С учителя по история в столичното 18-о СОУ „Уилям Гладстон” Емил Джасим разговарят Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов.

„Преподавам – сега започвам единайсетата учебна година, преподавам история в гимназиалния курс. Историята трябва да се преподава така, че учениците – умишлено не казвам децата, а учениците – трябва да разберат, че преди нас са живели хора, които са мислили като нас, чувствали са като нас, които са имали сходни надежди и сходни мечти.” Споделя пред нас Емил Джасим, учител по история в 18-о СОУ „Уилям Гладстон” и програмен директор на Центъра за образователни инициативи.

И допълва: „Те са създавали семейства, било ги е грижа за децата им, вярвали са в различни богове с цялото си сърце, с цялата си душа. Политическите битки не са били по-различни. Преподавам им да разберат, че животът не започва с нас,

светът не започва с нас и няма да спре с нас

и много важно е каква следа би оставил всеки от тях.”

Отдавна искаме да разговаряме с Емил „лице в лице”, независимо че се срещаме почти всеки ден в социалните мрежи, но съвсем различно е да седнем заедно в едно от любимите си места в столичния квартал „Оборище”, където и той се чувства уютно и приятно. Коментираме заедно псевдопатриотичната еуфория около Плиска, странните строежи на крепости и всичко, което се случва около нас в този контекст.

„Аз имам малко по-циничен поглед върху тази ситуация, защото в момента има хора, които се възползват от някои национални комплекси заради „едни пари”. Мисля, че вкарването на някаква идеология или представа, използването на желанието на съвременните българи да се чувстват значими, въпреки лошото си икономическо положение, е наистина с цел да се усвоят „едни пари”. Освен това има много хора, които са  наясно с технологията за създаване на митове. Те знаят, че създавайки един мит, после той много трудно може да бъде разрушен, защото никой не може да отрича една легенда. Може да се отрича една претенция за научност, но не може да се отрича легенда. Легендата няма тази претенция, както и митът. Митът няма изискване за достоверност, той дори не носи и поука. Това е разликата между мита и приказката. Приказката винаги носи поука, докато митът се опитва – и така е от античността, – митологията се опитва да обясни човека по такъв начин, че да не се чувства профан в заобикалящото го сакрално, т.е. да успява да намира своето място, да не го е страх. Ако приемем, че една немалка част от съвременните ни сънародници имат този страх от невъзможността да оцеляват икономически, да живеят достойно, което е много сериозен и основателен страх, то някой трябва да им даде възможността да не се страхуват, сламката, за която да се хванат.

За мое съжаление това не се прави с наличната история,

защото тя сама по себе си със своята фактология дава безкрайно много основания за високо самочувствие. Веднага ще дам моя любим пример, който е свързан с Възраждането. Българската революция през Възраждането в някакъв смисъл е неуспешна. Тя успява дотолкова, доколкото привлича вниманието на великите сили, които се намесват и малко или повече разрешават ситуацията. Само че българските революционери тогава са пренебрежимо малък процент от обществото – изключително малък брой хора притежават усещането за свободата, което много трудно може да се намери. Не че го няма, но много рядко се намира в световната история представата, че свободата е по-важна от хляба, че свободата е по-важна от собственото битуване, от собствения икономически просперитет. Един малко подценяван като революционер, какъвто е, Любен Каравелов го доказва на практика. Той има огромно наследство. Баща му Стойчо Каравела е много богат човек – търговец на добитък. Любен Каравелов, вместо да наследи бизнеса, както бихме казали днес, дори задлъжнява в един момент, за да купи печатната преса, която до ден днешен е изложена в Каравеловата къща в Копривщица. Само фактът, че ние имаме такива хора, като създателите на БРЦК и всички четници, ни дава такова основание да се гордеем, само това стига.

Няма нужда от измислици,

за да можем да видим и да опознаем културно-историческото си наследство”, с изключителна убеденост говори Емил Джасим. А на нас са ни интересни неговата страст към историята и изборът му да й се посвети като учител, толкова не характерно за млад човек в днешно време.

„Това с историята е детска любов. Трябва да съм бил на десетина години, когато родителите ми купиха една детска енциклопедия за историята на света. Освен това всички истории, които баща ми е разказвал за Древен Вавилон, откъдето е той, бяха възбудили страшно много любопитството ми. Опитвах се да си представя какво значи човек да живее на място, което има хилядолетна история, което е люлката на човешката цивилизация. До ден-днешен там има един базалтов лъв, който е на 4500-4700 години, който със сигурност е отпреди пирамидите.

Привличаше ме също и това да мога да си представя как са живели хората тогава, защото до един момент в детското съзнание историята е просто приказка, не е нещо реално. И лека-полека този интерес така се задълбочи, че исках само и единствено да отида в Класическата гимназия, защото знаех, че там се учи страшно много история, учат се латински, старогръцки, т.е. ще имам директен достъп до античните, до оригиналните текстове. И, слава Богу, успях, защото беше голямо предизвикателство. Аз не знаех, че има курсове за подготовка, и се подготвях напълно сам по история, а по литература не виждах смисъл да ходя на уроци. Моите родители, за щастие, са били винаги разбиращи и насърчаващи и казаха: „Щом не искаш да ходиш на уроци – няма да ходиш, като смяташ, че можеш да се справиш. Заповядай, действай!”. А после, вероятно някъде до  Х клас, си представях, че може би ще се занимавам с право. Струваше ми се много интересно заниманието с това човек да изпълнява законите и до някаква степен да прави така, че справедливостта да възтържествува. Имах по-големи съученици, които учеха право, и ми казаха, че е много тежко, че е свързано по-скоро с наизустяване на големи пасажи от текстове, и тогава вече категорично бях сигурен, че ще уча история.”

На изпита по история има 6.00, защото е влязъл в Софийския университет с дипломна работа, която била 100 страници текст – изследване върху властта и идеята за власт в средновековна България до Симеоново време и в Халифата с оглед на един потенциален съюз между двете държави.

„Беше много сериозно изследване за моите ненавършени 18 години. Направих сериозно проучване, което ми достави страхотно удоволствие. Имах случка, когато бях спал в Народна библиотека. Цяла нощ пиша, през деня трябва да ходя на училище, примерно имам класно по старогръцки, след това трябва отново да отида да чета. Но много ми хареса. Честно да си призная, сега все по-често си връщам желанието да правя някакъв тип малки изследвания”, през смях споделя Емил и с притеснението да не излезе, че се фука. Но няма как да не го разкажем, защото тази лична история е показателна за учителя, посветил се на това образованието да се развива и да създава свободни хора. За него историята на България е като лично посвещение, отдаденост, която не всеки би могъл да разбере.

Българската история е много, много интересна.

„Тя е много жива, много динамична. Освен това няма как да не ме привлече, защото майка ми е от Северна България. А пък има една приказка сред нас, историците, че – без да подценяваме другите области на България – Мизия е всъщност сърцето на България, защото там се основава средновековната държава и там се възстановява Второто българско царство, в земите между Дунав и Стара планина.

Тази динамика в българската история изключително много ме вълнува, освен това – не искам да звуча твърде ентусиазирано, но България е според една статистика на ЮНЕСКО на трето място в Европа по наличието на културно-историческо наследство, след Гърция и Италия. Ние не сме изложили една стотна от него, а това, което се излага, на много места се излага немарливо за сметка на строежи от бетон и фаянс”. Кратко и ясно Емил определя това, което ни се случва сега. Според него на този етап е значително по-важно да бъдат запазени и изложени наличните неща. „Да вземем за пример Старосел, това е едно бижу. В Старосел имаме нещо изключително, запазени са дори автентичните цветове в тази гробница, а как е консервирана – покрита с найлони и с черги. Малко по-надолу от тази гробница има малък храм, който е консервиран със сковани дъски. Това не може да е отговорно отношение към съкровищата на културно-историческото наследство. Това са скрити съкровища, които не се пазят, както трябва, и не се излагат така, както трябва. В Свещари имах огромен късмет, когато отидох за първи път с един колега. Още преподавах в НГДЕК, водехме 20 ученици на разкопки в Абритус, в Разград. В един от почивните дни отидохме до Свещари, където ни отведе Галина Радославова, която е една от откривателите на гробницата. И действително Свещари е място, където държавата се е погрижила. Начинът, по който това се случва в Свещари, е добър пример. Ужасният пример е Царевец, кулата на Патриаршията. Ужасен, защото има едно правило, което тук, за съжаление, все по- често се нарушава. Реконструкцията или реставрацията спират там, където започва хипотезата. Това е абсолютно, златно и ненарушимо правило”.

Споделяме му, че това е тема, която особено много ни вълнува и сме я коментирали във „Въпреки” с видни археолози, културолози и общественици.

Опитваме се да си представим Емил в класната стая,

сред неговите ученици. Споделя, че го наричат цербер, защото в клас се съблюдават строги правила, но е убеден, че това харесва на учениците му. „Обикновено учениците идват с представа за изцяло иконизирани български национални герои, които са със статут на някакви супергерои, имат някакви суперсили и могат едва ли не всичко. Комбинацията от този тип наслагвания обикновено ги кара да възприемат изключително безкритично и да не могат да видят човешкото у българските национални герои. За мен най-устойчивата идентичност се гради изцяло върху верни неща. Когато една национална идентичност се гради върху някакви измислици, тя не е устойчива, не е стабилна. Един млад човек с подобна идентичност отива в чужбина и се сблъсква с други светогледни представи.

Учениците си представят, че историята е разказвателен предмет. Когато започнем сериозно работа, виждат, че историята е наука, и се появява този сблъсък. Ако дотогава историята е била просто „разказвателен предмет”, свързван с разказването на едни полуистини, от един момент насетне те започват да разбират, че става дума за наука, която има своя методология, която изключително много разчита на критическото мислене и го развива, и може да им даде отговори на въпроси, които ги тормозят. Защото ние обсъждаме и съвременни процеси в света със стремежа да ги обясним в причинно-следствената им връзка от миналото. Обсъждали сме темата за бежанците и мигрантите към Европа. Обсъждали сме теми, свързани с международната политика, никога български. Българското училище е деполитизирано по закон и на това много държа, но те самите питат, например, какво става в Близкия изток, какво става в Китай. Много хора подценяват учениците, наричайки ги деца, с което някак си пренебрегват способностите им да мислят.”

През цялото време Емил говори с изключителна обич и уважение за своите ученици, за днешните тийнейджъри и е категоричен оптимист за тяхното бъдеще. Според него те са с много отворени умове и сърца. Имат огромния късмет да се родят във време, когато технологиите им дават възможност да сложат света в джоба си. „Извън клишето

бъдещето ще бъде тяхно много по-скоро, отколкото си мислим.

Те вече правят чудеса. По света има предприемачи, които са изключително млади. Много млади хора говорят на висок глас за сериозни проблеми. Имаме примери за изключителни лидери, които тепърва започват да се развиват. И да се появяват. Не само съм оптимист, но и възлагам огромни надежди. Тийнейджърите сега са много по-готини, отколкото съм бил аз като тийнейджър”.

Така говори Емил Джасим, който е на 33 години и е учител от 11. В списъка на тези млади лидери, за които говори, е и самият той, защото се опитва последователно да променя системата не само на образованието. „Това, което развиваме с Център за образователни инициативи през годините, на първо място е да се даде сериозна, истинска, реална, категорична подкрепа на учителите. Тя да е подкрепа методическа, технологична, всякаква. Голяма част от колегите са на сравнително висока възраст. Според различни данни – между 50 и 58 години. Аз съм напълно убеден, че

в България има много талантливи учители –

много като брой и много като талант. Хора, които са много добри педагози. Те имат нужда от подкрепа, за да бъдат адекватни на учениците си и на изискванията им. Да бъдат адекватни на времето не само по отношение на развитието на технологиите, но и по отношение на развитието на педагогическата наука. На първо място трябва да се даде сериозна подкрепа на учителите. Не само на младите, а на всички, които са в системата. Така можем да възстановим най-важното – истинския център на системата, защото истинският център на образователната система не са, както всички с умиление казват, „Децата!”, не – центърът е връзката между учителя и ученика. Тя ще даде резултатите, които търсим, защото ние търсим резултати, свързани с икономическия и културния напредък на България, най-простичко казано. За да можем да постигнем тези резултати, ние трябва да възстановим най-важната връзка по отношение на образованието – между ученик и учител, и след това да създадем реални възможности да се затвори триъгълникът, който се състои от училището като институция, от една страна, ученикът – от друга, и родителят от трета. Това са трите върха на системата на образованието. Един учител не може да работи добре без адекватната комуникация с родителите. Няма как да стане. И ако родителите досега, без да са виновни, бяха абдикирали от отговорностите си, не всички, но масово, то сега е удобният момент да се опитаме да ги привлечем към училищната общност. Тя се състои от ръководството, учителите, учениците и родителите. А когато имаме общност, се работи много по-добре и резултатите са много по-добри. Това, между другото, е голям проблем тук, в България. Той е в неразбирането какво означава солидарност. Аз смятам, че има място за истинска обществена солидарност. Съвременният свят е свят на общности. Успешни са общностите – дори големите брандове градят своята идентичност на базата на общности, на базата на емоционална привързаност към марката. Ако ние приемем тези рекламни принципи за работещи и в обществото, можем да стъпим на тях.”

Това е концепцията, но зад нея се крие конкретната дейност на Центъра по обучението на над 2700 учители в цялата страна. На фона на общия брой от 80 000 вероятно тази цифра не е голяма, но това е пътят. Важни са малките населени места; извън големите градове учителите са по-ентусиазирани, по-отворени, според Емил. „Отдавам го на някаква разглезеност в големия град, на мисълта, че всичко ни е тук, под ръка, и когато решим, можем да го вземем. Има страхотни учители и в София, и в големите градове, но най-важното при тези обучения е възможността за обратна връзка, възможността да разговаряме с колегите.”

С изключително уважение Емил говори за българските учители и сякаш иска да им вдъхне увереност, самочувствие. Дори се връща назад, към двумесечната стачка през 2007 г. Няма как да не коментираме и делегираните бюджети. Тук той отново има неординерна теза. „Въпросът с делегираните бюджети е много специфичен, не мога да кажа категорично, че съм против. В същото време не мога да кажа твърдо „да“, заради начина, по който се изпълняват. Защото делегираният бюджет, както казва Цветан Цветански, председател на УС на Центъра за образователни инициативи, превръща директора в мениджър на лишенията. Той получава едни пари, от които има задължително 80% фонд работна заплата. Той не може да увеличава този бюджет, от една страна, някъде делегираният бюджет може да превърне директора във феодал. От трета страна, добре е да се създаде възможност един училищен екип да има автономия. Има места, където това работи изключително добре. Примерът е в Търговище – Севдалина Зафирова, която е директор на 1 СОУ в града, се справя изключително. Създала е общност в рамките на екипа. Те работят по методически обединения заедно, работят заедно по проблемите, които застават пред училището, участват активно в десетки европейски програми, без преувеличение, и това е гарнирано с изключителна материална база, която на този етап не съм виждал другаде в България. И всичко това се дължи на директора, който е успял като добър мениджър да създаде екип. Защото директорът сам не може да направи нищо, но той може да делегира правомощия, да управлява хора, които да работят в определена посока.“

Дълъг и много стойностен беше разговорът ни с Емил Джасим. Говорихме за още много важни неща, които ни се случват днес. Останаха, както се казва, off the record, но това е друга история, която вероятно също ще бъде разказана. Имаме привилегията да споделяме с нашите гости неща, които остават между нас. Това е знакът на доверието между нас. Но не можем да не споделим усещането на Емил, че в идеалния център на София се извисяват огромните руски/съветски символи: храмът „Свети Александър Невски”, паметникът на Съветската армия, на Цар Александър освободител, Руската църква, докато паметниците на Свети Климент Охридски, на Паисий, на Левски се губят…И още, и още теми за коментар. Според него „проблемът е в липсата на национална доктрина и

национално съгласие кои са ни важните неща.

Трябва да определим не само в какво ни бива, но и кое ни е важно. Важно ни е да насърчаваме децата, които рисуват или ваят скулптури. Нека да ги насърчим. Важно ни е, че имаме страхотно културно-историческо наследство. Защо ни е важно всичко това ли? Защото искаме в България да се живее по-добре. И тук стигаме до големия въпрос. Важна ли ни е България? И ако да, защо ни е важна и с какво ни е важна. Ако успеем да си отговорим като общество на този голям въпрос – другите проблеми ще започнат да се решават един по един. Ние нямаме отговор на този голям въпрос. Разбира се, че е идиотско да се гради идентичност върху фалшификации, върху тухли Итонг. Това нито е устойчиво, нито е нормално, нито е разумно, нито носи някаква принадена стойност. В същото време е абсолютно идиотско да сме настроени нихилистично към нашата българска идентичност, към българската история и това, че сме българи”. Убеден е Емил Джасим и добавя: „Всеки човек носи личната си история. Тя го е научила на различни неща. Това е част от генома ни. Така че историята ни е нужна не само като учителка на народите. Историята ни е важна, защото си е наша. Никой не може да избяга от собствената си история. Това коментираме с моите ученици. Когато човек преживява и мисли през самия себе си, започва да гледа по друг начин, вижда себе си като част от историята. Ние всички участваме в тази история, нашите прадеди са участвали в нея. Това е формирало някакви наши национални черти.“

Интервюто е публикувано в сайта Въпреки.