В този текст няма да има мои думи. Ще оставим реката да тече.
Иван Станков:
„Наколо нямаше нищо друго, освен вода. Река Дунав, която беше забравила всичко начаса, се мъчеше да тече в най-пълна тишина. Докато чуваше само собственото си животинско дишане и се мъчеше да се ориентира, Герасим долови как от края на Дунава, откъм морето или откъм Шварцвалд, се роди тихото бръмчене на моторница и когато звукът взе да расте, разбра, че реката наистина тече през него и го дели на минало и на бъдеще. Представи си двата й бряга като криле на пеперуда и усети, че тялото му е все още сегашно. Светът започна да напуска гърдите му и елементите му един по един заемаха обичайните си места. Последни на мястото си се върнаха звездите и сред приближаващото бръмчене на лодката Герасим се помъчи да ги запомни завинаги.” („Вода”, „Спомени за вода Dm”, 2014, изд. „Фабер”)
Ангел Русков:
Георги Петров Божинов е роден на 27 януари 1924 г. в с. Крива бара, Ломско в семейство на земеделци – като занятие и по партийна принадлежност. Баща му Петър Божинов е кмет на селото по времето на Стамболийски, с всички последици от това: затвор и разходка с шлеп по Дунава.
Георги Божинов се научава да чете и пише преди да тръгне на училище. Учи уроците и пише домашните с по-голямата си сестра. Оттогава започва да си води дневник, който след завършването на четвърто отделение подарява на учителката си г-жа Петричева. След шейсет години на „отговорно пазене” при нея, тя му го връща, за да види откъде е тръгнал.
Завършил е прословутата Ломска класическа гимназия. Ученичеството му съвпада с годините на Втората световна война. Учи усърдно немски , за да чете Шилер и Хайне в оригинал. Времето си разпределял на три равни части: над картата на света, за да следи военните действия, на брега на Дунава, за да гледа шлеповете, които превозват муниции и продоволствие, и в четене, стръвно, както се оглозгва кокал от смъртно гладен. („Георги Божинов – биографична справка”)
Божидар Ивков:
Да, книгата кипи от живот, от истински живот. Самата книга е Живот с всичките му прелести и лошотии. За мен „Голямата“ книга, шедьовърът е онази книга, която ме грабва, нахлува в душата и интелекта ми и докато чета, а и след това, не ме оставя на мира. Шедьовърът (чрез него авторът) ме провокира, задава ми въпроси и настоява за отговори. Голямата книга ме кара непрекъснато да влизам в диалог с автора. Божиновият Калуня не ме оставя на мира повече от месец, след като я прочетох. За мен книгата наистина е шедьовър – един от бисерите на българската литература. Дали този бисер е по-голям или по-малък от „Време разделно“ или „Цената на златото“ няма никакво значение за мен. Тук няма количествени мерки. Важно е, че „Калуня каля“ е бисер, литературен бисер. Това е книга, която може да прави чест на всяка национална литература. И това, което според мен, е най-важно. От днес нататък всеки четящ българин трябва да прочете „Калуня каля“. Без тази книга сякаш четящият човек ще „понакуцва“ духовно. Това е лично мнение. Така простичко разбирам нещата. А шедьовърът „Калуня каля“ си е шедьовър. Дори само поради това, че след като започнеш да четеш, та до края и след това не можеш да останеш безразличен.
Еми Барух: Привет, Деян! Не знам дали се познаваме лично, но лично и искрено искам да благодаря за насладата от „Калуня-каля”. Шедьовър! Истински, дълбок, силен, задъхан текст. Разтърсваща проза. Пак и още – благодаря. Е.
Дора Ангелова:
Скъпи г-н Енев,
Благодарение на Вас се докоснах до един шедьовър на българската литература.
Запознах се с един писател, за когото не бях чувала, въпреки филологическото си образование. Благодаря Ви за благородния жест, с който съдействахте да стигне по най-бързия начин до нас „Калуня каля“.
Не е често срещано явление в творческите среди, да се загърби собственото его
и да се отделят сили и време за издаване и популяризиране на произведение на колега.
Това може да го направи само човек с голямо сърце. Хвала! Да Ви е Честита Новата година!
Бъдете здрав !
Анна Христова:
Благодаря ви, скъпи Деяне. За „Калуня каля”. Позволявам си да ви нарека „скъп” не от фамилиарност, а от сърце. Направихте ми най-съкровения коледен подарък. Имах няколко почивни дни и ги прекарах в компанията на Георги Божинов. Много плаках, но се пречистих и олекнах. Най-хубавият български, който съм чела. Аз съм преводач, но се оказа, че не го познавам българския език в този му вид. Беше откровение. Красиво откровение. За мен Георги Божинов си остава несравним. Още веднъж благодаря. С огромно уважение и признание!
Петя:
Онази нощ тръгнах на това пътуване, то още не е завършило, но ми се иска да извикам с висок глас: ПРОЧЕТЕТЕ ТАЗИ КНИГА!
Защо не сме чували за този автор? Защо не сме „пили“ от това животворно слово? Господи, толкова книги съм прочела и толкова още искам да прочета, но…такъв език! Никога не съм срещала с по-красиви и неповторими думи да се говори за любовта, никога не съм предполагала, че така може да ти говори природата, че с такива очи ще видиш красотата и, че домът може да се сравни с потапяне под вода…. Още след първите 10-15 страници си помислих, че трябва да си преписвам някои редове. Да, ама как да стане, като ти се иска да споделиш цели страници, че и не една, а всичките!
Дано някой не реши да реабилитира гузната си съвест и да вземе да го вкара в задължителната учебна програма, да го омърсят с академични тълкувания как и защо го е казал… Ами казал го е, и то така, че не може да се повтори, не може да се преразкаже, защото магията на словото е велика дарба и Георги Божинов я има! Поклон!
Марлена Гетова:
Когато спрях поглед върху това странно заглавие на книгата, първата ми реакция беше леко съпротивителна („Що за птица е това?!”). Разгледах художественото оформление на корицата от Мариана Станкова, прочетох анотацията на Деян Енев и реших, че не ми се чете пак за Априлското въстание…Начела се бях на този сюжет. Пък и авторът ми беше непознат ( „Кой знае каква манджа с грозде е забъркал!”). И в момента, когато понечих да върна романа на мястото му, небрежно отворих първата страница…и не можах да го затворя, докато не стигнах до последната. Колкото и да очаквах да забумтят отнейде черешови топчета, да се развеят бунтовни знамена, да екнат песните на Чинтулов…все не се получаваше. Заблудиха ме Мариана и Деян…Това не беше роман за Априлското въстание. Това беше роман за ЧОВЕКА – силния и слабия, смелия и нерешителния, за влюбения и изоставения, за жестокия и справедливия. Роман за ЖИВОТА – пъстър и многолик, весел и тъжен, привлекателен и страшен…Един обсебващ и задъхан разказ за теб и за мен, за бащите и за майките ни, за децата и старците, за приятелите и враговете – за всичко, което може да се случи с човека на този свят…Една необичайна среща с ДОБРОТО и ЗЛОТО, които те дебнат на всеки завой по пътя – път, който трябва да извървиш сам и чиято посока дано правилно си избрал…
Милена Златарова:
Може да се каже, че това е една различна история на турското робство през очите на помаци, каракачани, турци, но и философски роман за вечната борба между доброто и злото. За онази кула, която градим до края на живота си. Нищо, че на последните страници намираме кулата на Калуньо разрушена. Така е била разрушена и кариерата на Георги Божинов след злополучния пътепис със свидетелства на българи, лежали в сталинските лагери в Сибир. Но скъпоценният камък „Калуня-каля“ е шлифован години наред бавно и упорито, с маниакална творческа безкомпромисност и материални лишения, с работа над всяка дума, за да засияе отново след толкова години, чист и светъл, сякаш в него е вградена душата на писателя.
Ваня Хинкова:
Tова е една много лична история на фона на не много ясен исторически контекст. Предполага се, че действието се развива по време на Априлското въстание и е разказ за един мъж, помак на име Калуньо, който не може да приеме света с неговите неправди и кривини, въстава срещу тях и сам се опитва да възстанови баланса в нарушеното си мирно съществувание, за което плаща огромна лична цена – загубва всички, които обича, а накрая губи и собствения си живот. Красив език, силна история, дълбоко затрогваща… много лична и в същото време универсална!
Георги Мирчев:
Чете се на един дъх! Невероятен роман, съдържащ в себе си животът на българина по онова време. Но не онзи, бунтовническия живот, а другия – този на потурчените българи, на покорните времена, на послушанието.
През цялото време не спираш да мислиш. Просто един отличителен роман!
Николай Китанов:
Тая книга, да знаете, е много голяма. Ама много, много голяма! Такова чудо не се чете всеки ден, пък не е като да не съм чел… Благодарности на Деян Енев, че изкара на светло тоя шедьовър.
Павлина Иринкова, гр. Велико Търново:
Здравейте г-н Енев! Поздравления за това, че възкресихте романа „Калуня-каля! Абсолютно съм убедена, че авторът му е много щастлив, там, където е сега. Тогава, когато е излязъл от печат за първи път, част от него беше публикувана в едно литературно списание. Името не мога да си спомня, но сигурно ще го открия в къщата на родителите ми. Когато прочетох откъса, бях като омагьосана. Веднага си купих книгата. Тя е нещо космическо. Бях изключително развълнувана след като я прочетох. После, при безкрайното местене по квартири през студентските ми години книгата изчезна. Един ден търсех някакъв инструмент в старата къща на нашите съседи и там, на едни рафтове, сред много прах, списания и книги я видях. Не можех да повярвам на очите си. Грабнах я, като стар другар, който не бях виждала повече от двадесет години…
…Днес бях отново в библиотеката. Открих откъса от „Калуня-каля” в сп. Септември бр. 8/1988г. Снимах на ксерокс заглавната страница, но тук нямам скенер да Ви я изпратя. Паметта на телефона ми беше препълнена.
С цялото ми уважение към Вас!
Виолета Станичич:
„Калуня“ е обратното на „Време разделно“ и вероятно заради това е толкова важна и могъща. Всяка всенародна трагедия, въстание, бунт, революция има човешко междуредие и обикновено тъкмо те биват прескочени от историята или допълнително изкривени от официално санкционираната литература. „Калуня“ чете точно тези „невидими“ текстове и ги разказва красиво. Никаква патетика.
Езикът и повествованието са мощни. Много категоричен и мъдър изказ. Има един диалог с турски поговорки, който вероятно е най-самобитният „диалог“ на епохата (а аз съм го чувала частично на живо в гагаузкия си свят). Човекът е създал и населил един истински автентичен свят, в който всяка сойка и трънка съществуват и са на мястото си. Няма герои-клишета, всичко е „объркано“ според координатната система на идеологемите.
(Има, разбира се, литературни слабости. Образите на жените до един са леко „празни“, не научаваме почти нищо за тях и техните вътрешни мисловни движения. Няма и обяснения в появяването и изчезването на Костанда, както и в развоя на личните им отношения с Калуня, но какъв всъщност е смисълът да задълбаваме в тази мощна река, която ни повлича?)
Това е книга, която промени моето собствено мислене за почтеността и страданието в българската литература. Имало ги е. Слава богу. Не всички са били купени и обезличени от привилегиите на системата.
Докато четях романа, си представях как в един по-голям културен свят тя вече щеше да е прекрасен филм или великолепен сериал. И несъмнено в него щеше да има две успоредни, но завинаги преплетени линии: историята на богатия и вироглав ага, и историята на Георги Божинов, който несъмнено е живеел като своеобразен отшелник, вероятно гладен, измъчен, непризнат, тъжен, съсухрен, самотен. Обикалящ баирите с кой знае каква стара тужурка и скъсан вълнен пуловер, загледан по дирите на Калуня и пишещ с трепереща ръка в тефтерите, които шиел сам. Двете истории несъмнено са свързани и светецът Божинов е вградил душата си в Калуня…
Списание «Септември», бр. 8/1988 г.
Съдържание:
5 СЛАВ ХР. КАРАСЛАВОВ – Белеят спомени
11 ИВАН ДАВИДКОВ – Припомнени мисли
66 ЛЪЧЕЗАР СТАНЧЕВ – Стихотворения
72 ГЕОРГИ БОЖИНОВ – Калуня каля
130 НИКОЛАЙ КЪНЧЕВ – Стихотворения
135 АНГЕЛ МАДЖАРОВ – Приказка за керемидката
156 НАДЕЖДА ЗАХАРИЕВА – На попрището жизнено в средата
160 ИЛИЯ БУРЖЕВ – Стихотворения
164 АНИ ИЛКОВ – Стихотворения
167 ЛИЛЯНА ЖЕЛЯЗКОВА – Стихотворения
169 МИЛЕНА ЦАНКОВА – Стихотворения
Борислав Владиков, „Непримиримият”, 15.03.2000 г.
„Когато приближих уговореното място за среща с писателя и публициста Георги Божинов, видях поприведената му фигура. Приличаше на болен от паркинсон, останал без лекарства. Сякаш бе замръзнал. Гледаше съсредоточено в някаква своя точка на мислене. След малко се раздвижи, загърби вятъра, разтвори длани и направи няколко опита да запали цигара. Шлиферът, с който бе облечен, едва ли си помни годините.
Напоследък не се разделя със своята дряновица. По нея нарочно са оставени неокастрени чепарки. В годините, когато всеки носи оръжие, тя е единственото средство за самозащита. Той живее с подозрението, че може да бъде нападнат заради сегашните му политически възгледи и за някогашните остри, скандални публикации. Към този страх притуря и страха от пладнешки разбойници. Но защо да го нападат? Какво могат да му вземат освен дряновата тояга? Наивно се заблуждава, че с нея ще се защити от нападение. На 75 години нито рефлексът му е рефлекс, нито силата му е сила.
В долния край на тоягата е забит пирон с върха навън. Пиронът е с предназначение да убожда тялото на евентуален нападател или при поледица да подпомага устойчивостта на Георги. Уви, и този пирон не го е предпазил от падане през зимата. Доказателство е неговата счупена раменна кост. Жена му го подозира, че е бил пиян, а той чистосърдечно я уверява: „Не бе, жена, бях тръгнал да се напия и паднах. Ако бях пил, нямаше да съм на този хал.”
През рамото си майсторът на пътеписи и лирични миниатюри, на разкази, повести и публицистични статии, изпълнени с много живот и страст, беше наметнал торба.
В цензурните години Божинов беше трън в очите и глог в петите на управляващите. За публикация на пътеписа „Гора зелена, вода студена” в списание „Септември” за малко да бъде изпратен в затвора. Подобни публикации в по-ранните соц.години не се прощаваха. Не му прости и априлската политика на БКП. Остана без работа. Отнеха му правото да сътрудничи на вестници, списания и радиа. Включен в индекса на забранените автори, немислимо бе да издава книги.
Днес отново ходи немил-недраг, недолюбван от нито една политическа партия.
Сега седим в кафене „Зеленият камък”. Питам го какво ще обядва.
– Боб! Но и той свършва.
– Вчера какво яде?
– Пак боб.
– Утре?
– Картофи.
– В други ден?
– Пак картофи.
Пенсията му е малка. Пуши непрекъснато. Всеки ден пие кафе и поне две-три бири. Временно е спрял ракията. Не е за вярване. Щом аз взема някоя бугилчица, бързо се справя с нея. Живо се интересува от политика, но в седмицата купува само веднъж вестник. Гладува и студува като бездомен пес. Не иска да живее в София. Не е научен да ходи без земя под краката си. Столицата му е съвсем чужда.
Обича да говори за съдбата на България. Вярва, че внуците ще живеят по-добре, но не разбира докога народът ще търпи безумието на управляващите и ненаситната алчност. Измъчва го беззаконието, безхаберието на държавата, на полицията, правосъдните органи, лицемерието, прекалената бъбривост на Президента и коварните ходове на министрите.
Някога Георги беше безпощадно хаплив. Сега в устата си има зъб и половина. И те са разклатени, готови да паднат от някоя суха коричка. Ходи почти сляп, поради перде на очите, а няма пари за операция. Отслабнал, немощен, остарял, но предизвикан, мисълта му се пробужда и дързостта му в леко алкохолно състояние винаги достига до умозаключението: „Трябва да направим нещо за България! Така не можем да умрем. Така не трябва да умрем…!”