С Коста Радев разговаря Деян Енев в рубриката „Старите писатели“

Ти не си първият и последният писател на тоя свят.
Запомни това.
Затова не забравяй старите писатели. Ако можеш. И те като теб са си вадили очите нощем, за да изтръгнат от небитието цели светове. Сега на гребена на вълната си ти, а те са напълно забравени. Болни. Живеят сред праха на книгите. Понякога прехвърлят старите награди и грамоти. И си викат – възможно ли е да съм живял напразно, а моите книги да са само прах и пепел.
Не е възможно.

(Деян Енев, „Старите писатели“)

Коста, миналата година получи наградата „Варна“ за литература. От твое телевизионно участие след награждаването разбрах, че за теб наградите не са жалони за писателско майсторство. И все пак с какво чувство прие наградата?

Печелил съм доста конкурси, четири-пет от тях национални, но никога досега награда. Конкурсите са друго нещо. Пращаш си ръкописа по пощата и чакаш резултатите. Някак по-почтено стои. А тази награда при това не е само за литература, а Голяма. Не знам какво значи това и първата ми реакция беше да откажа. Значи освен сърдити писатели, ще има и обидени художници, музиканти и кой ли не. Струва ли си? И наистина около тия награди се разгоряха разни жалки страсти; обаче видях и колко много достойни хора са били около мене, без да знам. Както и друго. Има един лаф, приписван на китайците – ако чакаш достатъчно дълго, ще видиш телата на враговете си да отплуват по реката. За осем десетилетия много тела отплуваха към Лета. Жалко е – сред тях имаше и талантливи автори. Но какво пък – те са избрали омразата за оръжие, не аз.

Първата ти книга „Велосипедът“ излиза през 1978 г. и съдържа две новели – „Майсторът на механи“ и „Велосипедът“. Тогава си в Христовата възраст. С какви мисли държеше дебютната си книга в ръцете си? Има ли нещо интересно около съдбата ѝ? Автор на предговора е Марий Ягодов, а редактор Димитър Яръмов – двама абсолютно забравени писатели, майстори на стилизацията. С какви думи би опитал да върнеш, макар и за миг, ликовете им пред днешния читател?

Първата книга носи вълнения, но и повече съмнения. Аз съм силно съмняваща се натура и дори за миг не съм помислял, че съм надраскал нещо значимо. Пък и не аз определях стойността, а безчисленото ято критици около партийната хранилка. В добрия случай ще прочетеш нещо снизходително, а в общия – ще се утешаваш, че са те премълчали.

А тази книжка я написах поради една любопитна причина. Работех тогава в един вестник, бях добре поставен и намерението ми беше след години, когато одъртея, да пиша криминалета. Но съдбата се изгаври с мене – един мой колега, прочут с неспособността да напише и една дописка, взе та издаде книга. Това събуди задрямалата ми амбиция, грабнах се да пиша и едвам спазих възрастовата граница за библиотека „Смяна“ – такъв бе редът тогава. Занесох я в издателството, оставих я на един червендалест симпатяга и излязох, примрял от срам. Искреното ми желание беше да я хвърлят в коша и да си гледам рахатлъка във вестника. Но за беда един ден, както си смучех виното в Журналистите, влезе същият човек, видя ме, колкото и да се правех на невидим, дойде и ме попита какво чакам, та не идвам. И ми съобщи: в плана си за догодина.

Така започна трайното ми приятелство с Димитър Яръмов, прекъснато от ранната му смърт. А на всеки пишещ препоръчвам редакторските му спомени – един безценен учебник по строеж на словесността.

Марий Ягодов пък беше отдавнашен приятел на баща ми. Вече бе спечелил не само известност – беше един от стълбовете на белетристиката у нас. Нямаше още Маркес, течението магически реализъм не беше формулирано – но си съществуваше в чист вид между кориците на бай Марин Бочев от Дъбниците. Нито той бе чел Маркес, нито Маркес него, не бяха се и прераждали един в друг, пък на – живееха в едни и същи поетически светове. Много може и трябва да се напише за този писател – но кой, Боже мой? Пък и кой ще го прочете?

Но да не навлизаме в долината на тъгата.

Разкажи повече за редакторските си години, знам например, че си работил доста време в сп. „Пламък“. Кои бяха началниците, кои ти бяха колеги? Спомняш ли си за произведения, отхвърлени заради цензурни съображения?

Бях пращал вече някои неща в „Пламък“ – по пощата, разбира се. Една повест, мисля, един пътепис, нещо такова. Отпечатаха ги. После срещнах на улицата Николай Стоянов, редактор беше на белетристиката, и той ме покани в списанието. Беше се овакантило мястото на Божидар Томов. Подозирам, че Божидар, безконфликтно и слънчево момче, не е издържал на тежестта от натрупаната неприязън от страна на авторите. Ще поясня. Списанието можеше да публикува трийсетина белетристични творби годишно. Постъпваха над четиристотин, които, хубави-лоши, биваха отхвърлени. Това са стотици автори, станали неусетно твои врагове до живот. Отхвърлената жена може да те забрави; отхвърленият автор – никога. Е, представете си за десет години каква планина от неприятели се натрупва зад гърба ти тайно и полека. И много често ми се е случвало впоследствие някой да ти подложи крак, без даже да му помниш името и след като отдавна е престанал да пише. Да не говорим пък за ония, дето се издигнаха по различни линии.

Но „Пламък“ за мене бе оазис. В ония години намерихме убежище неколцина нечленове на партията и оценявах тази толерантност. Беше колектив от изявени индивидуалнисти и разнолики таланти – Георги Константинов, Иван Теофилов, Рада Александрова,  Владко Попов… абе всички. Светът течеше отвън – сив и гаден, но тук се дишаше. Впоследствие поех отдела „Проза“ за няколко години и броят на писателите, които не ме поздравяваха, се удвои. Но не ми пукаше. Бях се върнал окончателно на морето.

Ще обясня. Майка ми е от Варна, всичките ми роднини са там. София винаги ми е била мащеха. Отдавна си бях построил една барака на брега, купих си и рибарска лодка – животът ми бе там. Или по-точно – във влака София – Варна и обратно. Колегите ми проявяваха разбиране или търпение. Пък и не пречех никому. Вършех си работата – а тя беше да отсявам деликатно ръкописите и да поемам негативите, да не се трупат на списанието. В това отношение имах безценни помощници – безкомпромисните Йордан Иванчев и Иван Карадочев. Връщали сме ръкописи на сума великомащабни писатели  от онова време – дотам, че вече просто не предлагаха. Огромно облекчение и радост беше да отстраниш някой високопоставен графоман, за да пуснеш разказче на прохождащ автор, чийто талант блести от страничките.

Цензура в грубия вид не помня. Авторите налагаха своята автоцензура. А имаше и забавни епизоди и периоди. Веднага след падането на комунизма всички редакции търсеха т.н. ръкописи в чекмедже. Търсеха, ама нямаше. Кой да е мислил такова нещо? Обаче сръчните занаятчии веднага се ориентираха и само след месец заприиждаха набързо съчинени глупости ала Горбачовата перестройка – дотам беше хоризонтът на преориентиралите се творци. А самият аз имах един роман, написан две-три години преди това, и скрит без никаква надежда за издаване. Казваше се „Остров Маргарита“. И когато вече тръпнех от радост, че ще види бял свят, представих си как всички ще кажат: ей го тоя, набързо се качи в новия влак, кога успя да надраска цял роман?… И ръкописът си остана в чекмеджето, издадох го чак след две-три години, когато на всички им беше все едно.

А веднъж ме обвиниха в цензура. Йордан Вълчев, отличен приятел, донесе ръкописа на спомените си от концлагера. Разтърсващ, чудесен. Имах една забележка. Бай Йордан описваше как всяка вечер затворниците марширували и пеели песен с припев: Масква! Масква мая!… И след припева Йордан прибавяше неизменно своя коментар – една дълга, задълбочена кулска псувня. Предложих му да задраскаме псувнята; и без нея текстът бе достатъчно убедителен. А той ме изгледа подозрително и измърмори сърдито, че и аз съм се продал на московците. След ден-два дойде и рече: Прав си, задраскай я. Наистина много клозетно звучи!

Бог да го прости, светъл образ беше!

И аз, и ти бяхме приятели с Васил Колев, Царство му небесно! Той имаше рядката дарба да помага. Разкажи повече за него.

Васко… Мъчно ми е да пиша за него. Момче-експлозия и емоция. Вечно забързан, главата му бъка от планове и задачи. Движеше нещата в „Литературен форум“ и в „Про-Анти“ – а тия неща бяха легион. До него все беше Владко Попов. Васил – дълъг, предълъг, Владко – дребничък и стеснително усмихнат, и се допълваха отлично. През този период бях вече извън държавната ясла, горд и гладуващ рибар. Тия години бяха изключително бързи, търкаляха се, редакциите се местеха, вестници се раждаха и угасваха, разочарованията ни блъскаха по главите, а оптимизмът ни все не умираше. Не можеше, утешавахме се, всички да бъдат толкова продажни!…Боже! Не можело, а?

Та в тия времена видях една своя книга отпечатана и всъщност неиздадена. Беше в „Български писател“, готова за книжарниците. В същото време Съюзът на писателите изключи нас, отцепниците, образували Сдружението. И книгата се не видя. След време стана дума за това с Васко и той веднага скочи: Давай я тука! Има конкурс в Сдружението, да участва!… Е, дадох я, спечели книгата конкурса, издадоха я и дори платиха хиляда долара или нещо такова. Оттогава май хонорар не съм получавал. А Васко – по-щастлив и от мене, че е помогнал!

Пак той един ден изкрещял по телефона на жена ми: Къде е той, бе? Как на обект! Къф обект, тук София се е събрала заради него, той на обект! Оказа се, че съм спечелил „Огнище“, първия конкурс за български роман, но никой не ме е известил. И в „Трокадеро“ се сбрал елитът на писателите плюс още триста лапачи, на подиума стърчат трима от другите участници и все чакат да се отвори земята да ме глътне и да прегласуват решението. Чакали ме два часа, но прекарани в хапване и пийване, минали неусетно; пък и интригата трябвало да се разреши. Е, докараха ме накрая, развърза се загадката, а тримата колеги тръгнаха по телевизиите да обясняват как съм подкупвал журито. Това впрочем се повтори и при следващия конкурс, на „Развитие“. Само вестник „Труд“ отбеляза с бележка „Дърводелец спечели конкурса за роман“. Сладко, нали?

Всяка седмица ходех на варненската поща и пращах три-четири страници по факса за Васко в „Про-Анти“. Нямаше компютри и други глезотии. А в същото време Васко пишеше своя роман. Един огромен труд, една полуфантазия, притча, фентъзи и какво ли не. Героят се казваше Глум. Два пъти ми пращаше чернови с много поправки, искаше да съкращава, а все добавяше по нещо. (Впоследствие Марин Георгиев го издаде, слава Богу, не знам в кой вариант. Така и не го видях.)

И един ден, в София, Васко ми каза между две чаши: Обещай, че никога няма да пушиш!… Успокоих го, че съм си изпушил полагаемото, но разбрах за какво говори. Диагнозата му бе поставена.

През тия години, щом пристигнех в София, се събирахме в една кръчма, преустроен трансформатор, някъде в края на метрото, където живееше Вихрен Чернокожев. Васко, Любо Лачански, Вихрен и аз. Кръчмата бе сборище на местните джентълмени и доста ни се чудеха – най-вече за какво пък толкова се смеехме? Какво весело намирахме в този живот? А ние се кикотехме чак докато хлопнат вратата на кръчмата и миг преди да затвори метрото.

После Вихрен си отиде. Васко. Любо. Наскоро – и Владко. Аз още чакам – какво ли?   

В сборника ти с есета с горчивото заглавие „Мръсната дума писател“, публикуван в Литернет, открояваш разликата между рутинното и вдъхновеното писане чрез следния пример, цитирам: „Ще вметна само една илюстрация за разликата между рутинното и вдъхновеното писане. При това ще използвам световно име – Хемингуей. Старият Ърни е написал много хиляди страници, при това прав и с молив – някаква странна форма на себеизмъчване. И точно когато е станал световно известен със съчиненията си – полудокументални, полухудожествени – изведнъж го спохожда Вдъхновението. Отваря се вратичката към небесата, слиза ангелът, заличава досегашните натрупвания в мозъка му и ръката сама започва да пише простичката история за рибаря Сантяго и великата му риба. Кратка, сбита, изчистена, гениална. След това ангелът отлита и Хемингуей продължава да пише както преди. Чудото е приключило, било е сън, но слава Богу, сънят е записан на стотина неочаквани странички, белязани с присъствието на сили извън нас“. В твоето творчество имаш ли подобен пример? Изобщо, коя от близо петнайсетте ти белетристични книги ти е носила най-голямо удовлетворение?

Писането е занаят в осемдесет на сто от случаите. Или повече. Имаше навремето поети, дето си вземаха творческа отпуска да напишат стихосбирка. И я написваха. Често – и по две. Примерът с Хемингуей е същият. Но идва – а за мнозина не идва – моментът на вдъхновението. Тогава няма нужда от отпуска, почивка и здрава храна преди писане. Нещата стават от само себе си. Изсмукват те, падаш без сила, вътрешно опустошен – и щастлив. Като след… сещате се какво. Значи вдъхновението те е споходило и написаното – може би – заслужава да се запази. Глупостите, че писателството било труд и от време на време щипка талант, са измислица на бездарниците. А те са легион и определят правилата, съставят учебниците и раздават оценки.

Донякъде труд се изисква в журналистиката. Докато се превърне в рутина. Навремето почувствах, че мога без проблем да напиша всичко за вестника – от информацийка до очерк, репортаж, пътепис или уводна статия. Можех да пиша сам вестника отдолу догоре. Беше страшно лесно – и скучно. Не можех да се примиря с тази скука. Георги Марков я описа в „Портретът на моя двойник“. Някои обаче свикваха. Един екземпляр имаше, бивш писател и журналист, умен мъж, който пишеше речите на вождовете. Съчиняваше колосалните глупости със сатанинско наслаждение. Нямаше нужда да се мъчи. Нямаше критици. Имаше власт и пари. Седеше си, където иска, и преписваше от себе си. И се надсмиваше над нас, пъплещите твари, понесли перото и мастилницата си по баира към Парнас.

Аз не завися от писането. Мнозина мои събратя измряха от болезнени амбиции. Аз тъй и не успях да завъдя амбиции. Когато осъзнаеш колко милиарди хора не са чували за Шекспир и Сервантес, разбираш безсмислието на писателството. Пиша за удоволствието, което си причинявам. И не забравям, че с всички графомани пак е така.

Често сънувам сюжети, герои, ситуации. Повечето ми се изпаряват; но ако нещо се загнезди, записвам го. Ако разшифровам защо съм го записал, може да го използвам по-нататък. Всичките ми писания са абсолютна измислица. Нищо общо нямат с действителността. И защо да имат? Нали хората четат именно за да я избегнат и забравят, да влязат в нечия чужда действителност? В нечий сън? В някоя мечта?

Удовлетворение е дума, звучаща някак делнично и плътски. Чувствам нещо подобно, когато построя лодка. Когато хвана много риба. Когато много приятели са дошли без повод да ме видят и носят хляб и вино. Но това не е съвсем удовлетворение; то е по-близо до щастието. Аз съм лесно податлив на щастие – макар да знам, че то не съществува или поне няма логично обяснение. Нали уж имало някакъв химикал, който се отделял и ни правел щастливи. Ей това са учените – за всяко явление си имат научнообоснована глупост. Откак Дарвин направи пробива и обществото преглътна чутовната му лъжа – от тогава всяка дивотия има учено обяснение.

Никога не чета книгите си повторно. Включвам се в безчисленото множество, което прави същото. Удоволствие ми достави един зловещ партиен критик, който навремето каза за една книжчица моя, че била най-слабата за годината. Това рязко повиши интереса към мене – уязвим по всички линии, неуспоредни на партийната.

Въобще добре е, че едновременно с литературата изчезват и литературните критици.

След промените рязко сменяш гарда. Напускаш София, установяваш се в рибарско селище до Варна и започваш да си изкарваш прехраната с риболов. И правиш това успешно вече няколко десетилетия. Защо постъпи така, заради мръсната дума „писател“ ли? Или заради онова твое стихотворение: 

Облечи си, рибарю, новите дрехи.
Сложи друго платно – със делфин по средата.
Смени избелялото знаме,
извади онази бутилка, скритата.
Дойде ѝ времето.
Как грачат наоколо белите гарвани.
Обещал си отдавна това угощение.
Виж – само птици те изпращат в морето.
И само те ще си спомнят за тебе.

Ах, морето… Избягвам да обяснявам нашата връзка. Който има сол в кръвта – няма нужда от обяснения. Другите пък няма да ги разберат. Никога не съм ходил на плаж, ако това разбирате под море. Както никога не стъпих в писателското прочуто кафене, а десет години работих два етажа отгоре му. Морето е – да лежиш нощем и да се вслушваш в гласа му. Колко силно духа вятърът, каква е вълната, откъде идва – такива работи. Морето е бог, на когото си поверил мрежите, когото молиш за риба и преди всичко – за живота си. Който не знае какво е да си нощем в крехката скърцаща лодка, погълнат от безкрая – той не подозира какво е страх. Предвечен, вроден и уж забравен страх. И колко си щастлив след това, когато стъпиш на твърдо – жив и благодарен.

Външната страна на рибарството – за нея много са писали, мнозина са топвали перо в рибарската пот, но не съм чел някой да е разчоплил рибарската душа. Веднага се плъзгат по кожата, мускулите и солените жили – а какво се таи вътре – това им се губи. Рибарите са хора свенливи – но биха те ошамарили, ако го кажеш. Един стар рибар все повтаряше: Ние че сме боклуци, боклуци сме, ама иди в града да видиш там какви боклуци има!… Свещени думи, все си ги повтарям, когато някой ме придумва да ходя в града.

Рибарският занаят – най-тежкият труд, най-опасният, най-неблагодарният. Но не бих го сменил за никое бюро с компютър и диван. А по-сладко питие от рибарската мастика няма как да бъде изобретено.

Мръсната дума писател е любима моя поредица, тя още се чете – а това сочи, че има мераклии да практикуват писателството. Там не правя паралели с рибарството и морето – ах, горкото море! Кой ли не натопи перото си в бялата му пяна, кой ли не призоваваше от нея да изскочи Афродита, да го понесе в обятията си към Парнас. Пък като свърши отпуската и скочи в трамвая, вдъхновението се отлага за догодина.

Рибарството е кал, студ, умора, мръсотия, безсъние – всички компоненти, за да вдигнеш революция. И сладости, недостъпни за сухоземните. Добре го е хванал старият лъжец Хеми – лягаш свободен и сънуваш лъвове. Самият той едва ли го е постигал, защото не личи да е имал съвест – но даден му е бил този образ и не го похабил.

Майка ми, горката варненка, навремето ми хвърлила пъпа в морското училище. Тогава моряшката униформа е имала магично въздействие върху дамите. После съжаляваше горчиво за избора си. Веднъж пък една гадателка ми каза: Навремето ти си бил гръцки рибар. Не зная кое е наклонило везните на съдбата ми, но ѝ благодаря. Всичко останало е фон, филм, наречен живот, който се върти някъде зад гърба ми.

Вече 16 години живеем без Атанас Липчев и 5 – без Георги Чобанов, създателя на Литернет – двама изтъкнати варненци, без които литературният пейзаж на морската ни столица драматично обедня. Какво е мястото им в твоята писателска съдба?

Наско, Жоро… Чувствам се неудобно, когато си отиват по-млади от мене момчета, при това от жизнения тип хора. Наско бързаше да пише и го правеше хубаво, умно. Последните му две книги особено. Той се взря вътре в човешката съдба и движещите ѝ сили. Видя, че човекът е айсберг – малко е видимото отгоре, в тъй наречената действителност; всъщност нашите същества обитават Вечния океан и всичко видимо от нас е не повече от един каскет. И тогава Онази мина и го прибра на рождения му ден. Тя има доста сталинско чувство за хумор.

През ония години добри хора ми подпалиха къщичката и всичко изгоря. Воланд казваше, че ръкописите не горят, ама много здраве има. Пламна и пишещата ми хитлеристка машина, която се чуваше на една миля в морето. Тогава децата ми донесоха един компютър Правец от нечий боклук, и разбрах, че литературата вече се върти в невидимия Интернет. Приятели ме насочиха към новия сайт Литернет и само след няколко дни имах нов приятел – Георги Чобанов. И цяло необятно пространство да публикувам. И докато си гостувахме с Жоро сладко и напоително, всичко написано в ония години мина през Литернет. Дори и един роман с продължение се точи година и половина. Голямо приключение беше, приятно при това. Имахме и други планове с него… Вярно е, че най-добрите си отиват рано. Жоро се бе посветил на Литернет и прецизираше текстовете във всеки брой. Мисля, че бе достигнал най-висшето ниво на редакторството – графоманите да го избягват интуитивно.

Много хора посрещнах и изпратих в живота си; може би най-драгоценният приятел беше той. Сигурно сега седи на Божията трапеза и обяснява колко важна е литературата за един народ, дето се лута там долу и се чуди каква глупост още да направи. Понякога му наливам от ръкоделното ми узо и търся гласа му. Е, ще се наприказваме някога. Вечността е наша.

Как ти минава времето? Продължаваш ли да четеш, или вече се умори от четене? Следиш ли днешната българска литература? От върха на твоите 80 години, които ще навършиш през есента, какъв съвет би дал на младите си колеги?

Джордж Клуни обнародва едно наблюдение, което аз формулирах преди пет-шест години. Едно време – казва Клуни – мислех, че имам само един орган. Сега излезе, че имам още много. Та тия много органи определиха моето сегашно състояние. От риболова остана неистовото влечение към морето. Както се казва, лодката ми се разсъхна. Останаха спомените. Когато гледам лодка в морето, преживявам всичко съвсем действително. Напрягам жили, дърпам мрежи или усешам треперенето на кордата. Затварям очи – а там, в тъмното, мъждукат риби, водата искри, и всичко е толкова хубаво и истинско, че стискаш очи, докато разбереш, че всъщност плачеш.

Какви съвети мога да дам? Да не съм Максим Горки с неговите глупости? Никой не иска съвети, и съвсем правилно. Никой не може да те научи да пишеш. Курсовете по творческо писане – само каква фирма, а? – са чиста шарлатания. Ако трябва да посъветвам нещо – ако можете да не пишете, не пишете. Ако ви се прати нещо отгоре – може и да е отдолу – и се окаже наистина писмо от ония, които ни следят – тогава запишете го. Но не забравяйте – най-искреният приятел на пишещия е кошчето. Ще се изкуша да се самоцитирам:

Легло, молив и кана вино.
И чакаш знак от боговете –
да ти изпратят шепа думи,
да лумне някой странен образ
разкъсал сивата хармония.
Така ще изтекат годините
а ти ще дебнеш край капана –
легло, молив и кана вино.

Опитвам да чета каквото ми попадне от български автори. В никой случай не са по-долу от чуждите писатели. Но това никак не е висока летва. В цял свят писането е на заден план, просто такова е положението и никой не е виновен. Откакто съм разбрал това, пиша и си трупам в чекмеджето. Може би след мене някому ще е интересно да прочете нещо. Ама надали.

И така, дума по дума, болка по болка, животът върви към своя свещен конец. Амин.

Коста Радев е роден на 26.09.1946 г. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като журналист във в. „Земеделско знаме“ и сп. „Пламък“. След 10.11.1989 г. се ориентира към частната инициатива, но писането си остава приоритет в живота му. Автор на книгите: „Велосипедът“ (новели, 1978); „Земетръсът“ (повести, 1983); „Овчи кожи“ (повести, 1984); „Измислени хора“ (разкази, 1985); „Капан за невестулки“ (криминален роман, 1988); „Пленници на сънища“ (роман, 1988); „Остров Маргарита (роман, 1993); „Сенките на Вавилон“ (роман-пъзел, определен за български роман на 1996); „Атлантида“ (роман, спечелил конкурса на Сдружението на българските писатели, 1998); „Лунни конници“ (роман, спечелил голямата награда на националния конкурс „Развитие“, 1999); „Лабиринтът към Монтевидео (роман, 2004); „Розата на ветровете“ (роман, 2008); „Пентомастики“ (поезия, 2008), „Пентомастики ІІ“ (поезия, 2011). През 2025 г. стана лауреат на Голямата награда на община „Варна“.