Доколкото комунистическият тоталитаризъм митологизира цялото обществено, че и цялото интимно битие, митовете, легендите и конспиративните теории през онези времена бяха безбройни. Те са дело не само на партийната идеологическа пропаганда и нейните високопарни небивалици, а и на нашето суеверие, на суеверието на нейните милионни питомници. Нашето лековерие се превърна в градивен материал за химерите на собствените ни палачи – неусетно, но закономерно техните химери станаха и наши, а това ни превърна в пасивни съавтори на собствените ни обществени измами.
Всъщност суеверие е цялата комунистическа доктрина, съградена не от реалии, а от фантоми. Фантомични, недействителни и утопични бяха не само поставените от тази доктрина величествени цели – фантомични, недействителни и утопични бяха и похватите, чрез които тези цели бяха преследвани поколения наред. А когато една общодържавна доктрина се разминава така безнадеждно с човешката природа, когато държавността се окаже така несъвместима с човечността, на властелините им остава един-единствен изход: ведомственото насилие, деиндивидуализирането на индивида, господството на институцията над личността. Това господство е толкова по-пълновластно, колкото по-авторитарно и по-тоталитарно е съответното обществено устройство. А по степен на авторитарност и тоталитарност реалният социализъм нямаше равен на себе си – в това отношение той надхвърляше дори нацизма. Тъкмо затова и неговите социалнополитически митове бяха по-многобройни и от нацистките.
Един от тях митологизираше труда.
Не ще и дума, че трудът е жизненонеобходим, че без него е невъзможно не само обществото – невъзможни са и човекът, и човечеството. За разлика от животното, за да живее, човекът трябва да произвежда, а се произвежда чрез труд – не чрез паразитизъм. Освен това, отново за разлика от животното, човекът може да оцелее само в общност, само като човечество – не и в себеизолираност. Всичко това предполага трудова дейност – колективна и индивидуална.
Така че трудът е насъщно необходим – предпоставка и средство за оцеляване на вида ни е. Подобна необходимост е фундаментална – тя като че ли не оставя място за митологизиране. Ако в една общност, а всяка държава е общност, никой не се труди, общността ще се разпадне и човекът, а съответно и човечеството, ще се себепогубят.
От осъзнаването на тази елементарна истина до нейното въплъщаване обаче пътят е каменист, разновиден и непоследователен. Докато модерните капиталистически общества, а това са всички правови, цивилизовани държави, стимулират гражданите си да работят чрез високи парични възнаграждения и редица социални блага и придобивки, тоталитарните предпочитат да го правят по командно-административен път, сиреч чрез открито или прикрито ведомствено насилие. Става дума за различни вариации на онова незабравимо „Трудът те прави свободен!“ („Арбайт махт фрай!“), което красеше порталите на изтребителните нацистки концлагери и което бе в една или друга форма унаследено и от комунистическата идеологическа пропаганда. Която, тъй като не можеше да обезпечи високите парични възнаграждения на развитите индустриални общества, реши да компенсира дефицитите с изобилие от обществен ентусиазъм. Това се оказа по-изгодно – за разлика от жизнения стандарт, ентусиазмът не се захранва с реална продукция и не струва особени усилия, той може да бъде лесно внушен чрез конгресен патос, чрез гръмки обещания, чрез многобройните похвати на отдел „Агитация и пропаганда”: по-лесно е да декларираш благосъстояние, отколкото да произвеждаш такова.
Да се внуши ентусиазъм се оказа наистина лесно – трудно бе обаче внушеният патос да се поддържа в тонус. Защото, когато е без материално покритие, когато е изпразнен от реално съдържание, ентусиазмът отегчава и уморява. Така е в любовта –така е и в социото. Подобно на любовния екстаз, общественият ентусиазъм е не дългосрочен социален ресурс, а краткосрочен порив. Неговите талази са само начални, встъпителният обществен огън наистина се възпламенява от партийните демагози бързо, но и бързо гасне. А след угасването му остава само пепел – пепелта на разочарованието, на тягостното подозрение, че си бил подведен, употребен и изхвърлен, казано с ленински език, на бунището на историята. Така ентусиазираните маси, които довчера вярваха на държавните оратори, че само след десетилетие-две ще настигнем и задминем и по брутен вътрешен продукт, и по жизнен стандарт Съединените щати, с времето потънаха скоропостижно в блатото на апатията. И то така непробудно, че вече никой и нищо – никаква идея, никаква кауза, никаква нова цел – не бе в състояние да ги измъкне от унинието, в което тънеха, и да ги поведе на нов граждански щурм.
Този неблагоприятен за Партията ръководителка развой е неизбежен – битовата реалност винаги побеждава екота на словото, пък било то и слово държавническо. Процесът обаче постави демагозите от отдел „Агитация и пропаганда” пред ново изпитание: да провъзгласят унинието за възхита, да уговорят общонародната аудитория, пък и самите себе си, че онова, което ден след ден милиони творци на благата изживяват, е не отегчение, не досада, не празнота, безволие и неудовлетворение, а върховен смисъл. Но и със силата на партийната агитация и пропаганда не е проста работа да убедиш хората, които вече си разочаровал многократно, в нови очарования, в нови сияйни висоти, казано с езика на Александър Зиновиев. Особено след като и съветски романисти като Зиновиев, и родни поети като Иван Методиев предпочитаха да повярват на собствената си сетивност, отколкото на официалните тези:
Така красиво всичко се руши,
че нищото върховен смисъл става…
А за това защо и как възпламененото от фишеците на партийната идеологическа пропаганда абсолютно нищо се превърна във върховен смисъл за цялата ни държавност, ще поразсъждаваме в следващото есе.
