Ние, индианците

„Когато забележиш, че яздиш умрял кон, слез от него”

Мъдрост на племето Дакота

„Всички деца по света играят на индианци“

Фритьоф Шуон

Формален повод за този текст е отминалата преди няколко дни дата 30 март, когато се навършиха 101 години от смъртта на писателя Карл Май.
Но това е само формалният повод.
Защото все по-често си мисля за индианците.
Или, както ги наричат сега – коренните жители на Северна Америка.
За добро или за лошо, моето поколение дължи много на индианците.
Ние бяхме възпитани от индианците.
Майн Рид, Карл Май и Лизелоте Велскопф-Хенрих с нейната трилогия «Синовете на Великата мечка» бяха нашите учители.
На Карл Май нямаше нови преводи, но и старите неугледни книжки, издадени преди Девети, вършеха работа. Аз например намерих един кашон с такива книжки в килера на дядо ми в Русе и всичките си ги домъкнах в София.
Ние просто отраснахме с индианците. Чувствахме се от една кръвна група с тях. Нашите герои бяха те. И аз продължавам да изпитвам гордост от този факт.

Кино «Красно село» беше специализирано за индиански филми.
Тогава, в ония години, бихме платили с една лятна ваканция, за да се сдобием с кожено яке с ресни. Но кожено яке с ресни не можеше да се намери никъде.
Сега на мястото на кино «Красно село» се помещава магазин за дрехи втора ръка. Там срещу някоя и друга десетачка спокойно можеш да си намериш кожено яке с ресни.
Куриозите на времето са поучително нещо.
Отдавна не съм препрочитал индианските си книги. Може би изпитвам и известен страх от една такава «машина на времето». Да не би изведнъж да се окажа в магазин за дрехи втора ръка. С онази неизкоренима миризма на чужд живот.
Все пак, мисля, че няма такава опасност.
Защото – слушайте какво научи моето поколение от индианците:

Радост и мъка, наслада и тъга ни обитават последователно като деня и нощта, като живота и смъртта. Приеми ги за два бряга на река с едно течение. 

Не задържай лошите мисли, гнева, страха или угризението. Гледай ги как отминават като птици в небето, без да оставят следи. 

Бъди внимателен към тишината. Пази я, защото съдържа всички човешки сънища.  

Не съди човека, ако не си извървял поне две луни в неговите мокасини…  

Когато умира легенда или пропада мечта, в света не остава величие… 

Научи се да общуваш с другите форми на живот – дървото, ручея, животното.

Това са другите форми на теб самия. 

Дърветата в нашите градове са изолирани същества, които кастрим и натъкмяваме според собствените си представи за полезност, сякаш са наши поданици, наши предмети, наши домашни животни. Когато видиш някое заблудено, самотно дърво, забравено на площада или на уличния тротоар, поискай му прошка за злините, които са му причинени. 

Има много начини да миришеш на скункс…

Всъщност, индианците ни научиха на най-важното – да разчитаме следите. И смело мога да кажа, че хората от моето поколение сме сред най-добрите следотърсачи. И доста трудно могат да ни излъжат.

На мен например ми е достатъчно да изляза на улицата и да видя лицата на минувачите, за да разбера онова, което успя да постигне за четири години управлението на ГЕРБ.

А то е – че над населението на България през последните години, под управлението на ГЕРБ, се извърши геноцид.

Думата стряска, но това е вярната дума. Единствено вярната.

„Оксфордският английски речник определя геноцида като „съзнателното и системно изтребване на етническа или национална група“ и се отнася до първото използване на този термин от Рафаел Лемкин по време на нацистката окупация на Европа. Така документиран за първи път, терминът е бил „приет“ за употреба и от Нюрнбергския трибунал като описателен, а не като правен термин.

Официалното му приемане става от Общото събрание на ООН през 1946 година. Повечето хора са склонни да определят като „геноцид“ масовите убийства на конкретни лица. Въпреки това, през 1994 г., Конвенцията на ООН за преследване и наказване на престъплението геноцид, описва това явление, освен като „пряко убиване на хора“, още и като разрушаването и унищожаване на културата. Член II на Конвенцията изброява пет категории дейности, които ако бъдат насочени срещу определена национална, етническа, расова или религиозна група се приема, че е геноцид. 

Това са:
– Убийство на членовете на групата;
– Причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата;
– Умишлено създаване на условия, които да доведат до физическото унищожаване на групата;
– Налагане на мерки, предназначени за предотвратяване на ражданията в рамките на групата.” (Агенция КРОСС)

Всичко това, без първата точка, се случи с поразяваща сила през последните години в България.
Пак повтарям, за да разбереш това, няма нужда от справки. Достатъчно е да излезеш на улицата. Ние се превърнахме в република на клошарите.
Излезте и ги вижте.
За финал ми позволете да припомня част от мой материал за индианците отпреди 6 години.

В изложението имаше няколко колиби индианци: типът на индианките много напомня типа на нашите шопкини; има голямо сходство в костюмите и труфилата на индианките и шопкините; те също така си заплитат косици и си закриват лицето, също се причесват, носят същите металически дрънкала и… вярвате ли? – пеят почти тъй, както шопкините. Покъщнината им – чергите, кърпите, нашивките, ризите като че са ги краднали от нашите селяни.

Алеко Константинов, „До Чикаго и назад“

Thanksgiving Day (Денят на благодарността) е национален празник на САЩ. На този ден според традицията белите заселници символично благодарят на коренното население – индианците – за гостоприемството им към първите пилигрими, основали колонията Виржиния. Зад титула на празника се крие и известна гузност – над 500 индиански народа с обща численост над 10 млн. (а според някои данни – до 30 млн.) са населявали преди няколко века територията на Северна Америка. От тях в началото на ХХ век остават 200 000 души. Сега индианците живеят главно в резервати. От изключително разнообразната им култура са останали трохи, експлоатирани главно от туристическата индустрия.

Индианският светоглед крие удивително съвременни послания – фундаменталното индианско схващане за земята като живо същество, „ние и земята сме едно“, е вариация на днешното тревожно екологично съзнание; чувството за племенна общност като лекарство против алиенацията все повече заляга във фирмената култура на големи световни фирми („Тошиба“, „Филипс“) под формата на специални емблеми, ритуали, кодекси; дори съвременната младежка мода преоткрива красотата на типичните индиански дрехи и аксесоари.

Евентуалната връзка между прабългари и праиндианци, въпреки малкото преки доказателства, озадачаващо съществува. Факт е, че индианките от някои племена от Югозапада – хопи, зуни, навахо, носят типични нашенски пафти.
В тези племена също така тъкат черги, които поразително приличат на котленските и чипровските килими.
Стъпките на някои характерни индиански танци много приличат на ръченица (справка – YouTube).
Едно от възможните обяснения е общият етноареал преди разселването – Западен Сибир. Между другото, изследователят арх. Слави Дончев посочва един куриоз – че честотата на кръвна група А сред българите е почти същата като тази на някои индиански племена в Америка. Всички помним снопа пръчки на хан Кубрат. Но я чуйте какво е казал вождът Текумзе: „Една-единствена съчка се чупи, но снопът от съчки е силен.

Край на цитата.
Добре дошли в Резерват България.