхрани. Освен може би в потайните дълбини на истинското ни Аз, откъдето нашата генетична или културна наслойка понякога изплува до мисловния ни свят; а това не всекиму е дадено. Като се абстрахирам от науката, която изучава реалната действителност по същество, давам си сметка, че най-широките ни познания за света идват от литературата. От Балзак, Достоевски, Фокнър. От Франция, Русия, Америка.

Америка на дивите палми. Пътувахме през южняшка област, движехме се по пътища между памукови плантации, посетих дома му, гроба, видях седлото му, бюрото, посетих университета, където по негово време хора с черна кожа нямали достъп, сядахме на брега на онази широка мътна река, носеща съдбите им, пазехме се от дивите бодливи гъсталаци около дома му, през гъсталаците пропълзяваха змии, и всичко това под сияйното небе, спускащо се като балдахин над просторната низина на Мисисипи. Той беше с нас чрез всяка своя дума, чрез всеки свой герой, чрез всяка вибрация на словесната атмосфера, при всяка напрегната ситуация, независимо дали произтичаше от реалността или бе измислена. И тъкмо там е силата на писаното слово. Нищо повече от него няма да постигнем. Всичко, що е било, е в думите. Този кът на света продължава да е тук такъв, какъвто е описан. Защото думите са утвърдили и фиксирали миналото. А имат и силата да овладеят настоящето.

Литературата назовава света с истинското му име и неоснователно я упрекваме, че прикрива и изкривява, че ограничава и селекционира реалната действителност. Литературата има предимството, че идва post factum, така че свидетелствата на съвременниците няма да разкрият нейния фалш. Никоя Мадам Бовари няма да се изправи и да каже: „В случая грешите, любезни мои, аз никога не съм съществувала в такова подобие!“. Нито ще се възпротиви някоя друга, приличаща на нея жена, на име например Ана Каренина или мисис Рамзи[1]. Или Пиер Безухов и доктор Живаго (за да не заприличам на феминистка!). Макар и литературни, тези герои за нас са реални, чрез тях помним времето, през което са живели, тогавашните събития и обществената атмосфера. Те са символи на епохата, нейно обобщение чрез литературни образи.

Литературните образи, съпоставени с разкашканата и детайлизирана реалност, несъмнено са фалшиви, но други освен тях нямаме. И най-странното е, че фалшът, създаден от литературата, може да се коригира само с друг литературен фалш и така до безкрай, во веки веков, докато хората пишат и четат. Заслугата не е на литературата, а на безспорната истина, че светът съществува съзнателно само чрез представите за него. Да, донякъде е абсурдно, че представата за света, тоест претвореният му мисловен образ, подобието му, притежава по-голяма сила и устойчивост от реалния свят и реалното му състояние. Което състояние не се запазва. А завинаги изчезва. Сякаш не е съществувало. И което – а навярно това е най-лошото – е свързано с научното му интерпретиране, като предварително се знае несъвършенството и непълнотата на тази интерпретация.

Застанете обаче пред картина на Брак и пребройте колко тайни крие. Или си спомнете как Балзак описва света и по колко различен начин го описва госпожа Улф. Или как го представят Хемингуей и Фицджералд Скот, макар че живеят едновременно в един и същи свят и съперничат помежду си при отразяването му. Или Гьоте и Шилер. Или Божена Немцова и Жорж Санд. И признайте, че мисловната форма на съществуване на света има голямо предимство: дава ни възможност да спорим за отразения му образ. Защото мисловният образ е променлив. И Айнщайн е трябвало да допълни уравнението си. И Хокинг е коригирал теорията си за черните дупки.

Мисловният образ е като светлина в стъклена сфера: разлага се в различни цветове и цветни нюанси. Прилича на небесната дъга. На звездната светлина, изкривена от силата на гравитацията. Мисловният образ не е Идеята[2] – духовното изобретение на Платон, не е оста, около която се въртят проявите на човешкото поведение. И светът не води началото си от Словото, както твърди Библията. Тъкмо обратното: реалният свят ни подвежда, мами ни чрез Идеята, въплътена в словото, в мисловния образ. Идеята е гаранция за съществуването на реалния свят. Без описание няма да го има! Поне в нашите мисли, привикнали да протичат чрез понятия, чрез думи, няма да го има. Несъмнено тази гаранция е неблагонадеждна. Както е неблагонадежден целият свят. Но превъплътен в мисловни образи, светът става духовно достъпен. А след като е обгърнат с теории, става видим. С помощта на словото са въдворени правила. Правила за изкуството. Правила за научните закони и категории.

Когато пише, авторът несъмнено се придържа към реалните образи; словесното им изобразяване обаче го принуждава да ги деформира, просто защото словото се съпротивлява при описанието на неясните им очертания и променящи се форми. От една страна, словото знае за себе си, че не е в състояние да постигне реалната действителност нито като отделно понятие, нито като брънка в изречението, нито с дъгообразно описание; просто защото възможностите му се развиват в мисловен план, а човешката мисъл е ограничена. От друга страна, словото се пази да не би многозначната, непокорна и неуправляема реалност да го приспособи към себе си и по този начин да го лиши от вътрешното му съдържание и комуникативна сила.

Внимание обаче! Връзката между реалната действителност и словото е балансирана.

За разлика от словото, тоест от речта ни, съставена от строго ограничени понятия, силата на реалността е в нейната широта, променливост и непостижимост. Колкото и да е точна една дума, винаги реалността остава недоразгадана. В писмения си образ реалността е това, което остава между редовете, извън думите. Отвъд образа. Между очертанията му. В тайнствеността на групираните изображения в картините на Жорж Брак. В изящното описание на времето, постигнато от Вирджиния Улф. Във взаимовръзките на вътрешния монолог, сътворени от Джеймс Джойс. Реалната действителност подлежи на допълване, на обогатяване със съдържание. Тя е онова нещо, за чието съществуване знаем, но до което не можем да достигнем; и тъкмо защото е недостижимо, то предоставя неограничени възможности за изкуството. Ако действителността приличаше на еднопланов роман за еднократно потребление, щеше да изчезне цялото изкуство. Не само литературното, но и изобразителното, и музикалното. За артистичността не съществува точна дефиниция; а действителността е като Бог: можеш да се обърнеш към нея, да я назовеш, но тя да не ти отговори.

А както е с Бога, така е и с всеки човек. Готвя се да съхраня Йозеф в букви, думи, описания, но няма да се получи този Йозеф, когото нося в мислите и спомените си, ще бъде само онази част от него, която може да се изрази с думи. Неговата същностна част. А дори не споменавам, че образът на Йозеф, който помня, съдържа само това, което знам за него. Защото несъмнено съществува и друг Йозеф, когото не съм познавала, Йозеф със скрита същност, практически недостъпна. Защото той имаше достатъчно много и достатъчно важни основания да не споделя някои подробности от живота си.

И много се пазя от размишления на тема доколко нашият собствен мозък ни заблуждава, щом разрешава на фикцията, тоест на една изцяло измислена фигура, да живее в него съвсем равноправно с реален човек, превърнал се във фикция едва в мисълта ни. Замислих се по въпроса неотдавна, когато повторно излъчиха по телевизията английския сериен филм за оксфордския инспектор Морс – навремето сериалът много ми харесваше. Инспектор Морс е изцяло измислен герой, чиято правдоподобност е майсторски постигната от режисурата и в мислите ми съвсем безпрепятствено се нареди до Йозеф. Двамата не само не се конфронтираха! Фиктивният Морс – човек великодушен и стоящ винаги над нещата – в мислите ми присъстваше съвсем непринудено, също както реалният Йозеф, когато идваше у дома. Изглеждаха толкова истински, че бих могла да ги сравнявам: съсредоточения мъжествен Морс и плахия, вечно неуверен Йозеф. Дори си задавах въпроса как справедливият Морс би постъпил на мястото на Йозеф?

В никакъв случай не твърдя, че Йозеф се губеше сред нас, студентите в курса, но и не се открояваше с нищо изключително. Момичетата не мечтаеха за него и бяхме донякъде изненадани, че успя да се ожени. Истина е, че вземаше изпитите с отличен успех, но за да го постигне, не му бяха нужни особени усилия или старания – знанията влизаха в паметта му със същата лекота и естественост, с каквато дишаше. Прочете ли нещо, знаеше го, чуеше ли нещо, не го забравяше. Паметта му беше жадна и бездънна. Можеше да цитира по памет факти и мисли, при дискусиите изпъкваше със знанията си, добре осъзнаваше качествата си, а когато вземаше думата, първо се усмихваше смутено. Имаше дарбата да попива чуждите езици: от майка си знаеше унгарски, от гимназията – френски, от допира с книгите – немски. Владееше немски така безупречно, че четеше в оригинал дори Хайдегер, докато ние и на чешки език препрочитахме по два пъти всяко изречение на философа (по време на следването ни забранен за нас). Познаваше го още преди ние да стигнем до него, беше намерил книгата му Sein und Zeit в един затънтен антикварен магазин. Чешкият език на Йозеф беше безупречен, донякъде тромав, защото го беше научил не от майка си, а от учебниците. От славянските езици най-много обичаше руския. Стана почитател на Белински, смяташе се за ученик на Чернишевски, преведе двутомника му.

Истински го привличаше историята с всичките й загадки и стремежа й да се показва различна, а не каквато всъщност е. С увлечение се ровеше в детайлите и съумяваше да ги подреди в структури, радваше се, щом установи несъответствия, например за авторите на старинните чешки летописи. Беше приел за свой научен идол Йозеф Пекарж, макар че и той беше забранен за нас, четеше тайно трудовете му в университетската библиотека, в кътчето за книги без свободен достъп, където навярно го бе отвела съдбата – там се беше запознал с момичето, за което впоследствие се ожени.

Следваше специалността „Европейско средновековие“, но често прескачаше във времето и пространството под влияние на темата, която в момента го интересува. Притежаваше способност, безценна за всеки историк: умееше да се вживее в мисленето на различни времеви измерения и различни културни среди, а от Йозеф Пекарж се научи не само на прецизна работа с източниците, но възприе и подхода му да търси сходство между научно-историческия и литературния поглед върху миналото. „Той не само борави с фактите от дадена епоха – казваше за него Йозеф, – той направо прониква в хората.“ И по примера на учителя си разви голямата си лична страст: проучване на библиотеките в замъците.

Като студент по средновековна история Йозеф имаше познания за замъците и крепостите, по това време изцяло национализирани от държавата. Ако не служеха за туристическа атракция, не беше лесно да се проникне до тях, бяха предоставени на армията, на общинските власти, на селскостопански кооперативи, училища и министерства, превръщаха ги в интернати, учебни или почивни центрове, в складове, обори или просто ги занемаряваха. Само в най-значимите от тях бяха запазени библиотеките, обречени на мизерно съществуване, книгите в тях бяха неподредени, натрупани как да е, изложени на всякакви неблагоприятни влияния. „Щернберг е забравен кът на културата и историята“ – каза Йозеф и измоли от професора, който водеше семинара, а същевременно и Катедрата по история, да му възложи проучването и подреждането на най-значимата от тях – Щернбергската библиотека.

Знае се, че страстното увлечение води със себе си и познанието. Защото тъкмо в библиотеката, до която с такова внимание се бе докосвал, за да достигне до съкровищата й, Йозеф бил изненадан от удар, може да се каже, съдбовен, значим обаче само за него – удар, помогнал му да стигне до прозрение. Обичал книгите и старите томове с лек мирис на старееща хартия, напомняща миши изпражнения, докосвал ги с почтителност, почти с благоговение и страхопочитание, с мисълта, че може би държи безценен оригинал. С увлечение, както по-късно ни разказваше, описвал в течение на няколко щастливи седмици съдържанието на шкаф след шкаф, етажерка след етажерка, описвал и преценявал доколко даденият том е ценен. Оставало му да обработи последния рафт с дебели фолианти, когато под прозорците на замъка пристигнал трактор с ремарке, а в салона с безценни книги нахлули идеологическите чистачи.

Били трима. Единият от тях – Йозеф забелязал, че говори правилен чешки език, по професия може би учител, може би библиотекар – хвърлил бегъл поглед върху гърбовете на книгите и според отпечатаните заглавия определил идейната им непригодност. Другите двама, снабдени с вили, награбвали по нареждане на първия големите фолианти по два, по-малките книги – по десет, и през отворения прозорец ги хвърляли в ремаркето. Там трактористът затъпквал с крака разпердушинения товар. Йозеф запомнил само синьото му таке. Чистачите не обърнали внимание на невзрачното студентче, навярно го помислили за свой авангард. Йозеф стоял в ъгъла, стискал грижливо изготвения списък и не посмял да се изправи срещу надмощието им.

По-късно се изяснило, че този ден революционният Държавен идеологически институт изпратил бойни групи във всички замъци с прочути библиотеки.

Поколения наред членове на рода Щернберг ценели книгите повече от порцелана и сребърните прибори. Чистачите биха задигнали без големи колебания ценни статуетки, сервизи и чаши, това би било много по-лесно, отколкото да решат дали мястото на даден фолиант е върху ремаркето, или може да бъде съхранен, революционното им послание ги освобождавало от отговорност и те ги изхвърляли с вилите, докато останали само празни шкафове и рафтове.

Някои фолианти се разпадали, листата им, натежали от декоративно изписан текст и украсени букви, хвърчали из двора като ослепени птици, подвързията на някои книги не издържала и кориците излитали от прозореца като счупени птичи крила, чистачите се задъхвали от тежкия труд, книгата, макар изградена върху словото, когато приеме формата на фолиант, е по-тежка от сноп слама или наръч сено, а отегченият тракторист с отвращение събирал по двора стъпканите и разпилени листове и части от книги. Чистачите вътре се задъхвали, потънали в пот, понякога сядали да си починат, даже изпратили тракториста за бира, а в даден момент изчезнали някъде из другите помещения на замъка. Така Йозеф успял да защити честта си и да спаси няколко книги. Най-много се гордееше, че изнесъл под ризата си „Джобен оракул и изкуство на благоразумието“ от Балтасар Грасиан – текст, издаден през 1647 година. Написан цяла година преди края на религиозните войни.

Балтасар Грасиан, обясни ни Йозеф, бил испанец, професор по теология в йезуитски колеж. Написал книга с триста афоризма за морала и човешкото поведение, които оказали изключително силно влияние върху европейския дворцов и интелектуален елит. Книгата се разпространила в цяла Европа, няколко пъти била преведена в немскоговорящите страни, а тъкмо спасеният от Йозеф екземпляр бил най-добрият от преводите; в края на седемнайсети век го придобил Игнац Карл Щернберг и може би точно този екземпляр е чел самият Йохан Волфганг! – обясняваше Йозеф пламенно. Ако Чернишевски беше за Йозеф духовният образец, то Гьоте беше Вълшебникът. А доктор Фауст – неговият черен принц!

–  Жалко, че Щернберг не е познавал превода на Шопенхауер – въздишаше Йозеф. – Би могъл да сравни двата превода. За съжаление по времето, когато преводът на Шопенхауер е издаден, просветеният Игнац Карл вече не е бил жив.

Йозеф гледаше на Грасиан като на свое откритие и беше очарован от книгата му.

– Ти, като всеки тъп простак – рече Йозеф на наш състудент, чиито мисловни способности бяха по-близо до интелектуалното равнище на идеологическите чистачи, отколкото до нашето, – дори не можеш да разбереш промяната в мисленето по време на късния барок. Този йезуит, когото смяташ за закостенял католически мракобесник, издал книгата от името на брат си, за да не трябва да иска одобрение от своя орден. Защото, ако искаш да знаеш, този великан Грасиан, живял през столетие, обхванато от религиозен фанатизъм, проповядва съвсем човешка етичност. Благородство. Разум. Великодушие. Въздържаност. Мъдрост. Предпазливост. Съобразителност. Благоразумие. Разсъдливост. Смелост. Зрялост. Вежливост. Скромност. Това са според него основните добродетели на обществото през ХVІІ век. Духовното влияние на този йезуит – завърши Йозеф по-тихичко – достига чак до нас…