Ние сме това, което помним. Ние сме това, което не искаме да забравим. Какво щяхме да бъдем, ако нямахме спомена за редките моменти на щастие, за часовете на скръб, за времето, когато са се раждали прозренията ни за смисъла и безсмислието.

Ние сме нашата памет за отминалото време, за умрелите ни приятели, за трагичното в човешкия ни жребий, за светлината и мрака в историческото ни минало, за стиховете на любимия поет, за мъдрите думи на някой философ. Ние сме онази памет, без която няма идентичност, традиция и култура. И ние сме поривът да разберем и видим трайните неща в неспирния поток на времето, за които пише Александър Геров в стихотворението си „Кристали”, наричайки ги „една голяма любов”, „едно голямо вдъхновение”, „една голяма саможертва”. И които имат още много имена.

Споделеното в книгата ми е за това, което помня и не искам да забравя. То се отнася до „трайните неща”, вълнували и мен, и авторите, привлекли отдавна вниманието ми. То е моята представа за творческото начало в човека, който в движението на времето търси и понякога намира себе си.

Авторът

„Когато времето кристализира”, Божидар Кунчев, ИК „Хермес”, 2012 г., 11,95 лв.

Божидар Кунчев е литературен критик, професор в Софийския университет „Св. Кл. Охридски”. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо” (1981), „Александър Вутимски” (1984), „Иван Пейчев” (1986), „Александър Геров” (1987), „Поглед върху поезията” (1990), „Насаме с Гъливер” (1997),„Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров”(2003), „Да отидеш отвъд себе си” (2007) и др.

Бъди верен!

(Збигнев Херберт)

„Натюрморт с юзда” е поредната ни среща със Збигнев  Херберт, извисил полската литература  до най-високото равнище на хуманността  и художествената значимост. Тази книга, също като „Варварин в градината” и „Лабиринт край морето” е извън обичайното писане за изкуството и въобще за човека с духовната му „отсамност” и „отвъдност”. И тук Херберт е майстор на перото, разказващ за изкуството и неговите създатели. И този път той прави от завладялата го тема размисъл за човека и неговите противоречия. Живял известно време като лектор по полски в Холандия, Херберт обиква нейното изкуство, историята и природата й, това, което са холандците. Ако италианското изкуство е за него „ария, кантата, хорал, възхвала на света”, холандското е „възхвала на всекидневността, на скромността, добросъвестността, интимността”. Любовта му към Италия не угасва, но той се е влюбил и в Холандия.
Заради „Натюрморт с юзда”, излязла в Полша през 1993 година, прочетох отново „Варварин в градината”  и стиховете му. Отново се намирах в духовния му свят, където човек не може да се чувства спокоен, тъй като словото на Херберт атакува директно. Това е словото на  ангажиран ум. Това е словото като въпрос, на който трябва да се отговори недвусмислено. Със стиховете си Херберт разпитва историята. Стиховете му са критика на това, което представлява историята с несвършващото в нея зло. Много от  творбите му са размисъл за кризата на човешкото, за безсилието да направим света по-нормален. В тях са носталгията  и присъдата, болката и тревогата и от тях напира главният въпрос – защо човекът не може да бъде друг? Йосиф Бродски, оценил поезията на Херберт като голяма морална подкрепа за поляците, борещи се против диктатурата, пише, че мрази най-вече „вулгарността на човешкото сърце, която винаги създава опростена версия на човешката действителност”. Тъкмо тази  „вулгарност” мотивира Херберт да научи колкото се може повече за човешката природа. Заради нея той извлича максималното познание от своите страдания и драмата на времето, която за него бе войната, изгубеният роден град и съпротивата срещу насилието. Заради нея Херберт казва, че поетът е „опозиционер, защото не се съгласява с човешката кондиция”. И заради  нея той твърди, че „не трябва да се пренебрегва науката за прекрасното” („Силата на вкуса”).
Поезията на Херберт показва, че „по-голямата част от нашите вярвания, убеждения, обществени идеи са плод на лош вкус, дори и затова, че ги храним винаги за сметка на другите” (Йосиф Бродски). Това го показва и неговата есеистика. Словото на Херберт утвърждава един модел за духовен живот, различен от „просташките форми на историята”. То, обречено да говори истината, не търпи уговорки и това се дължи на факта, че поетът, още като млад, е разбрал цената, с която се плаща за малодушието и предателството спрямо свободата. Разбрал е, че векът му не може да се обясни с полуистини. Херберт призовава да се изтръгнем от „опростената” и непоетична действителност. Това изтръгване е отдаване на митичното, на представата за човека като същество, което „прояснява хаосът” (Новалис). Това е благородната идея, изповядвана от човека, когато той е живял с метафизични хоризонти. Само животворната енергия на поетичното и магичното ни помага да  да станем по-истински. Аз поне така възприемам мисленето на Херберт. В „писмото” на Вермеер от „Натюрморт с езда”, всъщност написано от Херберт, се казва, че задачата на творците  не е да решават загадките, а „да ги осъзнаем, да сведем глава пред тях, а също да подготвим очите за нестихващ възторг и удивление”. А ето и други паметни думи на Вермеер-Херберт: „Ако добре разбирам моята задача, тя се състои в помиряването на човека със заобикалящата го реалност, затова аз и моите събратя по занаят повтаряме безкраен брой пъти небето и облаците, портретите на градове и хора – целия този карнавален космос, защото само в него се чувстваме сигурни и щастливи”. Би могло да помислим, че Херберт, ненамерил изход от това варварство, каквото е историята,  съзнателно, с порива на закъснял романтик, посяга към илюзията и магиите на изкуството. И той знае, че красотата, мистичното озарение и творящият дух вече не говорят много на човека. Знае, че сетивата му не усещат „небесното”, за да се радват предимно на онези радости, които му дава масовата култура. И въпреки това поетът твърди, че това не е илюзия и че не трябва да убием способността си за „възторг и удивление”. Само посредством тях животът ни ще бъде по-истински. Доброто, красотата и вярата за Херберт са едно цяло. Само те говорят за наличието на Смисъл. За Херберт човекът е вкоренен в традицията, която се нарича в я р а   и   с в о б о д а.  Императивът, на който той трябва да се подчинява, е „Бъди верен!” Това означава той да не забрави за „науката за прекрасното”, както и за науката за смирението и състраданието. Така Херберт, както виждаме и от „писмото” на Вермеер, говори „на света думи за помирение”, за „откритата хармония, за вечния копнеж по взаимна любов”. Отказали се от доброто в себе си, ние се оказахме в света, където всичко е  „търговия и копулация”. Тези думи са от „Пан Когито за изправеното положение”, където „храмът на свободата/ е превърнат в битпазар”.
В книгата си „Натюрморт с юзда” Херберт казва: „Свободата, за която са написани толкова много трудове, че е станала бледо и абстрактно понятие, е била за холандците нещо толкова просто като дишането, гледането, докосването на предметите. Не трябвало да бъде дефинирана, нито разкрасявана. Затова в тяхното изкуство няма подялба на велико и дребно, важно и несъществено, възвишено и обикновено”. Херберт презира онова мислене, плод на манията ни да измисляме все нови  понятия, заради които забравяме за красотата на света. Поетът вярва в силата на разума, но той не го превръща във фетиш, защото вярва в истината на  интуицията и сърцето. Познанието, дарено ни от разума, често пъти е опасно, а плодовете му са отровни. Разумът е сътворил онези чудовища, с които се бори Пан Когито. Разумът направи всичко прекалено относително и дори абсурдно. Навярно и затова, подвластни на издевателствата му, ние, както пише Милош, носим „печата на непълната човечност”. Затова, убедил ни е Херберт, трябва да ценим и духа, и картините на холандците.
Чета стихотворенията му, покорен се чувствам от неговия Пан Когито. Пак се вслушвам в призива на поета да вървим изправени „сред тези които стоят на колене”. Повтарям си думите му: „оцелял си не за това да живееш/ кратко е твоето време трябва да оставиш свидетелство”. Така отново пред мен е образът на Херберт, когото основателно определят като „поет на мита и културата”, като „исторически поет”. А  Шимборска написа за него, че творбите му са „поезия на интелектуалния размисъл”. Хенрик Хлистовски казва, че при Збигнев Херберт естетиката и етиката са „удивително тясно споени”. Според преводача му на руски Владимир Британишски Херберт е  „светъл поет, лъч светлина в нашето тъмно столетие”. „Още в самото начало той превърна своя морален рефлекс във въпрос на вкуса” (Станислав Баранчак). И така от  родния Лвов през нелегалната му дейност в името на свободата, та чак до снимката, на която го виждаме сред борците на „Солидарност”. До самия си край Херберт  ще бъде против това, в което няма „никаква изисканост на мисълта”, против палачите от стихотворението му „Силата на вкуса”. И в края на живота си той ще се измъчва от „вулгарността на човешкото сърце”. Винаги вдъхвал „живот на мъртвите”, той  се ужасява от живите. За това узнаваме и от „Портрет на края на века”, както и от гневните му реплики, адресирани до хората, изгубили доверието му. За Херберт, почти дочакал края на века, си отива един безчовечен  век, „разяден от наркотици”, век на „хаоса алчността и мъченията”. Вече много болен, той се обръща към студентите с думите: „Представляваме безнадеждно малцинство и което е още по-лошо – узурпираме си правото да подгряваме тревогата. Искаме да подтикнем нашите ближни към размисъл за човешката съдба, към трудната любов, която дължим на великите каузи, а също към презрение към всички онези, които с упорство, достойно за по-висока кауза, се стремят да смалят човека и да му отнемат достойнството”. Херберт няма да измени на това „безнадеждно малцинство”. Вярно е, че той ще „вижда съдбата на човека в най-тъмни краски” (Антони Либера). Но Херберт, пак според същия автор, „напук на това запазва вяра – отчасти ирационална – в съществуването на някакъв род и смисъл в общуването: служене на хората чрез словото”.
Познаващ така добре античния свят, Средновековието и Ренесанса, изпитал жестокостите на двайсети век, нарекъл родната си Полша „съкровищница на всички нещастия”, Херберт говори за онези „похитени акорди/ зле съчетани цветове и слова/ кънтеж на дисосанси/езици на хаоса”. Но трагически поет, той, също като Бродски, остава до гроб благодарен, че е бил на този свят и че е живял със своите отчаяния и възторзи. В края на живота си той  благодари на Господ „за целия този панаир на живота, в който/ тъна от незапомнени времена” („Бревиарий”).
В „Лабиринт край морето” поетът сочи като смъртен грях на съвременната култура, че „тя малодушно избягва фронталното стълкновение с висшите ценности”. Упрекът му звучи като присъда и когато твърди, че съвременният човек си мисли, че може да мине „без образци /както естетически, така и нравствени”. Това поражда  омразата му към „бедните утописти, дебютантите в историята, подпалвачите на музеите”. С нея той отрича нихилизма, така ненавистен и на Чеслав Милош. Херберт е убеден, че трябва да се вярва. Той живее със спомена за уроците на учителя, разкрил му тайните на природата. Спомня си за дървената перодръжка, с която е писал като малък, за своето удивление и наивна вяра. Трябва да се вярва, защото на света са били художниците на  Италия и Холандия, както и строителите на катедралите. Били са и дръзновените умове, изгаряни на кладата. Херберт им дължи голямата си благодарност и той я изразява в творчеството си.  В „Цената на изкуството” от „Натюрморт с юзда” той казва: „Ние сме тези, които са бедни, много бедни. Голяма част от съвременното изкуство застава на страната на хаоса, жестикулира в празното пространство или разказва историята на собствената, безплодна душа”. В стихотворение, посветено на Елзенберг, когото смята за свой учител,  поетът пише: „Живяхме във времена които наистина бяха разказ на идиот/ Пълен с врява и престъпления”. Но Херберт е написал и това: „Би трябвало вече да престанем да мъчим ближния с повтарянето, че животът няма смисъл/…/. „Песимизмът – ето какво навреди на изкуството./…/ Сам аз съм пълен с вина, защото стиховете ми не са никак радостни и засмени. Но това е поради факта, че понякога тъгата трябва да предизвика бунт, да стане зов за нещо по-добро, по-светло”.
Такъв зов са и книгите му „Варварин в градината” и „Натюрморт с юзда”, както и цялата му есеистика. „Работейки усърдно за красотата, предизвиквам добро” – пише Херберт. Той се интересува страстно от историята и  „вечният и едновременно с това променящ се човек”. Интересува го „ще съхрани ли човекът своята природа”. Но най-много го занимава проблемът за ценностите, които „трябва да бъдат постоянни”. На това се дължи и любовта му към миналото, към натюрморта и към всичко, което вижда в световните музеи. „Сред крясъка на света, сред крясъка на идеологията” поетът  намира път към чудесата, за които ни разказва в есеистиката си. С въображението си той се връща назад в предисторическите времена на човека, осъзнал се вече като същество, което има порив за творчество („Ласко”). Връща се и във времето, когато се строят  катедралите на Европа, във времето на албигойците, инквизиторите и трубадурите, в епохата на любимия му Пиеро дела Франческа. „Арл”, „Сиена”, „Спомени от Валоа” – самите заглавия на творбите му говорят вече за духа на Херберт, за този „гражданин на Земята, наследник не само на гърци и римляни, но почти на безкрайността”.
„Натюрморт с юзда” е разказ за холандското изкуство на седемнайсети век, но и за  Холандия въобще, която Херберт нарича „царство на вещите”, „голямото княжество на предметите”. Сигурно  холандците са му благодарни. Много е написаното за холандската живопис, за наводненията, отнели живота на хиляди, за демократичния дух на страната от времето, когато в Европа се шири деспотизмът, за борбата на холандците срещу окупатора, за нечуваната мания по лалетата, за холандската привързаност към простотата в човешкото ежедневие. Но книгата на Херберт е написана от голям поет, пожелал да разбере предишното, за да го сравни със сегашното. Книгата му доказва неговото основание да мисли, че „Миналото не е покрит с плесен музей, това са хората с техните страсти и грешки, хора, които са живели някога, приличали са на нас”.
За Херберт, както е изтъквано, изкуството и животът имат две страни. Едната  се представя от героичното и патетичното, от дълбоките страсти, които те предизвикват, с една дума – това е необикновеното, изключителното, накарало човека да мисли за възвишеното и трансцендентното. А другата им страна се отнася до делничното и уж баналното, до семплата всекидневност, до това, че не трябва да отиваме прекалено далеч в поривите и въжделенията си.
Ще ми се и аз да видя Холандия, но заради написаното от Херберт имам чувството, че вече съм бил там и че вече съм общувал с обикновените й хора и с нейните художници, че съм влизал в техните ателиета и че съм бил  свидетел и на войната с испанците, и на издевателствата спрямо Торенциус, автор на картината „Натюрморт с юзда”. Огромният талант на Херберт ни дава повече от това, което ще получим и от най-дългия престой в тази страна. Збигнев Бенковски с право твърди, че „За Хербертовата Холандия не можеш да говориш просто така, без да слезеш от коня”, защото „Това е дневник от пътешествието по света на мислещия човек”. И защото Херберт е разбрал,  „дълбините и полетите на холандския буквализъм, в който всяко нещо в света, дървото в пейзажа, прозорецът, полуоткрехнатата врата говорят красноречиво не за идеята, не за абстракцията, а за конкретността на човешкото живеене, за греховната суровост на реалността”.
Збигнев Херберт, този голям поет, който разбра:

-нощта на Паскал
-природата на диаманта
-меланхолията на пророците
-гнева на Ахил
-лудостта на палачите-
-сънищата на Мария Стюарт
– неандерталския страх
-отчаянието на последните ацтеки
-Ницшевата дълга агония
-радостта на художника от Ласко
-възходът и упадъкът на дъба
-възходът и упадъкът на Рим

(„Пан Когито и въображението”)

Херберт  „опази завета” и напусна света, без да е повярвал в онези „ездачи на апокалипсиса” от „Елегия за сбогом на перото мастилото лампата”. Потресен от „монотонния поход и неравната борба / на бандити начело на оглупели тълпи/ срещу шепата праведни и разумни”, той бе на страната на последните. Насочил се и „към античните имена и теми”, той показва още веднъж „какъв смисъл имат за нас такива почтени понятия като свободата и човешкото достойнство”.