1
1683

Ние и войната вътре в нас

Jurii_Yordanov-_TNC-photo

Времето, в което живеем, пожела да ни въвлече в Историята. След близо 70 години на мир, светът сякаш влиза отново в един сценарий, който всички бяха пожелали да забравят. Всеки ден в последните месеци е сякаш крачка към приближаващата война. Войната, за която сме чели и сме гледали на кино, но която сякаш бе завинаги изчезнала от реалните събития в живота ни.

Днешна България заживя в един разделен свят, самата тя е разделена. Все по-натрапчивата в мислите ни война е повод за разговор – с нас самите, а и помежду ни.

Темата е за смисъла на живота ни, разказана през единственото устойчиво и подкрепящо дните ни усилие – да живеем заедно, в общество, в група, в която имаме роля, оценени сме и градим планове. Поставяме си цели, които надхвърлят простото телесно функциониране, дават ни смисъл, цел, хоризонт.  Поглеждайки зад хоризонта на видимото, търсим надежда, заради която живеем на тази земя.

Светът, в който живеем днес, е свят на пълен отказ от надежда за много хора, включително и в България. Именно липсата на колективна надежда, която да събира мечтите на мнозинството българи, е причината днес да живеем сякаш на „племена“, воюващи за невидими територии, избрали си разделението и мразенето като състояние, което „избират“ нашите инстинкти, неразбирайки света около нас.

Нашето живеене на глутници или на касти днес е видимо наследство от комунизма, когато системата-мащеха управляваше и направляваше живота чрез заповеди. Именно тогава бе „произведен“ безгръбначният, безкритичният човек. Удобството някой да мисли вместо нас, се оказа лош навик, който сега, четвърт век след края на комунизма, продължава  да бъде не само инерция в душите на много хора, но и очакване за нещо падащо ти се, нещо което произтича от другите – държавата, царя, лидера, водача.

И ако поискаме да разберем как би трябвало да излезем от тази клопка, единственият път е да се сетим за онова, което се е случило някъде и някога. Комунизмът, както никоя друга идея за „устройството на света“, е особено успешен в това да раздава фалшиви надежди и обещания. Отнемането на „правото на надежда“ е именно онова, което обезсмисля човешкия живот и връща смисъла на живота при низкото, животинското, при страстите и инстинктите. В тези години на усилия да се създаде „система от вярвания“ комунизмът – и неговият идеен клонинг фашизмът – успяха да създадат пара-реален свят, в който „уютно“ се чувстват слабите, предалите се, покорните, „приелите правилата“. Останалите, верни на себе си априори, бяха заклеймявани като неверници, врагове, дисиденти, и накрая – като мимикрирали души, хора, живеещи в два свята. Раздвоение, което за всяка нормална психика е насилие и деградиране. Битка не за тялото, а за душата – сред самотността на избора и отсъствието на надежда, с която всъщност живеем.

„Безгръбначността“, за която стана по-горе дума, се оказа най-добрият начин да „функционираш“ – през всички компромиси, които физическото изисква от духа.  А с годините системата на „безгръбначните избори“ се промени, следвайки формално „кода на разумността“, подритвайки всеки, пожелал да остане извън строя. Непожелалият „сделката“ бе осъден. И тялото побеждаваше.

Раждането на първото поколение „безгръбначни“ социални единици е история. Вече свободно можем да говорим за трето или четвърто поколение получовеци, тела с инстинкти, „култивирани“ навици и привички на роби. Готови тухлички за възпроизводството на злото. За надеждата продължава да „отговаря“ лидерът, който е тайнствено умен, прави неща, които ние не разбираме, но дава вяра като жрец от племе в Централна Африка или като гледачка пред кристална топка.

В своята книга „Фантазиращото животно“ испанският философ Хосе Ортега-и-Гасет (в есето „Размишления за техниката“) описва кое осмисля живота и къде минава границата между животинското, инстинктивното и човека. Защото човекът е същество, което постоянно търси смисъл, за да бъде на земята и да „прави“ неща, надхвърлящи хоризонта и видимото. Той премества центъра на съществуването си от тялото към духа – към мечтаенето и целите, които надхвърлят неговите малки мащаби.

За всички останали същества собственото съществуване не е проблем, то означава действителност, осъществяване на същността. Например „битието на бика“ е очевидно и верифицируемо. Обратно, съществуването на човека не е съществуване  като нещо, което е вече налично, то означава само възможност и стремеж за постигането си. Кой от вас е в действителност такъв, че се стреми да бъде? За разлика от всичко останало, за да живее, човек трябва да създаде съществуването си, трябва да реши практическия проблем, да реализира програмата, в която се състои той самият. Оттук нашият живот е само задачи и безмилостен труд. Животът на всеки един от нас не ни е даден наготово, подарен, а трябва сами да си го направим. Животът ни налага много работа и грижи, той всъщност е тъкмо това – грижи и неотложна дейност, която всеки един от нас трябва да изпълни. Той повтарям, не е вещ, а е нещо активно, при това в смисъл, който надхвърля обичайният смисъл на тази дума. Защото в случая на другите същества се предполага, че някой или нещо вече съществува и като такова действа; но при човека , за да съществуваш, трябва да действаш, което означава да извършваш дейност. Човек, иска или не, трябва да изгражда себе си, да се самоизгражда. “

Именно разрушената или унищожена способност за конструиране на бъдеще, прекъснати при комунизма, както и абдикирането на мнозинството от функцията да гради бъдеще, са причината днес в едно и също време, на една и съща територия да съществуват два свята. В посткомунистическите страни в състояние на постоянно противоборство живеят два свята: свят на хората, които градят житейските си стратегии в хоризонт, надхвърлящ видимото и очевидното, и свят на другите, живеещи в света на очевидното, физическото, изцяло материалното и осезаемото. Прекъснатата връзка между тези два свята, както и съвместното им битуване в един и същи исторически момент, предопределят трагичността на това съжителство. Бягството на двата свята един от друг не може да роди общество, което да съдържа в себе си обща кауза или обща идея за общи действия.

Комунизмът никога не е схващал, когато са го „проектирали“, истинската дълбочина на човешкия и социален регрес, до който ще доведе този близо стогодишен експеримент.  От това, което историята разказва, и от това, което виждаме, става ясно, че сред адептите му никога не е имало съжаление или съчувствие за стореното.

В XXI век, във време на небивала комуникационна свързаност, съществуването на тези два свята рязко се усложни. Информираността и глобалните мрежи драматично преосмислят досегашните технологии на разделяне на световете. Битката за смисъл в живота днес все повече е битка за информация.

Надеждата ни е, че заразителността на надеждата и онова най-същностно качество – любопитството, в комбинация с вълна от информация, ще съумеят да съберат в едно двете „парчета“ на посткомунистическата ни обърканост, защото става все по-очевидна неспособността на този исторически „реликт“ да бъде равностоен на обществата, където ценността да отговаряш за живота си дава очевидна разлика в резултатите.

Ортега-и-Гасет настоява: „Не вярвайте, че да желаеш, е нещо толкова лесно. Забележете тревогата, която изпитва един новобогаташ. Разполага с възможността да постигне своите желания, но се оказва, че не знае как да желае. Дълбоко в себе си усеща, че не желае нищо, че е неспособен да насочи и определи желанието си между безбройните неща, които заобикалящата среда му предлага. Ето защо новобогаташът си купува автомобил, пианола, фонограф. Задължил е другите да желаят вместо него, тъй като няма обща формула на мисленето, което се състои в идеята която е замислена от този, който я мисли, а само е повтаряна сляпо от него, повтаряна машинално, така че съществува и едно общо желание, което е по-скоро фикция и израз на желание.“

Общото между описаното от Ортега-и-Гасет и нашето време е в объркаността, в това, че и в нашето историческо време цари същата битка за пробуждане, същото усещане за заплахата от война.

Болестта на времето ни е в кризата на желанията, в тяхната липса или деформирано присъствие. Всички ние сме обречени да търсим примирие в един свят, който не е идеален, но в него има място за всеки човек и неговите планове. Пътят обаче минава през смирение и през разговор, които сякаш предстоят.

На главната страница: Казимир Малевич, Конници, 1919 г.