Начало Сцена Ние не спасяваме, ние даваме пространство за спасение
Сцена

Ние не спасяваме, ние даваме пространство за спасение

Ина Дублекова
26.01.2023
2777
„Сцени на разсъмване“, фотография Мартин Атанасов

Разговор с писателката, драматург и физик Цвета Софрониева, чиито текстове са в основата на „Сцени на разсъмване“ и други проекти на Emergency Theater, както и с актрисата, режисьор и психодрама терапевт Юлиана Сайска, основна движеща сила на колектива

От 2019 г. насам топло и все по-осезаемо се разгръщат сценичните проекти на артистичния колектив Emergency Theater. Представлението „Сцени на разсъмване“ е дело на осем ярки професионалисти с разнороден опит и артистични подходи – Юлиана Сайска, Цвета Софрониева, Елена Димитрова, Яна Мороз, Елица Алексиева, Велислав Павлов, Ралица Тонева и Теодор Котов. Те се впускат в колективен творчески процес, въвличащ, но и надскачащ индивидуалните им занимания, в който водещ интерес е изследването на „вътрешната сцена на човека“. На нейния терен се поместват всички състояния на емоционалността в съвременния свят, преживяващ ситуации като пандемия и война, и потребността от спешна намеса в наболели зони от общото ни битие.

Цвета, познаваме те като поетеса, на български са издадени осем твои книги. Но от 2019 г. насам все по-често се срещаме и с твои драматургични текстове, разположени в ядрото на театралните проекти на Юлиана Сайска и артистичния колектив Emergency Theater. Какво е театърът за теб и какво е мястото му в паралелните вселени на физиката, философията на науката и литературата, които обитаваш професионално от години – следващ нов език, в който пребиваваш уютно, или нещо друго?

Цвета Софрониева © Yves Noir

Цвета Софрониева: Отдавна съм свързана с театъра. Още през 1994 г. бях поканена на Международния конгрес на драматуржките в Австралия заради иновативния ми подход в драматургията, Ландестеатър Тюбинген и Академия Солитюд в Щутгарт поставиха през 90-те на сцена моята първа пиеса „Сага за разградения двор“. Ренитенцтеатър игра през 2010 г. в Щутгарт и в Дортмунд „Вода на длан“. На много места са правени сценични четения на мои текстове, например чудесно от Малко Театро в Будапеща. Провокирани от Георги Тенев, Юлиана и Елена се свързаха с моята поезия през 2018 г. Аnthroposzene und Anthropozähne, което на български може да се преведе като „Сцена, уста и цена на човека“, те представиха в Летретаж в Берлин. Сега се срещам и със сцената в България, защото срещата ми с този изумително силен екип се случи.

За мен театърът е заедност, търсене в пресечната точка на множество пространства, съпреживяването тук и сега, съавторството на това преживяване с екипа и с публиката, преводът на смисли, многоизмерността на срещата с тях. Интересуват ме процесите на превръщане на необходимостта на една творба в необходимостта на сцената. В поезията ми първичното чувство в същината на своята поява е вече и осъзнато чувство, иманентно съдържащо множество паралелни сетивни пространства за осмисляне от четящите. В театъра въздействието иде при превода на осъзнатото чувство в множество първични чувства, които да станат гнездо за осмисляне от публиката след излизане от залата. Но думата уютно обърква разговора, мисля. В творческите процеси не става дума за уют. Дори много пъти за обратното. Човекът на изкуството не е терапевт, за да създаде защитена среда и да затвори процеса на сдобряване със света и със себе си, изкуството отваря процеса. В театъра неизказаното се дави в гърлото и самата форма трябва да стане изказ.

С този екип мога да изследвам самата същина на превеждането. Освен това – не на последно място, защото се занимавам с многоезичието, многовселяването, мултиверсума, струните и интерференцията като литературни похвати – мен ме интересува многоезичното превеждане. В пост-постдраматичния текст (и театър) то според мен е саморазбиращо се. Превръщането на поетичната метафора в телесна, знаковото търсене на смисъла, перифразиране през познатото чрез избор на липси или пропускането им, субективните и обективната предметности, цветова сетивност, светлинна тъкан, дълбока материалност на езика, едновременност на инвиво и инвитро, на контекст и текст, съживяване на пространството, изживяване на текста през личния наратив, поканата към читателската и зрителска аудитория за общо преживяване, видовете литургичност, принципът на интерференция, многоизмерността на текста и неговото одруговяване при появата на силна пертурбация, става въпрос за otherverse текстовете в литературния мултиверсум. Това е водещо за мен в цялото ми творчество и в драматургичната ми работа.

В този контекст, как гледаш на отношенията между драматургия и сценична реализация на един твой текст – вид превод ли са и те, или изцяло ново авторство? Какво се ражда от твоите писма, пиеси и текстове, когато Emergency Theater ги пренесат на сцената?

Цвета Софрониева: Многовселението и многовселяването са не по-малко част от текстовете ми за театър, отколкото в поезията и прозата ми. Движението между различните светове, които обитаваме, несъмнено са процеси на превеждане. Ние непрекъснато превеждаме. Своите собствени мисли и чувства, тези на другите, ние не знаем всъщност как усещат другите, ние интепретираме, вярваме, че знаем, тоест правим си превод.

Театралните методи към един текст са или симбиоза, или хищничество, или осмислена транслация. Превод може се прави с влюбеност в текста и потъване в посланията му, пренасяйки ги в нов контекст, или пък може хищнически да се изнасили текста, за да даде изява на собствена нужда и изживее въображаемо собствено авторство, без то да е дарба, или пък – и това е единствено интересното за мен – преводът може да прозре, осмисли и пресътвори текста, като остане верен на дълбоката вътрешна необходимост на текстовата творба. Сигурна съм, че веднага ти идват наум примери в поезията на класически произведения, които илюстрират думите ми. В театъра не е по-различно.

В „Сцени на разсъмване“ режисурата и превъплъщаването се лутат между симбиозата и хищничеството в търсене на точния превод. С огромен интерес и с доверие в това представление дадох на Юлиана и екипа пълната свобода да извърви множество пътеки в този процес, търсихме обогатяването, смисленото превеждане заедно. Очарователното на работата с Юлиана е, че тя вдъхновена от текста, но не на последно място и поради опита си в психодрамата може да оплита и разплита първични чувства, които да създадат пространство за осмисленото преживяване, което е зададено в текста. Дълбока е обвързаността на Елена с текста в повика ѝ за недостатъчност или пък от натоварване, което той ѝ носи. Прекрасни са чувствената крехкост, която Елица пресътворява музикално, въпросите на Владислав, присъствието на Яна, художествеността на Ралица, задочната позиция на Теодор. Необходима е силна чувствителност и професионална сила, за да може участващите в сценичната реализация едновременно да са верни на текста и верни на себе си, във всеки един момент. Всеки с уникалността си внася струна към онази пертурбация, която изисква от текста сам да се пресъздаде в свой otherverse. Текстът задава параметрите на пространството, вътрешната му необходимост ражда формата, както би казал Кандински. Същевременно обаче текстът поема контекста си, сблъсъква се с преводаческите наративи и в непрекъснат диалог с процеса на сцената се поставя в нови измерения, оживява всеки път по нов начин.

Юлиана, как, кога и къде започва срещата на останалата част от екипа с драматургията на Цвета Софрониева в процеса на работа по всяко бъдещо представление? И как нейните текстове продължават разговора си с опита и светоусещането ти?

фотограф Мартин Атанасов

Юлиана Сайска: Текстовете на Цвета ми въздействат животворно, те изграждат мостове между моята чувственост и настоящи актуални човешки състояния. Те ме превеждат емоционално, превеждат моята чувственост, като ѝ дават думи. Обичам да живея сценично текстовете на Цвета! Мечтала съм си да работя в съмишлие с драматург на живо и това стана реалност.

В процеса по създаване на представление творбите на Цвета са отправна точка, вдъхновение, провокация и откровение. Работим на равни начала, отстояваме своите позиции и спорим. Стигаме до един творчески равностоен диалог. Ролята на всеки един от творците в Emergency Theater е определяща и градивна за процеса и защото всеки влиза със своята позиция, чувствителност и гледна точка. Така събрали се в близост и заедност, разпознаваме темите, които ни вълнуват, изплували в разговори, в които говорим за нашата човешка ситуация. Това е в един начален етап на разпознаване, който прераства в процес по създаване на представление. Драматургията се изгражда в самия процес до формата си в сценичната реализация. Едновременно всеки е себе си и е автор. Чувствата идват от приятелството и близостта, театралните средства от професионалния ни опит. Творим хибридни съдържания в иновативен транспарадигмален процес, нов сценичен живот. При всяко представление работим специфично, много индивидуално. В лабораторна работа се раждат теми и съдържание, които канят текстове и физически акции. Текстовете влизат и излизат – в борба и/или в сплав с личния наратив и с контекста. Много дълъг тест за това какво е достатъчно като текст. И имаме право да го смесваме със себе си, да смесваме части от него. Преформулираме и превеждаме текста на Цвета в действени картини.

„Обичаме хората, с които работим, и работим с хора, които обичаме!“, както каза веднъж Цвета. Във времето на наложена извънредна ситуация започнаха срещите ни по „Сцени на разсъмване“. Извънредната ситуация се огледа във вътрешната ни извънредна ситуация, която трупа негативи и иска да бъде преподредена и отговорена. Това е една човешка среща, на хора творци, които общуват с неизвестното и се борят за близост и разбиране на себе си и другия.

Името на Emergency Theater е директна препратка към Emergency Room (Спешно отделение). В тези отделения лекарите обикновено оценяват степента на спешност на всеки постъпил пациент по различни скали. Кои са най-неотложните шоковите състояния в съвременното общество, от които се опитвате да спасите живота му с това, което правите?

Цвета Софрониева: Огромна е нуждата от спешна помощ. Човекът умира – буквално, за всеки от нас, макар че да си представим собствената си смърт, би било нелепо недоразумение, но загубихме много близки приятели по време на пандемията. Човек умира, защото убива, вечният ужас от войната. Човек умира като биологичен вид и повлича със себе си милиарди други живи същества, бавно и славно убивайки планетата, нашия дом. Човек умира като светоусещане и като себеосъзнаване, като се отдава на леността и на готовите отговори, на клишетата, на чата. Страхът, тревожността, отчаянието, безсилието, невярата, застиването… това са само симптоми. Но ние не спасяваме, ние даваме пространство за спасение, за установяване на връзка на хората със самите себе си, а така и с дълбоко човешкото в себе си.

Юлиана Сайска: Emergency Room е нашата лаборатория, където се случва срещата между нас и публиката ни. Работим с нежност и внимание, за да не нараним. Влизаме в аудиториума подготвени, всеки със своята опитност и чувствителност. Нашият вход към творене е болката. Работим без упойка. Текстът е скалпелът. Оперираме през чувствата, тях съживяваме от преднамерени задръжки, бягства и лишения. Срещата не е лесна, нито за нас, нито за публиката. В нашите сценични опити има нещо много сурово зададено, променящо се, движим се, превеждаме публиката и в същото време оставаме живи и спонтанни в творене на реакции и ситуации. Не сме консервирани, променяме се, ако някой от публиката се закашля, това вече е покана за диалог и ние влизаме в него. Работата ни намери развитие, потвърждение и подкрепа при срещата с Цвета, което доведе до формирането на ново театрално пространство и основаването на културната институция Фондация Emergency Theater.

Различни изследователи често посочват като причина за прекомерната тревога и невротичност в съвремието ни медиатизацията на обществото на спектакъла, разрастването и ускоряването на спектакуларността по невъобразим и непосилен за осъзнаване начин. Как може театърът – част от чиито принципи се ползват – да лекува в този контекст?

Юлиана Сайска: Изначално изкуството има терапевтична функция. Аз съм артист и психодрама терапевт и в симбиозата на тези две опитности се определя моят стил на създаване на представления. Срещата ми с всеки един от артистите, с които създадох Emergency Theater, е знакова. Свързани сме като хора и творци. Споделяме близост, която ни позволява да коментираме и изследваме много оголени, тревожни човешки състояния, задържани чувства, липса на споделеност, липса на живи срещи. Изследвайки какво се случва с нaс, ние търсим отговори за всички. Как живеят чувствата ни? Драматизираме преживявания от вътрешната сцена на човека, извеждаме на сцената преживяването и го изследваме в неговата цялост, и така видяно отстрани, то е по-лесно разбрано и интегрирано. Ние мислим сценично непосилни сцени и можем да фантазираме по тях, раждат се нови идеи на реакция и действие, което може да облекчи живеенето им в реалността.

Цвета Софрониева: Имаш предвид как откликва, поема, реагира театърът на това време и проблемите му? Питам, защото думата лекуване прилъгва, товари с очаквания. Поставянето на творческия процес в различните контексти на сферите познание и изкуство, откъдето идат участниците, носи на постановката антентичност, искреност, актуалност, диалогичност, многоизмерност. Ние създаваме пространство за хората, в което да разпознаят своето отношение към себе си и света и да усетят колко са здрави, да намерят здравото в себе си. Всеки по своята собствена дефиниция за него. Самоинсценирането в днешното време е мощно, а с него и самозаблудата, самохипнозата. Хубаво е да се събудиш и да не те е страх, че иде нов ден, а да му се зарадваш и да го започнеш, щастлив, че си се събудил и че не ти трябва да чакаш принцове, политици, месии, блогъри, инфлуенци и прочие, за да го изживееш, че не ти пука от каталози и реклами. Че ще твориш своя ден, своето пространство, своята любов, своите избори, че ще си жив. Това всеки от нас си го знае. Ние просто го напомняме. И каним публиката към сътворяване на осъзнато бъдеще.

В една от сцените героят на Велислав Павлов е изправен пред вътрешния си монолог за мотивацията за свое действие. Произнася различни обяснения, но собственият му глас упорито му отвръща, че „не е това“. Способен ли е човек да види сам докрай какво го плаши, привлича, ранява и в крайна сметка движи, или именно затова има нужда от огледалото на Другия?

Цвета Софрониева: Всичко сме готови да сътворим, за да не сме сами във вселената. Но човек винаги сам се събужда. Дори ако друг го буди. Самият процес на пробуждането е уникално личен. Кой си, решаваш ти сам. Кое е важното за теб. Кое те тласка. Но как ще твориш деня си е въпрос на избор. Заедността, срещата дава смисъл на този избор. Правим ли място за друг в избраното бъдеще? Не става въпрос за огледало и среща с отражение, а за комплексността от измерения на общуването и за начините на създаване на бъдеще, за многото видове бъдеще, от които избираме при пробуждането. Патриархалната ера събира световете на принципа на колекционирането, намира познание през разделянето и поставянето в чекмеджета. Макар да има фосили на старите културални наративи, които неистово се мъчат да я задържат, самото еродиране на жизнеспасяващите условия за живот и желанието ни за самосъхранение ни води до нови парадигми на съчетание и сливане на светове. Живеем във време на пълна промяна на отношението на човечеството към самото себе си и така на всеки от нас към човека до нас.

Юлиана Сайска: Способен ли е човек да си позволи да има среща с Другия? Извън своите закони на живеене, фантазии, възможно ли е да видим Другия в неговата цялост и да признаем съществуването му – такъв какъвто е, неукрасен от идеали и очаквания. Да, в представлението разглеждаме тази позиция – правим ли място за Друг в нашия живот? Има ли място за Друг? Това е въпрос за цял живот. Огледалото е отражение, докато опитът да влезем в диалог е действие, в което се усеща основанието за заедност – ние в това се оглеждаме.

Именно въпросът за себе си в пристъпването и отстъпването към и от Другия сякаш оживява в своята пълнокръвност в представлението – откъм осъзнатите или не страхове; откъм безпокойството от винаги оставащите полета неразбиране дори между най-близките; откъм насъщната нужда от заедност, обич и любов. С това намерение ли започнахте „Сцени на разсъмване“, или част от тези посоки изплуваха неочаквано и за вас?

Юлиана Сайска: Изначално представлението се зароди от страха за загуба на Другия. „Сцени на разсъмване“ е връщане към живот на една връзка, тази най-интимната, наречена любов. Процесът е пътят на съживяването, за да излезем накрая отново заедно, отново цели. „Когато са изгубени всички, всички смисли, искам ти да си до мен и да ме прегърнеш“, казва Цвета в пиесата.

Цвета Софрониева: Когато писах този текст, близо до мен седеше смъртта – лично, защото любим човек бе в угрозата ѝ, контекстуално с развилнялата се пандемия и екзистенциално, тъй като запозната и с природните науки, съм наясно, че човечеството със сигурност стои пред нея като най-възможното си бъдеще и продължава да е сляпо за това, а ако погледне, веднага се залъгва в самохипноза, че може да продължи, както е било, и да я избегне. Мен ме вълнуваше какво прави с нас смъртта и как животът може да пребъде, като се опре на любовта и осъзнатата ни отговорност към нея. Как да се вслушаме в една единадесета заповед Божия: Не умирай! Как да не умре Човекът. Бъдещето в множествено число. В самото начало обаче въпросът за смъртта вълнуваше групата предимно като въпрос за умирането на самата любов. За мен лично любовта не е нещо, което може да умре. Самата реална смърт обезсмисля въпроса за умирането на любовта. Тоест имаше някакво разминаване в дефинициите ни за любов. Кога и как умира любовта и как страдаме от това, и как да се справим с него. От една страна, текстът логично носи тези въпроси, но те не са основни. В текста любовта е живителната сила, а не нещо, в което или то е наша, или ние сме негова жертва. Стори ми се да ме връщат в някакъв отдавна напуснат контекст на дълбоко вкоренени патриархални очаквания към любовта. Явно имаше нужда на няколко места в текста да се включат елементи от личните наративи на участващите на сцената, за да се посади и присади език в езика, контекст в контекста. И чак тогава може да има транслация. Така да се каже през трансплантация. Тоест аз реогранизирах текста и проведох безброй разговори с Юлиана, така че текстът да поеме както нужното му от контекста на групата, така и от личните ѝ наративи, за да се създаде изобщо пространство за сценичния превод на вътрешната необходимост на моя текст на сцената. Като непрекъснато задавам на участниците на сцената и на публиката въпроса за техните дефиниции на любов и тяхното осмисляне на животоспасяващото: Какво те тласка?

Какво ви предстои като артистична общност?

Юлиана Сайска: Преди да говоря за следващите ни проекти, искам да подчертая, че искрено се надявам, че „Сцени на разсъмване“ ще продължи да живее в културното пространство, за да се усети свързаността на различните форми на превод, над които работим, когато представим следващи постановки.
Аз продължавам в мъка, истерия и диалог с възможностите. Споделяме преживявания и основания за творене в нашия Emergency Theater, а основание имаме, защото работим над проекта „Празна е стаята на удоволствията“. Там е пълно с чувства и мисли, които искат да бъдат сценично изследвани, поставени и уважени.

Цвета Софрониева: Току-що завърших пиесата си „Присаждане на Райската градина“ специално за този проект, паралелно на лабораторния процес в България, в който аз не съм участвала директно. Интересно за мен е как ще влезе в диалог пиесата с този процес.
Не вярвам в конструкти, а в истории, а всяка ιστορία е една Одисея. Ние продължаваме да (си) задаваме въпроси. Търсим нови начини на превод, нови извори на заедност.

Цвета Софрониева е авторка на поезия и проза, на есета, театрални текстове, литературни инсталации и поетични преводи. Дипломирана като физик и доктор по философия и история на науката. Работила е като изследовател, културен кореспондент, преподавател по литература в различни части на света. Инициаторка е на интеркултурални програми като „Познание и поезия“, „11.9. Уебстрийминг поезия“ и „Забранени думи“, организира частен салон на изкуствата „Ден на буквите“. Участва активно в създаването на фондация Emergency Theater.

Юлиана Сайска е актриса, режисьорка, психодрама терапевт, преподавателка в Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“, НБУ. Участва в множество независими представления в страната и чужбина. Социално и творчески ангажирана в работата си с деца и младежи от улицата и различни маргинализирани групи. Работи със свой екип от професионалисти от 2017 г. до днес, а в актива на групата има реализирани шест художествени творби, последният проект е „Сцени на разсъмване“. Основателка и основен двигател на фондация Emergency Theater.

Ина Дублекова
26.01.2023

Свързани статии