Тази игра беше много проста. Не изискваше нищо, само двама души. Нито карти, нито зарове, нито хартия и молив, нито впечатляваща обща култура. Двама души. Толкоз.
А помагаше да се убива времето. Когато седиш и чакаш, както нас, по цял ден, и на другия ден пак, нищо друго не помагаше. Ние, момчетата, седяхме и чакахме. В едно огромно хале. Даваха ни вода, даваха ни сандвичи. Спяхме на шалтета на пода. От едната страна на халето имаше тоалетни, които персоналът поддържаше чисти. И ние чакахме. От време на време извикваха името на някого от нас по високоговорителите. Той ставаше, събираше си вещите в мешката и излизаше през вратата. Но после минаваше много време, преди да извикат следващия. И така, вече не помня кой, веднъж каза – хайде да играем на една игра. Тези около него лениво се размърдахме, сигурно беше измислил някаква поредна глупост. Но не беше така. Играта се оказа буквално всмукваща, караше те да напрягаш цялата си психика. И затова победата беше много сладка. Победата светкавично издигаше авторитета ти сред останалите и дори осигуряваше нещо като страхопочитание, което започваше да се вее като плащ след теб. Все едно да излъскаш един кинжал до блясък, това се случваше с човек, който беше успял да постигне победа, или още по-добре, серия от победи. Или да го кажа и по друг начин – от колана ти висят скалповете на победените и докато вървиш, те леко се полюшват сред смразяващата тишина.
Разбира се, утре може да загубиш. Но после – пак да победиш. Това ѝ беше най-хубавото на тази игра, че нямаше сигурни шампиони.
Отделните сеанси между двойките понякога продължаваха и повече от час. Веднъж дори двама играха половин ден. А публиката наоколо следеше с очи, отворени на четири, развитието на ситуацията. Нямаше сигурен шампион, както казах. Всеки път трябваше да се хвърляш в битката като за пръв път.
Добре че беше тази игра. Иначе чакането щеше да ни убие.
Но ето че дойде Люк. Люк дойде от много далеч, май от някакъв друг континент. Майка му заминала с него, когато се развела с баща му. Живял там дълги години с нея. Английският му беше безупречен, веднага ни събра очите.
С една дума, Люк също се включи в играта. Бързо се разбра, че е непоклатим. Не трепваше. Той просто не можеше да загуби. Иначе нямаше някакви особени качества или умения. На моменти, честно казано, изглеждаше направо празноглав, или, хайде, нека да го кажа по-меко, простодушен. Но в тази игра нямаше равен. Беше като машина.
Една вечер, като си лягахме, се приближих до него.
– Искам да те питам нещо – казах.
Той вдигна към мен детските си очи.
– Как го правиш? – продължих.
Всеки друг щеше да се направи на важен. Или най-малкото, да не издаде средството, което му помагаше да побеждава. Люк се засмя, сякаш ми подаваше филия хляб. С него всичко изглеждаше толкова просто.
– Просто гледам навътре, а не навън – каза. – Това е всичко.
Играта, както ви казах, наистина беше страшно проста. Двама души се гледат в очите. Губи този, който пръв мигне. На японски носи названието нирамекко. Измислена е, когато битките между самураите станали прекалено кървави.
