„Нирвана“ от Константин Илиев в постановка на младата режисьорка Максима Боева се играе в шуменския Драматично-куклен театър „Васил Друмев“.
Женски гръб. Красив женски гръб, който се извива в такт с мислите на Жената. Маска, наподобяваща зловеща птица, мистично театрално чудовище, което би могло да яде душите на хората. Маската танцува с тялото. Движат се неуловимо; нежно и в същото време експресивно е изпълнението им. Жената дава начало на спектакъла. Не е иронична метафора, а красиво въплъщение на любовта. Тук тя е маска, която вледенява кръвта, но разгорещява мислите. Маската ще ни води нататък в представлението – ще ни съблазнява, но и ще ни отблъсква. Ще омагьосва мъжа, ще го души, после той нея. Но така или иначе, тя е неизбежна. Неизбежна и загадъчна в своята изкусна трагичност.
Нирваната е състояние на тихо блаженство, плахо пристъпване към земите на спокойствието и тишината. Възможност човек да затаи дъх, да приеме в себе си цялата неизчерпаема мощ на безмълвието и да продължи. Пиесата „Нирвана“ на Константин Илиев е именно за това – за скритото мълчание, за преизподнята и съда на думите. Едва ли има по-обсъждана пиеса в българската драматургия – някои категорично я нареждат до върховете, други изобщо. Това няма значение, що се отнася до любопитството на режисьора да изследва и разглежда отново и отново историята на Лора Каравелова и Яворов, която всъщност е история на Жената и Мъжа. Нищо не може да спре човека, създаващ театър, да преоткрива, доразвива и рови още и още в раната „Нирвана“. Пиесата е необятност от възможности и в същото време толкова разбираема и вълнуваща, че няма пасаж, който да не звучи като емблематичен вик. Самата режисьорка Максима Боева споделя, че „тук не са интересни категоричните хипотези, нито търсенето на вина и разглеждането на аргументи“, а аз допълвам – тук интересна е срещата между Жената и Мъжа на ръба между пропастта и скалата, когато едно леко движение може да накара единия от двамата да полети. Щастливият полет в любовта е също толкова опасен, колкото и нещастният. Дебютният спектакъл на студентката по режисура от класа на проф. Пламен Марков е съзерцаване и изслушване на мъжа и жената, които толкова много говорят и пак стигат до мълчание. Този разговор се случва в мига преди тяхното политане от ръба. Приютени под покрива на Драматично-куклен театър „Васил Друмев“ в Шумен по покана на директора Димитър Димитров, Максима и екипът на „Нирвана“ получават възможност да завършат работата си – доразвиват я за камерната сцена на театъра, където представлението сякаш заживява още по-уверено своя живот.
Българският театър е виждал не малко интерпретации на пиесата, разбира се, всяка от тях присъства в аурата на собственото си решение, индивидуалност и стил. Не поемам излишната смелост да категоризирам и оценявам кой е най-сполучлив, а и аз самата не съм гледала толкова много варианти. Това, което знам като човек уважаващ и познаващ текста, е, че съществува едно леко притеснение, една неуловима опасност, когато гледам „Нирвана“. Тази напрегнатост идва основно от няколко мои въпроса: как ще се избегне несъзнателният понякога избор да се симпатизира повече на единия; дали режисьорът ще съумее да осуети еднопластовото словото в устата на актьорите; ще бъде ли прескочена успешно бездната на чисто митологичното в изграждането на образите и ще бъдат ли доведени те до искреност и човечност, в която да сме готови да ги разберем и да съпреживеем драмата им.
Ето това прави спектакъла на Максима Боева (режисура), Ирина Митева (Жената), Александър Евгениев (Мъжа), Борис Далчев (сценография), Василена Ялъмова (костюми) и Анна Мария Недкова (пластика) забележителен, доведен почти до състоянието „явление“ на сцената в момента – той е една прецизна и стилна театрална история, в която всички познати компненти на това древно изкуство са изпълнени с финес, мисъл и точност. Режисура, актьорско майсторство, сценография и музика – въплътени в единствената мисия да изпълнят виденията на текста – неговите думи, чувствата на героите, светлината в стаята, шумоленето на роклята на Жената, запалването на цигарата на Мъжа, щракването на пистолета, застиналите усмивки. Тук първата строфа на стихотворението „Нирвана“ присъства във всеки един ъгъл на сцената, „спят вечните води, безбрежните води…“. Целият спектакъл е решен в нюансите на тази метафора, която разглежда водата едновременно като дълбока и мътна, и в същото време – най-чистата и хармонична сила, по която човешките емоции се носят като лодка, нестабилна, но красиво плаваща.
Младата „Нирвана“ има и друг добър ход да ни представи своите познати до болка персонажи – тя ги „затваря“ в една черна рамка, напомняща на кино лента. Тази рамка, която чисто сюжетно прави паузи между отделното действие, само привидно изпълнява обикновена функционална длъжност. За мен черната разкадровка е звънец за нарастване на напрежението на сцената, един път е по-тих, друг път – леко агресивен и заплашителен, а към финала става все по-очакващ и настръхнал. Сценографско хрумване, което така деликатно отделя публиката от случващото се на сцената, подходящо за тихото напомняне на Максима, че това тук няма да е само историята на Лора и Яворов. Това тук е и онази история на Жената и Мъжа, която никога няма да спре да се повтаря, която ще се върти в своя лабиринт и ще натрупва все по-близки, все по-достъпни значения, съумяващи да докоснат зрителя, чиито сетива са отворени за такава болезнена и откровена любовна битка.
А битката нямаше да се случи по този категоричен и елегантен начин, ако актьорите не си бяха свършили работата отговорно и талантливо. Личат дисциплинираност и желание да надскочат разпознаваемите характеристики в поведението като Лора и Яворов и да стигнат до Жената и Мъжа. Заложено в пиесата на Константин Илиев достатъчно аргументирано, тук това превръща играта им в изповед на всеки човек. Ирина и Александър вървят в противоположна линия на взаимодействие и това кара интересният им тандем да изглежда така непринуден. Точно такова е неговото изпълнение, докато тя е като балерина и воин едновременно, всяко движение е премерено, всяка стъпка – спазена, думите са прецизно и блестящо изговорени, като добре наострен нож, който стига до най-тъмните кътчета на душата. Едното не може без другото – тази женственост и сила, които младата актриса носи, не биха могли да изпъкнат и заживеят истински без изпълнението на Александър, което се колебае между момчешкото и мъжкото, постигнато чрез небрежна и леко разсеяна игра, но подплатена с индивидуалност.
Диалогът между Ирина и Александър редува нападателност и отегчение, умора и енергия, любов и омраза, егоцентризъм и разбиране. И в него, като най-поетичното и дръзко продължение на тази вече невъзможна любов, се ражда финалът. А той е бездиханен и въображаем – никаква следа от буквализъм и излишна театралност. Времето на сцената спира да се движи, за да може Жената да поеме към края. Краят тук не е трагичен, нито сантиментален. Той е фотографско изображение, на което червената светлина в дъното на сцената, в коридора, по който преди малко Тя се е движела нервно, е всъщност стаен образ на смъртта. Незабележим, присъстващ в цялото сценично действие като красив фон, той изобразява надвисналата опасност. Тази опасност и сега, в края на една човешка връзка, е повече опасност от неизговореното и неизживяното, отколкото от последвалото действие. Сцената е тиха, думите вече ги няма. Неизговорената тишина е нирвана, в която душата може да се потопи „безбрежно“ и завинаги.
„Нирвана“ спечели награда за цялостен спектакъл на Фестивала на малките театрални форми във Враца, както и награди за актьорско майсторство – на Александър Евгениев и Ирина Митева, за режисура – на Максима Боева, за сценография – Борис Далчев. На Друмевите театрални празници в Шумен „Нирвана” получи наградите за спектакъл и за женска роля (Ирина Митева).
