0
933

Никола Софийски
и другите

Днес е денят на свети Николай Софийски, мъченик за вярата, пострадал за нея в София през XVI век.

Храмът, посветен на този късен християнски мъченик, е една от архитектурните забележителности на българската столица – елегантно и в същото време внушително, и като размери, и като снага здание, което повечето софиянци добре познават. Църквата се намира на ъгъла на „Пиротска“ с „Опълченска“ и е разположена в едноименния парк градина. Монументалната и майсторски орнаментирана сграда (в стила на водещия по онова време стил на така наречения националромантизъм) е осветена на 03.12.1900 г. в присъствието на княз Фердинанд.

Проектът, по който е строен храмът, е дело на Антон Торньов, и всъщност е една от първите му самостоятелни работи след края на периода, в който той основно сътрудничи на Фридрих Грюнангер.

Интериорът на „Св. Николай Софийски“ също е забележителен. Стенописите са рисувани от Николай Ростовцев. Особено впечатляващ е иконостасът, но отделно от него и амвонът, дело или на майстор-преселник от дебърското село Галичник – край, широко известен от столетия със своите традиции в каменоделството, зидарството и дърворезбата –  или на тревненеца Генчо Марангозов. Прочее, много подобен като стил и изработка е и великолепният амвон в църквата „Св. св. Кирил и Методий“ на Женския пазар, осветена през 1897 г., ставайки с това първият християнски храм, издигнат в новия български главен град след Освобождението. Самият дървен амвон там е от 1911 г., а надписът, издълбан в него, гласи: Андрейя х. Исовъ, родомъ от село Галичникъ, Макiдония.

Ще си позволя едно отклонение, провокирано от последното. Предавам надписа в неговия автентичен вид, искайки да обърна внимание на „случайната“ грешка в изписването на името Македония. Още като дете бях чувал от дядо си популярния сред македонските преселници в София лаф: „Се вика Македония, оти е за маки родена!“

От своя страна, амвонът в храма „Св. Николай Софийски“ също носи интересен надпис, свързан с личността на Аврам Чальовски – известния индустриалец и благодетел от Галичник, започнал след преселването си в София като продавач на боза и тахан халва по улиците, за да стигне после до положението на фабрикант с филантропски профил.

Та, съгласно надписа, амвонът е подарен на църквата от Чальовски. И тук се връщам към споменатия по-горе Генчо Марангозов, защото същият живее в продължение на 17 години под покрива на Чальовски и се издържа от неговите поръчки. Изглежда, че точно Марангозов е най-вероятният (признавам, че не съм проверявал истинността на това предположение) автор на амвона в църквата „Св. Николай Софийски“.

Дали последното е вярно, не е от такова значение тук, защото възнамерявам да поставя в центъра на текста си фигурата на самия светия, на Николай, но и на нещо, отнасящо се до установяването на култа към него. А заедно с това и на почитта към двама други светци, просияли на Балканите през османския период.

В житието на свети Никола Софийски (оттук нататък ще използвам характерния за българската ономастична традиция вариант на Николай) се казва, че той е роден в Янина, Епир, някъде в шестнайсетия век. Никола, който от малък проявявал склонност да прекарва повече време в храма от другите, се захванал по желание на родителите си с обущарския занаят и започнал да го упражнява в родния си град. Но у този обикновен занаятчия имало нещо необикновено – скромността и благочестието му. Това благочестие намирало израз и в неговата благодетелност, в грижата за бедните, бедстващите, отхвърлените.

Само че обущарят Никола започнал да се стеснява твърде много от това, че славата му на благоверен и благочестив човек започва да го изпреварва, да ходи пред него и да му носи внимание и почит, които той намирал за изкусителни.

Затова напуснал Янина с идеята да стане странник, непознат, чужденец. И странствайки, стигнал до София. Където решил да се установи. Запленен, както се казва в житието му (използвано от мен е изданието „Жития на светиите“, София, 1931 г., издава Софийското епархийско свещеническо братство) от броя и величието на християнските храмове в града, както и от манастирите на Софийската Света гора, Никола от Янина останал в София.

Отворил дюкян и започнал не след дълго да печели добре, тъй като уменията му били завидни. И в този град той продължил да отделя за бедните, да посещава затворници и бездомни. Името му в православната общност се издигнало дотолкова, че първенците направо го придумали да се откаже от своето безбрачие, да се задоми и да остане завинаги в София. Никола се съгласил, венчал се за местна девойка и заживял живота си на тих, но виден човек.

Тази слава предизвикала тревогата на някои хора от турската общност в града. За тях Никола започнал да става опасен. Тъй като поддържал добри отношения и с мюсюлманите, той се доверил на една покана и отишъл да пие кафе със свои познати сред тези хора и с някои големци.
След като сложили опиат в шекера му, те го отвлекли и подложили на обрезание.
Оттук тръгва мъченичеството на свети Никола Софийски, който така и не приел, че извършеното с измама го принуждава да приеме исляма.
Кадията се принудил, наистина подобно на Пилат, казвайки, че не намира вина у човека, да го предаде на волята на разярената тълпа, която го отвела в местността Юч бунар и го пребила с камъни. Днес на това място на улица „Цар Симеон“, на което е издигнат параклис, изворчето все още струи.
После изгорили тялото в местността Търница. Християните събрали на следващия ден тленните останки. Станало на 17.05.1585 г.

Съдбата на Георги Софийски (Нови) е така сходна. Пак човек, на когото е завидяно заради благочестие, но и заради хубост. Изкушаващата хубост на някой, когото, унищожиш ли го, освобождаваш се от собствените си демони, от бесовете в теб. Смачкваш това, махаш го и си чист от помислите си, разтоварен си от това лице на дявола, което те изкушава. Защо да няма да спиш нощем, защо да се блъскаш в стените на несвъртането? Нали си един от добрите, благочестивите, уважаваните? Нали си вече в реда на праведните…
Убийството на свети Георги Нови Софийски било извършено на 11.02.1545 г. Било Неделя Месопустна, 11-и февруари.
Този човек, Георги, дошъл в София от Кратово, понеже се стремял да избегне похотта на нарочилите го. Застигнала го, за да засвидетелства.
И третият. Свети Георги Янински. Роден и умрял в Янина. Далеч по-късно – между 1808 и 1838 г. И той бил занаятчия, но не като Георги Софийски, златаря. Георги Нови Софийски бил златар, не казах.

Животът на свети Георги Янински странно се среща в някои неща с живота на другите двама, за които говорих. От една страна, той е от Янина, също като свети Никола Софийски, а от друга, според преданието за неговия жизнен път, е бил обвинен, мъчен и убит на края по обвинение, че не признава истинската си вяра, също като Никола, но че и също като на Георги Софийски му е завидяно заради нещо. Заради хубостта…
Защото на 12 години Георги, момчето от Янина, било отвлечено от някакви си войници, които го влачели със себе си заради хубостта му и го имали за техен. А оттам и за правоверен. Нещата се събраха: отричане от вярата. Като при свети Никола.

Целият смисъл на днешните ми приказки, които са се сторили вече, предполагам, на мнозина като мрачни, а на същите тези, че и на други мнозина, като делящи и цепещи, не беше в нищо от привидяното. Никакво цепене не ме влече.
Смисъла видях в това, описвайки сходствата между трите житиета, така, както са предадени, да насоча вниманието към един културологичен факт. Към това, че след официалното канонизиране за светец на Георги Янински в средата на XIX век, извършено от Константинополската патриаршия, в земите около София, Кюстендил, Трън, Пирот, Видин започва да се появява иконография, в чертите на която може да бъде разпознато както възпроизвеждането в синхрон със скорошната канонизацията на най-новия светец (свети Георги Янински) на новоутвърдения зографски канон, така и споменът за свети Георги и свети Никола – мъченици, претърпели мъченичеството си в София, но свързани, както видяхме, по един или друг начин, с погиналия в Янина светия.

Подкрепа на едно такова твърдение намирам в съзерцавани от мен иконични творби в Неделишкия манастир (между Драгоман и Трън), в храма „Свети Николай Чудотворец“ в Елин Пелин, в църквата на Кочериново, в църквата на село Богородица, Огражден, че и в други църкви, намиращи се в околностите на Брезник, Трън и Лом.

Да, за цялата днешна Западна България говоря. Клисарят в село Богородица ми каза с пълна убеденост (тъй като надписите от 1884 г., рисувани от дебърски творци, са се изтрили), че това е свети Георги Нови Софийски. При положение, че иконографски разгледано, беше спазен и в този храм безупречно канонът на свети Георги Янински – с феса на главата, с ризата, която се спуска от кръста надолу, сигнализирайки палеобалканския произход на облеклото.

Макар и да не развих тезата по-пространно, мисля си, че към средата на XIX в. в Софийско и периферните на този огромен културен център територии се обособява и оформя култ, синтезиращ в себе си черти и от тримата светци, за които говорих.

Още веднъж: Свети Никола Софийски, Свети Георги Нови Софийски, Свети Георги Янински.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияУрокът на Хафнер
Следваща статияНеразказаната история на галерията