1
1498

Никога завинаги

IskraBlagoeva-NeverForever
Фотографии: Калин Серапионов

Изложбата на Искра Благоева в галерия ИСИ-София (до 28 февруари) отбелязва, съпоставя, противопоставя множество гледни точки, митове, клишета по отношение на жената, но го прави меко и сякаш безгрижно ги прелива.

Never Forever на Искра Благоева в галерия ИСИ-София е една много женска изложба. Но не защото е мека и сантиментална, или пък „слабосилна” като изразни средства, която представа подмолно дебне сякаш при всяка изява на художничка дори и в наше време. Което ми напомня, че когато се създава Държавното рисувално училище в София през 1896, от самото начало там са приемали и студентки, дори и сред преподавателите има една жена. И все пак основната идея е била те да се занимават с „присъщите” им ръкоделие, бродерия и въобще приложни изкуства. Към това „бащински” ги подтикват и критиците впоследствие, включително когато високо ценят живописните им изяви – основно натюрморти с цветя.

Отглас от този тип разбиране за „женскост” има и в изложбата на Искра Благоева: съзнателно отигран, дори преигран, не просто иронизиран, а деликатно подигран. Стените на галерията са покрити изцяло с червени плюшени завеси, в полутъмното пространство, превърнато в будоар, проблясват няколко обекта, неонов ръкопис свети в нежно розово: Never Forever, носи се мелодия от музикална кутия, в която тутакси разпознаваме песента на Елвис Пресли: Love me tender, love me long, take me to your heart…

Igrachka

Всъщност мелодията се носи от бебешка музикална въртележка за легло, превърната в нещо като женска залъгалка. От нея висят не играчки, а бижута: проблясващи верижки и обкови, камъни с различна големина по накити и пръстени, а също евтини, мили и кичозни фигурки – жабче, бухалче, слонче, котенце…, покрити с мъниста и пухчета. Призвани са сякаш да привличат, но и да отвличат женското внимание, да го подкупят и откупят, така да се каже, за да не се занимава с неприсъщите му неща в мъжки устроения свят. Но като всяка залъгалка, и тази успява само временно, струва ми се – трогнатото женско сърце не изтрайва дълго и най-малкото трябва да бъде подкупвано отново и отново, за да продължи да обича нежно и дълго. И да не се поддаде на хлад, бунт и дори цинизъм в разбирането за мъжко-женските отношения.

„Замайването не е страх” – гласи приблизително в превод от английски названието на тази женска залъгалка. Успиващо се главозамайвам от въртящите се материални свидетелства за обич, а в периферното ми зрение розовият неонов надпис припомня любовните клетви, или поне тяхното начало: „Винаги (ще те обичам… ще бъда с теб… можеш да…)”; „Никога (няма да те изоставя… забравя… изневеря…)”. Казани може би с цялата искреност на момента, но в следващия са вече само думи, чийто смисъл в повечето случаи се губи в текущия живот. А розовият надпис с невинно коварство ги съчетава в едно „Никога завинаги”. Докато междувременно страхът в названието на въртележката продължава да ме гложди – дали страх от раздяла с илюзиите, или от желанието да ги запазиш, или от двете едновременно… Не знам. Важното е, че страх няма, нали.

Всъщност за много от намеците в тази напомняща „Туин Пийкс” среда разчитам само на някакви (женски) интуиции. И колкото и да е странно, се чувствам добре в нея. Съзнателно използвам „намеци”, а не „знаци” или „символи”. Защото изложбата отбелязва, съпоставя, противопоставя множество гледни точки, митове, клишета и т.н. по отношение на жената, но го прави меко и сякаш безгрижно ги прелива. Ценя високо липсата на борческа (тип феминистка) декларативност, която безспорно би изяснила позициите, но би убила нюансите в преживяването. А загадъчната атмосфера предполага точно това – с (пред)усещането, че нещо се е случило, случва се сега, ще се случи, при това едновременно.

Vudica1

Но точно поради фината настройка понякога намеците не успяват да се „зацепят”, така да се каже, и асоциациите се разбягват. Именно това се случва според мен при въдицата и съпровождащия я текст. Сама по себе си въдицата много добре се вписва в цялостното пространство. Със сребърната верижка, заменила кордата, с висящата граната редом с рибарските кукички, които вече изглеждат като накити, със стелещата се по пода черна коса, вързана на опашка – дали като примамка, или като плячка, – тя е превърната в луксозен садо-мазо аксесоар. И в бутафорния театър на мъжко-женските отношения с нескрита ирония поставя реторичния въпрос кой кого и с какво лови… Названието на въдицата обаче „Ема, недей да скачаш в Нева!”, както и придружаващият го текст, разказващ драматичната история на Ема Голдман („известна като бунтар, анархист, пламенен защитник на контрола над раждаемостта и свободата на словото, феминистка, преподавател и писател”), препращат мислите в съвсем друга посока. И сякаш единствената връзка с въдицата е „Нева”, доколкото в направата на този обект Искра Благоева си сътрудничи с Нева Балникова.

Vudica

Затова пък другият текст – към червените завеси по стените, описващ предменструалния синдром като исторически новосъздаден здравословен (и не само) проблем, наистина обгръща сякаш всички възможни намеци в изложбата: когато нормалното се възприема като ненормално, смята се за белег на негодност и ненадеждност, но пък, от друга страна, този дисбаланс може да породи… величие.

И съвсем бегло, докато „плувах” свободно сред намеци и асоциации в общата свръхпрекрасна атмосфера, си помислих защо надписите в залата са на английски, а преводите им са в текста към изложбата. Ще трябва да питам художничката – може да е имала нещо (женско) предвид, а може би не…

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.
Предишна статияНамерената родина
Следваща статияРазговор с Левски