Разговор на Димитър Бечев с Питър Померанцев за новата му книга „Нищо не е вярно и всичко е възможно“, за Русия, привидностите и реалността.
Още си спомням как за първи път се натъкнах на Питър Померанцев, когато преди четири години прочетох есето му “Путиновият Распутин” на страниците на London Review of Books. Негов главен герой е главният “политтехнолог” на Кремъл Владислав Сурков, съвместяващ кариера в администрацията на президента на Руската федерация с изяви като драматург-авангардист и писател. Някогашният фен на “Пинк Флойд” днес е познат освен всичко и като автор на многозначителната концепция “суверенна демокрация”. Русия обаче отдавна не е демокрация, а е еволюирала в странен хибрид между феодално имение, управлявано от Царя и неговите хранени хора, и постмодерен телевизионен фантазъм в шаблоните на формати като “Биг Брадър”, “Сървайвър” или “Блондинка търси милионер”. Тук е и силата на Померанцев, който прекарва първото десетилетие на XXI век като телевизионен продуцент в Москва, “завръщайки се” в страната, от която неговите родители са емигрирали през 70-те, за да открие “едно общество на симулации”, на “зрелища и жестокост”.
Нищо не е вярно и всичко е възможно е книга за размиването на границите, за непрекъснатата изменчивост на човешките връзки, личностните роли и житейските стратегии в една флуидна като кошмарен сън политико-обществена среда. Тази среда в крайна сметка е почвата, от която израства самодържавният модел от съвършено ново поколение, въплътен в променливия образ на Путин – невзрачен треторазряден функционер на КГБ, баща на нацията, мускулест мачо, лошо момче и харизматичен бандит (“Виждам логиката на имиджмейкърите: Кого уважават хората най-много – Гангстерите. Нека да направим нашия лидер да изглежда като гангстер”), икономически реформатор, съратник на Запада в борбата с тероризма, водач на кръстоносния поход срещу американската хегемония в глобалната политика, същевременно носталгик по славните времена на СССР и православен фундаменталист, олигарх, но и приятел на “малкия човек” в руската провинция и какво ли още не. Померанцев ни представя една палитра от неподправени образи, запечатали в себе си различни аспекти и лица на съвременна Русия: някогашния гангстер, спечелил слава като автор на книги и игрални филми, посветени на собствения му път в живота; момичето от Донбас, препитаващо се като любовница на състоятелни господа (известни като Форбсы, по аналогия с ежегодната класация на богаташите в авторитетното американско списание); Александър Можаeв, самотен борец за опазване на архитектурното наследство на стара Москва, поглъщано ден подир ден от цунами стъкло и железобетон; проститутката от Северен Кавказ и нейната сестра, “черна вдовица”, готова да падне жертва в името на своя радикален прочит на исляма; бизнесдамата, станала жертва на “рейдърска” схема на хора от властта за овладяване на нейната фирма; телевизионните лечители от Анатолий Кашпировски насам; универсалния имитатор Владик Мамишев-Монро; таксиметрови шофьори, готови да прочистят Москва от “нашествениците” от Средна Азия; рокерите-фенове на Путин; “хипстърите” с айфон и безкофеиново кафе в ръка в редакцията на онлайн издания като snob.ru, подхранващи илюзията, че все пак в Русия има свобода на изразяване и себереализация.
На фона на този главозамайващ калейдоскоп, където единственият що-годе сигурен ориентир се оказва неподправеният цинизъм, в повечето случаи процъфтява гротескно-тавтологичният култ към “стабилността”. Померанцев: “Президентът е президент на “стабилността”, антитеза на ерата на “объркването и здрача” през 90-те. “Стабилност” – тази дума бива повтаряна отново и отново в безброй наглед несъответни контексти, докато не започне да отеква и звънти като огромна камбана, обозначавайки всичко добро. Всеки, който се противопоставя на президента, е враг на великия бог на “стабилността” (стр. 77). Обичаен спътник на стабилността е ефективността. “Ефективното” се превръща в raison d’être на всичко: Сталин е бил “ефективен мениджър”, който е трябвало да направи жертви в името на това да бъде “ефективен”. Думите се промъкват на улицата: “Нашата връзка не е ефективна”, казват си любовници преди да се разделят. “Ефективен”, “стабилност” – никой не може да дефинира точно какво всъщност означават те, а докато градът се преобразява и набъбва, всеки усеща, че нещата са точно обратното на стабилни и със сигурност нищо не е “ефективно”, но начинът, по който Сурков и неговите марионетки използват тези думи, им дава свой собствен живот и ги задейства като секири, строполяващи се върху всекиго, който е по някакъв начин нелоялен [на системата]” (стр. 78).
Дали “постмодерният” авторитаризъм от първите два мандата на Путин и интермецото Медведев са вече минало? Сблъсъкът със Запада, санкциите и войната в Украйна не бележат ли преход към нова фаза, в която Кремъл затяга директния контрол върху обществото, а елегантно-манипулативните похвати на политтехнолозите дават път на директната пропаганда, грубото инструментализиране на образа на врага, необуздания национализъм и ксенофобия? Книгата на Померанцев може да се чете като мемоари за едно отминало време. Той самият не би се съгласил. “Кремъл включва в своите послания, когото си пожелае, забърквайки вътре всичко: десните европейски националисти, прелъстени от послания срещу ЕС; крайната левица, кооптирана с разкази за борба срещу хегемонията на САЩ; американските религиозни консерватори, спечелени от битката на Кремъл с хомосексуализма. И резултатът е палитра от гласове, идващи от различни ъгли и произвеждащи заедно отзвук в подкрепа за Кремъл, излъчван по Russia Today” (стр. 276). Русия, казва Померанцев, цитирайки хора от високите етажи на властта, е нещо като миноритарен акционер в глобализационните процеси. Но както е печално известно от хищническия свят на руския бизнес – миноритарните акционери са способни, със съответните политически протекции, рейдърски да превземат която и да е компания.
Нека обаче се обърнем към самия автор, който любезно прие да отговори на няколко въпроса, вдъхновени от неговата книга.
Димитър БЕЧЕВ: В ярките истории, които разказвате и в които има върволица колоритни герои, вие присъствате и като участник “отвътре”, и като външен наблюдател – човек от руски произход (за разлика от имигрантите от Кавказ или Средна Азия), но също така британец, преобразен в московчанин. Как се отразява на книгата тази ваша амбивалентна позиция?
Питър ПОМЕРАНЦЕВ: Прави ме така нестабилен и изменчив, както и обществото – аз съм част от шарадата, не единствено наблюдател. От гледна точка на разказа това ми позволява да изживея своя собствена морална криза. Чувствам как самият аз се превръщам в частица от системата, “вмъкнат” съм в нея. Това приближава моя случай повече до, да речем, книгата на Майкъл Люис Покер за лъжци (полуавтобиографична история за Уолстрийт от края на 80-те с автор известен американски финансов жунралист – бел. Д.Б.), отколкото до един чисто външен поглед.
Д.Б: Обрисувате руското общество и политическия живот като мащабно телевизионно риалити, където привидностите изместват – съвсем по потьомкиновски – “реалността” и формират езика и масовото въображение. Дали режисьорите в Кремъл все още контролират сюжета, или са се превърнали в затворници и заложници в собственото си представление?
П.П.: Добър въпрос. Обичайният тест дали манипулаторите са се опиянили буквално до смърт е започват ли да вземат лоши решения. Засега социологическият рейтинг на Путин е висок и въпреки икономическия спад подкрепата за него не се е свила. По всичко личи, че онези на власт знаят какво правят. Ами ако целта им всъщност е да ни накарат да повярваме, че са изгубили усещането за реалност? Наистина ли са тръгнали да вярват на хора като Дугин и Решетников (директор на Института за стратегически изследвания към Президентсвото на РФ – бел. Д.Б.)? Нещо като “теорията на лудия”, прилагана навремето от Никсън за заблуда на противника? Но също така знаем, че всички по-обективни анализатори от цял свят са отритнати и вече нямат достъп до Путин.
Д.Б.: Путиновият разказ, както отбелязвате, в голяма степен изтъква скъсването с беззаконието на 90-те и възстановяването на мощта и достойнството на държавата. Но както казвате и вие, “руснаците имат повече думи за подкуп, отколкото ескимосите за сняг”. Убийството на Немцов изкара наяве острото съперничество между ФСБ и Рамзан Кадиров, два от стълбовете на режима. Колко дълбоко стигат цепнатините в системата? Имат ли значение?
П.П.: Да, те имат голямо значение, но ние нямаме представа какво се случва. Корупцията и достъпът до различни ренти са “лепилото”, което поддържа цялостта на “вертикала на властта”. Конфликтите по правило са за достъпа до приходи от ренти.
Д.Б.: Вярвате ли, че борци с корупцията като Навални или граждански активисти като Александър Можаев, чийто портрет рисувате, имат шанс? Както показвате, народното недоволство се насочва срещу “другите” – т.нар. “чурки” или “черножопые” (расистки названия за мигрантите от Средна Азия и Кавказ), прииждащи в руските градове, а не се свързва с понятия като демокрация, човешки права, участие – всички до голяма степен изпразнени от съдържание, след като кремълските политтехнолози са си играли с тях години наред?
П.П.: Стратегията на Кремъл е изградена върху психологически фокус: именно Кремъл винаги е унижавал своето собствено население, но те винаги пренасят вината върху САЩ и така нататък. Трябва да вярвам, че на това може да се сложи край. През 2011-2012 г. изглеждаше, че това се е случило…
Д.Б.: Дали завладяването на Крим преди година заедно с все още продължаващата война в Украйна и конфронтацията със Запада са отчаяно търсеното дългосрочно решение на проблема с легитимността на режима – или са по-скоро вид кръпка, временна поправка?
П.П.: Те винаги работят с кръпки. Дългосрочна стратегия няма, никога няма!
Д.Б.: Грубо казано, посланието на Путин към Запада е: “Да, ние сме сбъркани, корумпирани и арогантни, но и вие също сте такива”. Човек получава това послание всекидневно по телевизионни канали като RT (бившата Russia Today), изкривеното огледало, както наричате тази телевизия. Не мислите ли, че Владимир Владимирович и сие са донякъде прави – Западът отдавна е изгубил аргументите си за морално превъзходство?
П.П.: Западът изглежда уморен и с ниско самочувствие. Това позволява на Путин да върви напред. Трябва да рестартираме идеята и идеалите на демократичния капитализъм. Старият модел е изтощен. Трябва да намерим неговите корени. Западът има ужасен имидж и самовъзприятие – но на ниво поведение все още виждаме как хората искат да дойдат и да живеят тук, дори в случая с Украйна са готови да умрат за неговите идеали. Живителните извори са налице, но най-лошото, което можем да направим, е да мислим за възкресяването на “западната марка” по модела на маркетинга и пиара. Руснаците винаги ще спечелят всяка пиар война (страната, която лъже по-добре, обикновено печели). Те са майстори на изграждането на образи, които внасят смут и объркване. Западът трябва да се завърне към същността си. Дали е способен?
Питър Померанцев е известен британски журналист от руски произход. В началото на XXI век живее в Москва, където работи като телевизионен продуцент. Автор на книгата Nothing Is True and Everything Is Possible: Adventures in Modern Russia (Нищо не е вярно и всичко е възможно. Приключения в съвременна Русия) (2015), в която представя атмосферата на морален и интелектуален релативизъм в руското общество.
Д-р Димитър Бечев e специалист по политиката на Балканите, Турция и Русия. Преподавател е в London School of Economics.