Разговор на Катя Атанасова с Димитър Коцев-Шошо за писането, снимането, героите и още някои по-лични неща.
Кажи за начало как се справяш в движението си между снимането на рекламни клипове, на късометражни и документални филми, снимането на пълнометражни филми, писането на сценарии, на романи? Не споменавам преводите само защото мисля, че са по-отдавнашна работа, но ако греша ги включвам във въпроса?
Всъщност точно това движение между различни жанрове, изразни средства и проекти ме държи в кондиция. Не мога да си представя как правя само едно нещо – например документални филми. Рутината би ме затиснала. Разбира се, при този начин на работа винаги има опасност човек да стане пенкилер и в нищо от тези дейности да не е достатъчно добър. Но все пак аз съм в бизнеса с историите и вярвам, че ако имам добра идея, която искам да разкажа, ще успея да я съобразя с конкретната форма. Казвам вярвам, защото на практика е имало и случаи, в които не съм успявал. Но ще ги запазя в тайна, за да поддържам ореола на човек, който с каквото се захване, все му се получава. По отношение на преводите непрестанно имам чувството, че всеки момент пак ще се върна към тях. Работата с красотата на езика ме влече, но не мога да си позволя да отделя толкова време на една книга, колкото е необходимо, за да стане преводът хубав. И засега само си мечтая някой ден пак да имам времето и възможността да превеждам литература.
По първия си доста успешен роман „Лора от сутрин до вечер“ засне филм, по втория – „Скарида“, още не си, но затова пък съвсем наскоро се появи „Маймуна“, който спечели Наградата на публиката на тазгодишния София филм фест. Не зная дали критиката анализира филмите ти, но хората просто ги обичат. Как се справяш с тази по-голяма задълженост, но и радост?
По отношение на „Маймуна“ критиката беше толкова положителна, че чак звучеше съмнително – дори най-взискателните критици казаха само най-добри думи. Но не по-малка радост за мен беше реакцията на публиката – тя прие филма с любов и с това ми каза най-важното нещо, за което един автор се ослушва: „Давай, искаме още от това, което умееш”. Не знам дали бих се справил, ако хората не обичаха нещата, които правя. Аз не съм продуцентът Джей Джей Ейбрамс, който ще изкара милиони от поредния си проект и му пука на каскета дали хората ще се трогнат чак толкова. Всеизвестно е, че финансовите резултати на киното и литературата в България най-често клонят към нула и надолу. В никакъв случай не се оплаквам – това са реалностите. Ето защо радостта на хората е онова, което ми дава енергията да искам още и още от същото. Иначе най-вероятно щях да съм се отказал след „Лора от сутрин до вечер”. Смятам, че изкуството трябва да вълнува, да ражда емоции, и съм щастлив, че видях хората да се смеят на „Скарида“ и да плачат на „Маймуна“. А най-хубавото, което чух напоследък от една зрителка, беше: „Хората вместо да се мъкнат по психоаналитици, трябва да гледат твоите филми и ще бъдат по-щастливи“. Как да не ми се снима пак?
„Маймуна“ е доста личен филм. Докъде пазеше дистанция от автобиографичните моменти и къде не можеше или не искаше да ги пренебрегнеш?
Да, филмът стана личен, но той е личен, както за мен, така и за Иван Марков, защото писахме сценария заедно. В „Маймуна“ има много емоции, които ние сме преживяли и вкусили. Има разговор за това как според нас трябва да се прощаваме с близките си. Да, и двамата сме изгубили вече бащите си, но тези прощавания дори не могат да се нарекат автобиографични, защото подобни раздели са преживявани от всеки. Ние искахме да разкажем за едно дете, което в начина, по който се прощава с баща си, е по-мъдро от всички нас. Искахме чрез това дете да покажем колко безсмислено е да се втренчваме в мъката, когато е толкова лесно да я превърнем в любов. Щастливи сме, че се получи филм, който на финала предизвиква сълзи на тъга, смесени с радост от красотата да обичаш.
Тъй като и пишеш, и снимаш – един въпрос, който вероятно ще продължим в разговор на Софийския литературен фестивал. Как създаваш персонажите си? Кое ти се струва важно, да не кажа задължително, при изграждането им?
Най-важното е персонажите да са ми интересни, да съм любопитен към тях през цялото време. Отделям доста време на тях. Фабулата се реди по-лесно, когато имаш ярки образи. Умишлено избягвам аз да съм си герой в своите произведения, защото ми е адски скучно от самия мен. Заедно съм със себе си непрестанно, знам си и глупавите мисли, и страховете, и възможностите. Да създавам образи е един добър начин да избягам от Шошо. Вълнуват ме образи, които не съм, но накрая винаги се оказва, че части от мен са в тях. Мисля, че това е нормален процес. Две неща са най-важни за мен, когато мисля над образите – да бъдат запомнящи се и да бъдат верни. Това не е съвсем лесно, защото един прекалено странен образ може да предизвика недоверие в читателя/зрителя. От големите автори съм се научил на нещо много важно – и най-невероятният герой трябва да се води от обикновени човешки желания, иначе би бил неадекватен. Никой автор, колкото и да е голям, не може да изобрети човешката природа наново.
Доколко ти е важно името на героя, или пък кога не ти е важно изобщо?
Когато започнах да пиша разкази в средата на 80-те, и аз, както повечето млади български автори, използвах имена на герои, които да не ми звучат български. Не бяха откровено англосаксонски или френски, но не бяха и родни – по-скоро имена, които не можеш ясно да локализираш географски. Това е доста интересен феномен, който наблюдавам и до днес при някои прохождащи автори. Дали е комплекс някакъв, дали е провинциализъм, или желание да кажеш: „Аз не съм част от българския контекст, а от европейския, от световния“… Напоследък намерих достатъчно хубави български имена, които ползвам, но като ги огледам внимателно, всички те имат някакво по-универсално, а не локално звучене – Ива, Мая, Мила, Бор…
До каква степен създадените герои „се откъсват“ в текста или филма от първоначалната идея за тях?
Някои не отиват твърде далеч от първоначалната ми идея, но ако вземем за пример сестрите от филма „Маймуна“, те се изстреляха в съвсем друга посока, когато ги вкарахме в контекста на фабулата. Първоначалното заглавие на проекта беше „Гаднярки“ – едва ли може да сме били по-далеч от крайния резултат, при който тези гаднярки се оказаха едни интелигентни, свестни и обичливи деца с чувство за хумор.
Кое е по-важно за теб – индивидуалността, личността на героя или това той да е обобщаващ пример за характерен човешки тип, носещ определено послание?
Със сигурност индивидуалността на героя е много важна. Всъщност съм открил топлата вода – само силен, ярък, уникален образ може да внуши у зрителите/читателите усещането за общовалидност. Обобщаващи образи за характерен човешки тип понякога съм си позволявал само при второстепенните герои, смятайки, че те са патерици на основните, но все повече го отчитам като грешка, мързел.
Какво правиш и ще правиш след „Скарида“ и „Маймуна“?
Търся образи, които да ме вдъхновят да разкажа за тях, за да мога после да открия, че всъщност пиша за нещо съвсем различно от онова, което съм си мислил, че ме е запалило да започна. За момента нямам такива и също така знам, че първите, които ми хрумнат, ще са измамни. Но те са важни, те са толкова необходими, колкото илюзията, че търсиш нов път към Индия, а после внезапно се оказва, че си открил Америка.
