Начало Идеи Ние, богомилите
Идеи

Ние, богомилите

23709

Случи се година и половина да работя с датчанин, Ян Оструп. Тук, в България, но през цялото време този човек се чувстваше като на чужда планета. Вечно нещо не разбираше защо е така, а когато разбереше защо е именно така, се чудеше още повече. Някои неща много му харесваха, други никак, но и в двата случая закъсваше с обясненията. Българите си оставахме за Ян загадка, която той се мъчеше да разгадае с неговата скандинавска логика, но от това още повече се оплиташе.

Към края на този период господин Оструп реши да подходи научно към своите затруднения и почна да се запознава с историята на България. Беше решил, че ако се запознае с българската история, ще намери код към българските мистерии. Поиска да види хубав български филм. Снабдих го с „Козият рог“, превеждах и обяснявах, но той до края не успяваше да разбере кой е християнин, кой мюсюлманин и защо нещата между тях не вървят. Четенето си е друга работа, реши Ян. С малко търсене открихме история на България на английски и той се зае да я чете. Прочетох я, рече един ден. И? Откри ли грандиозната българска тайна? – попитах го, защото никак не ми се вярваше да отговори с да. Обаче той каза: Да. И още каза: „Всичко, което всъщност трябваше да прочета, за да разбера българската народопсихология, беше онази страничка за богомилите. Сега вече сте ми ясни – вие сте богомили“.

Не помня какво си помислих тогава, освен че за богомилите сме учили съвсем малко в часовете по история и главното беше гордостта ни, че от България тази ерес е тръгнала по света.

Тези дни чета една история на България от английски автор и ето какво прочитам в нея за богомилите: „Богомилите удовлетворявали духовния глад сред селяните. Неотдавна покръстените в християнството изпитвали нужда от обяснения за увеличаващите се тежки условия, в които се намирали. Учителите и свещениците на официалната църква не били нито толкова способни, нито пък толкова отдадени като предишните, доведени в страната от Борис и Симеон. Хората, които се чувствали изоставени от очевидно по-заинтересования от собственото си забогатяване клир, отколкото от благоденствието на паството, съвсем естествено изпитвали повече уважение към практикуващите взискателната доктрина, която проповядвали. Тъй като богомилството до голяма степен било реакция на натрупващия се социален натиск, то в трудни времена неговата популярност растяла. Разбираемо е: в такива времена било по-лесно от всякога да повярваш, че временният свят е изцяло създаден от Злото“.

И внимание сега: „Богомилството било несправедливо посочвано като причина за всички или почти всички злини, които сполетявали средновековна България. Но богомилите, обявявайки всички институции за непоправимо зло, всъщност порицавали всеки опит да се подобрят тези институции като неуместен. По тази причина богомилството било в същността си негативно и не станало причина за възникване на движение за промяна или за натиск, нито пък стимулирало творческо-интелектуална революция, каквато противопоставянето на католицизма предизвикало на Запад“.

Ха! Институциите като непоправимо Зло! Не сме го значи мислили само ние през последните трийсет и три и предишните четиридесет и пет години, а и богомилите преди много векове. И понеже са непоправимо зло, няма смисъл да се напъваме да ги поправяме. Не си струва да полагаме усилия да ги подобряваме, ако по природа са непоправими. А когато повечето хора мислят така, не се очаква на такова място да се роди съпротивителна сила – нито революционна, която да помете докаралите до такова дередже институциите, нито постоянен граждански натиск, под който институциите с всеки ден да си вършат все по-добре работата. Заключението е направено за оня мрачен век от Средновековието, но не е ли и сега така? И как това се връзва с представата ни, че сме много умни, но имахме за 12 години водач, от когото сме чували, че „когато си прост е лесно“. Когато си прост, това ти спестява много усилия – да учиш, да запомняш, да съобразяваш, да размишляваш, ти си прост и всичко това ти е простено, по тия места не си струва да си умен. В крайна сметка каква е истината: тук е умно място с умни хора или тук е умно да си прост?

„Негативни сте като богомилите – казваше по онова време Ян – и като тях сте дуалистични.“ Това дуалистични прозвуча като двулични, даже и като лицемерни. Развили сме тоест онази богомилска доктрина, според която целият материален свят е направен от Дявола, а само човешката душа от Бога. Тялото е материално, то принадлежи на Дявола, душата е Божия, ето ти го дуалистичния човек.

Имаме си образи за външна и образи за вътрешна употреба – навън преувеличено умни, вътре практично прости. Имаме си двойни стандарти – за свои и за чужди, за законност, за справедливост, за всичко общо взето. Имаме различни изисквания към опаковката и към съдържанието – опаковката трябва да е безупречна, съдържанието както дойде. Можем действително да вършим работа, а можем и да имитираме, че вършим работа. Във второто сме гросмайстори. До такава степен ни изкушава този майсторлък, че дори свършването на работата да отнема по-малко усилия от имитирането, пак имитацията ни привлича. Имаме едно мнение, но печелившо е друго, затова него споделяме. Уважаваме мъртвите, но не можем да си подредим гробищата така, че да не изглеждат като срамно, запуснато място. И хората уважаваме и оценяваме, но само след като умрат. Винаги и така, и иначе, ту така, ту иначе. Работата винаги недоправена, обещанието бързо забравено.

Такива неща си мисля след поредната новина за България, която дойде отвън. Бедната България спасила тайно Украйна с оръжия – това е новината. Това научаваме, след като две години бяхме уверявани, че нито едно българско куршумче не напуска страната заради Украйна. И защо тайно, а не явно – скочиха онези, които не одобриха или пък завидяха. Ами по най-простата възможна причина: защото явно нямаше да може. Ако ставаше явно, тогава БСП щеше в угода на своите избиратели да развали коалиционното управление и тогава нямаше да е възможно изобщо. Нали си спомняте: тук е най-умно да си прост. Или още по-добре: тук е най-умно да се правиш на прост. Трябва да е завъртяно, трябва да даваш ляв мигач, а да завиваш надясно, трябва да вземаш цигулката на властта с лявата ръка, но да свириш с дясната. Трябва да е дуалистично, трябва да е богомилско. Нещо като това да си завършил Харвард, но да те наричат Простото. И така, правейки се на прост, да надхитриш всички. А изглеждаше, че тези момчета не са нашенчета, не са тукашни. Съвсем за тук са си, съвсем за нас са си.

Веселина Седларска е родена в Стралджа през 1954 г. Завършва средното си образование в гимназия с преподаване на английски език в Пловдив, следва журналистика в Софийския университет. Заминава за САЩ, където специализира журналистика. Има дългогодишен опит в медии като „Труд“, „Стандарт“, „Тема“, работила е за радио „Свободна Европа“, за сайтовете „Клуб Z” и „Редута”. Автор е на книгите „Кладенецът“ (2016), „България за начинаещи: Джаз от сюжети и портрети“ (2017), „Депресията ме обича“ (2018), „Гладни сърца“ (2021).

Още от автора

No posts to display