Писателят Жозе Сарамаго го нарича „едно от най-изненадващите открития на португалската литература“. Според френския „Монд“ Жозе Луиш Пейшото е сред най-талантливите португалски писатели. Книгата му „Ни един поглед“, която излиза на български в издателство „Ерго“, е съвременен библейски разказ, в който Творението съществува, но Творецът отсъства.

Застинало време в една безкрайна равнина, потънала в зной, тишина и самота, държаща в плен скромни хора с библейски имена, затворени в себе си, в своите мисли и свързани само с поглед с малкия си околен свят, където се срещат великани, столетни старци, сиамски близнаци, сакат дърводелец и слепи проститутки. Дяволът венчава и опява жителите, всички са осъдени без вина и без надежда за спасение да повтарят под едно пусто небе безрадостния си делник и да чакат неизбежния край, когато няма да остане ни един поглед.

Книгата се издава с подкрепата на Главна дирекция на книгата, архивите и библиотеките и на „Камойш – Институт за сътрудничество и език“, Португалия.

Жозе Луиш Пейшото е роден през 1974 г. Следвал е английска и немска литература в Новия лисабонски университет. Пише проза, поезия, пиеси, както и песни за рок група. Колумнист в португалския вестник Jornal de Letras и във всекидневника Visão. Книгите му са преведени на повече от 30 езика.

„Ни един поглед“, Жозе Луиш Пейшото, превод от португалски Даринка Кирчева, художник Василена Георгиева, издателство „Ерго“, 2022 г.

ПЪРВА КНИГА 

Днес времето не ме заблуди. В следобеда не се усеща и полъх. Въздухът пари, все едно е горещ огнен дъх, а не просто въздух за дишане, все едно следобедът още не иска да умре и тук настава знойният час. Няма облаци, има бели, много тънки ивици, облачни нишки. А небето оттук изглежда свежо, изглежда като бистрата вода в речен вир. Мисля си: може би небето е голямо сладководно море и хората не ходят под небето, а по него; може би хората виждат нещата наопаки и земята е нещо като небе, а когато хората умрат, когато умрат, хората може би пропадат и потъват в небето. Това небе: бездънен вир без риби. Облаци, тесни поточета. И въздухът, парещ отвътре, жарки тлеещи пламъци по кожата, невидими. Въздух, застинал като грохнал човек.
Ще настане миг, в който не се мярка ни едно врабче, в който не се чува нищо освен притихването на всички неща, когато ни наблюдават. Ще дойде. Ще го зърна на хоризонта. Тъй ясно, както го знам сега, го знаех и вчера, когато влязох в кръчмата на жудаш[1] и поръчах първата, поръчах и втората, поръчах и третата чаша. Нещо повече, знаех, че в цялата равнина ще млъкнат жътварите и щурците. Най-тънките клонки на маслиновите дървета и корковите дъбове ще застинат срещу небето, в един миг ще окаменеят.
______

Жозе[2] влезе в кръчмата на жудаш вече по тъмно. Носеше още избелелите си от слънцето дрехи, землистия охров отблясък на кожата, изписана на лицето почтителна усмивка. Предшества го мръсният кривак с дебел край. Уморената кучка, родилка, с увиснала почти доземи кожа на корема и едри цицки, го последва. На тезгяха свали торбата, провесена с връв през рамото му, подпря я, подпря се. Чаша червено вино. Малцината мъже, които го поздравиха, провлачиха една неразбираема, унила сричка. Останалите, без да прекъсват разговорите, пиенето или играта на карти, погледнаха така, че да го огледат. Кучката легна ребром на пода, изви на кравай възлест гръбнак, очертан под козината, и спусна клепачи върху кафявите си примирени очи.
Когато Жозе вдигна чашата и изпи виното наведнъж, гледани от другата страна на мегдана, гледани откъм нощта и тишината, мъжете в кръчмата на жудаш представляваха отвореното пространство на една врата; представляваха тясна пътека от светлина, която се мъчеше да се провре през пустия площад и черната непрогледна нощ; представляваха мястото с неразличими думи, които се мъчеха да проникнат на пустия площад и в черната глуха тишина. И Жозе остави празната чаша на тезгяха, а току до него, под светлината, изпод думите, мигновена, доби плът ленивата усмивка на дявола. Усмихваше се. Той беше единственият без слънчев загар, носеше изгладена риза и панталони с ръб, сресана коса между каскета и щръкналите рога. Единствено той се усмихваше. Две чаши червено вино, поръча с усмивка. Жозе нямаше нужда да го поглежда. Изчака безмълвно чашите, пълни догоре, преди капката да прелее. Докато пиеха, дяволът не изпусна от поглед Жозе и дори пиейки, сякаш се усмихваше с тънка усмивка, която се разпадаше и роеше на хиляди и хиляди тънки усмивки. Мъжете продължаваха или сякаш продължаваха безкрайните си разговори, безкрайните си игри на карти, като прекъсваха само за да огледат промените по лицето на Жозе и присмехулната усмивка на изкусителя или за да изплюят влажни угарки от свити цигари. А лицето на Жозе се преобразяваше. Една след друга, чашите го изпълваха постепенно с безпричинно веселие, карнавално и панаирджийско веселие. Дяволът се усмихваше. С усмивка попита как си, къде е жена ти, че нещо не съм я виждал? За миг проблеснаха очите на Жозе и той престана тихичко да хихика, за да отговори тя е там, където трябва да бъде, откъдето никога не е излизала. Смесените гласове на мъжете бяха сега море, разстилащо вълни от думи върху главите; вълни, тръгнали от мълвеж, които се разстилаха надлъж в неясна гълчава и веднага се отдръпваха, като оставяха във въздуха отломки от думи, безполезни разхвърляни срички като вехтории на бунище. Никога?, каза ухилен дяволът и се разсмя. Млъкна Жозе, млъкнаха и мъжете, за да чуят отговора, но такъв не последва. Две чаши червено вино, поръча пак изкусителят с усмивка. Знаеш ли, продължи все тъй усмихнат, великанът ми каза, че я познава по-добре от теб, че знае по-точно и сигурно къде се подвизава, къде се намира тя. В бялата далечина на алкохолното си излъчване Жозе застина, за да схване. Под прахоляка, като къртици, мъжете ококориха малките си очи, понечиха да се изсмеят, но не знаеха как и само изгрухтяха. Жозе отвърна този великан вече прекали с лъжите, жена ми е там, където знам, че е, където трябва да бъде; а на оня, ако го видиш, кажи му да се яви пред мен, нека ми се яви. Вдигна високо юмрук и с дълъг замах го стовари върху тезгяха. Кучката се надигна и бавно излезе. А Жозе добави нека се яви пред мен, че да го пребия. Лицата на мъжете се сковаха и след като изчакаха подходящия миг, всички затанцуваха едновременно, завихриха се в кръг, закръжиха около Жозе. Той, едва различавайки смътните им очертания и смесицата от цветове, възвърна радостта на лицето си и се завъртя и разигра, и падна веднъж-дваж, и стана и пак се разигра. В един ъгъл дяволът се усмихна, най-сетне с доволна усмивка.

Тази тишина в очакване ме тревожи. Последната овца легна до натъркаляните тела на други под големия корков дъб. Мисля си: хората са овце, които не спят, овце, които отвътре са вълци. Слънцето запазва жарката си светлина в бавното тлеене на въздуха и земята. На същата сянка като мен, подпрян на същия ствол, кривакът прилича на човек, който ме гледа с печал. Пред мен, натежала, кучката току вдига очи, като знае и тя какво ще се случи.

Величествените крачки на кучката предшестваха несигурните крачки на Жозе. От време на време спираше, за да го изчака. Под небето, когато Жозе напусна селото и тръгна по песъчливия път към маслиновия хълм, нощта стана по-плътна, черна. Песента, подхваната с цяло гърло от мъжете в кръчмата на жудаш, още звучеше приглушено в замаяната му глава. Откроено в мъждивото сияние на нощта, тялото му приличаше на странна твар с три или четири крака според това, дали се подпира на кривака, или е паднал на колене и ръце на земята. И така се придвижваше напосоки, докато взе да гледа с подозрение храсталака и буренищата в канавките. И ту се нахвърляше с кривака върху храсталаците и невидимите призраци и се озоваваше на земята, ту хукваше да бяга и усещаше как краката му, изведнъж твърде големи, се оплитат един в друг.
Оградата пред имението на хълма му разкри слънчевия изгрев над покривите на богаташката къща. Също както мракът в главата на Жозе, алкохолът бавно се беше разсеял с настъпването на светлината. Усети пак бистър ума си и бремето на трезвостта. Загледан право в слънцето, Жозе се спря и събра мислите си, убеден какво ще се случи. Постоя. И продължи нагоре. Щом прекрачи портата, кучката тръгна по-спокойно и се просна под коритото за пране. Домът на Жозе, варосан и с жълти кантове, беше на няколко метра от богаташката къща, в дъното на двора, зад герана и една градинка, която господарката обичаше да се поддържа. Жозе отправи поглед към входната врата на дома си, прекоси пожълтялата градина, отмести лентите на завесата и влезе. В мрака, още останал в стаята, без да нарушава тишината, която съпътства нещата в тяхното съществуване, Жозе различи жена си върху кревата и си спомни усмивката на дявола, спомни си и неговите думи. Главата на жена му върху възглавницата, косите на жена му върху възглавницата бяха едновременно онова, което беше извоювал, и онова, което му се изплъзваше. И се обърна към люлката, а меките му движения станаха още по-меки. Невинното лице на сина му сияеше в гърдите и умиления поглед на Жозе. За миг погледна ръцете си и те му се сториха твърде груби, за да докоснат чистотата на тази кожа. Затворен в своята убеденост, която го натъжаваше и опечаляваше, излезе.
Подсвирна и кучката се надигна бодро. Разплете усуканата тел, с която се затваряше портичката, и усети как кучката се провира покрай краката му. Докато слънцето набираше сили в подножието на небето, кучката подкара овцете в стройна върволица и първите, които познаваха пътя, повлякоха в утрото все по-широк плащ от източени тела, една плавна океанска вълна от остригани овце.

Светът замря в картина, където мога само да продължа, където кривакът може само да стои, където мога само да продължа да одялвам това парче клонка с джобното ножче, където кривакът може само да стои и да наблюдава равнината като достолепен старец.
Всички птици отлетяха. Всички земни твари се спотаиха. Всички облаци застинаха неподвижно. Мигът наближава. Гледам слънцето в упор. Мисля си: ако наказанието, което ме обрича, се заключи в мен, ако приема наказанието, което се задава, и го стая, ако успея да го задържа в себе си, може да не ми се налага да понасям нови присъди, може би ще е възможно да си отдъхна. Иззад земята се надига мощният рев на тишината. Хоризонтът върви към мен в огнено зарево. И аз го зървам. Върви направо със сковани крачки. Тялото му, по-едро от човешките тела, е като ходещо дърво, като на човек, висок три човешки боя. И с всяка своя крачка приближава с три човешки крачки. Под корковите дъбове овцете са се превърнали в натъркаляни, неподвижни валчести руна. По-отблизо, гледа ме, без да извръща поглед. По-отблизо, яростта в очите му ме сграбчва и притегля постепенно. Застава прав пред мен. Гледаме се.

Изгледаха се. Седнал под висок дъб, Жозе държеше отворен джобния си нож и парче клонка с резба по кората. От дясната му страна, опрян на същия ствол, стоеше кривакът. Неподвижната великанска снага закриваше слънцето и проточваше сянка, която стигаше до кръглата сянка на дървото. Изникнал от тишината като изникнал от сън, великанът пристъпи. Жозе го погледна, сякаш изчаква, сякаш е минало много време през тези две дълги крачки и усети три ритника един след друг в гърдите и не се защити. Не потърси кривака, не стисна с пръсти дръжката на ножа. Великанът разпери широко огромните си ръце и го тръшна на земята. Жозе го погледна и не се сви, когато подкованите великански ботуши взеха да мачкат плътта и да удрят жестоко костите: по краката, ритници в кокалчетата, по пищялите; ритници в гърба. Миговете, изтекли в тишината и сторили се на Жозе цяла нощ, не бяха цяла нощ, бяха само няколко мига в тишината. Изпотен, великанът обърна отпуснатото тяло на Жозе. А въпреки кръвта и праха по кожата погледът на Жозе беше същият. Великанът понечи пак да го удари и да заличи този поглед, да го смаже от бой; но вместо това се обърна и без да поглежда назад, изчезна. На земята захвърленото тяло на Жозе изглеждаше като храст или камък или друго тяло, което вятърът постепенно отнася. Песента на врабчетата и на жътварите и щурците се дочуваше по-наблизо. Жозе гледаше право в слънцето. В ръката си още държеше отворения нож.

Може би е полъхнал ветрец и дъбовите листа сега потрепват като старчески ръце. Усещам премазаното си тяло по неравностите на земята; проснатото си тяло, потопено в застиналите вълни на земята. Може би животните и птиците са се върнали сега, за да ме видят. Виждам слънцето пред мен, много по-нависоко от мен, като бог, който ме обгръща със сияйни или смъртоносни лъчи. Мисля.

Тримата седяха облегнати на един от големите резервоари за зехтин. Бяха четири много високи квадратни резервоара с кранове на дъното. Под четирите крана стояха четири кофи, които поемаха на равни пресекулки краткия вик на зехтинови капки, пронизани от много чиста светлина. Беше лято в знойния час на този летен ден, но тук, в сумрачното помещение на маслобойната, лятото беше жежко само в смътната представа на тримата старци; под керемидите и мразовития лъх на варта и старите тухли унесените им тела си припомняха хладината. Беше лято и в железните резервоари оставаше малко зехтин, но миризмата, наслагвана дълги години, се носеше плавно във въздуха, обгръщаше, пропиваше тежките старчески думи и се смесваше с тях. Старият Габриел[3] седеше най-вляво, говореше със сведени очи и ги вдигаше само през кратките мигове тишина. Под черната риза на много черна скръб носеше грубата белота на потника, имаше кафеникава кожа. Лицето му, извън големите като езера очи и пророческото благородство на бръчките, беше обрасло с паяжина от гъста брада. Държеше каскета си и го въртеше в ръце.

______

Когато го намерих, изглеждаше като мъртъв. Денят беше просветнал в прозореца, когато чух жена му да хлопа на вратата. Имах канче с мляко на огъня и не го изпих. Излезе вчера с овцете и не се върна. Прекарах нощта притеснена, не мигнах, за друго не мислех. Тя много малко говори. Подбира думите както портокалите, късани от най-ниските клони, както най-яките палета от котилото. Къде ли се е дянал човекът? Помогнете ми. Тази сутрин говори повече. И може би затова ми се стори толкова истинска. Ако Жозе не беше изкарал овцете, щях да помисля, че здравата си е пийнал и е забравил пътя от кръчмата на жудаш до маслиновия хълм; но щом ги е изкарал, познавам го още откак ходеше подир баща си, ловеше щурци и слагаше капани за врабчета, и знам, съвсем сигурно знам, че само ако го налегнат големи грижи, няма да изпълни каквото се очаква от него. Ботушите ми се влачеха шумно по пясъка. Докато вървях, се вслушвах в себе си и знаех, че нещо се е случило. Когато го намерих, изглеждаше като мъртъв. Вратът му беше безволно кривнат, а тялото му, проснато на земята, изглеждаше като камък, изникнал там, неподвижен и издялан по странна прищявка точно във вид на човек. Кучката, разтоварена от задачата цяла нощ да държи накуп овцете, хукна към мен като дете да ми разкаже всичко. Облиза ръцете ми, докато я галех по главата. Жозе, като мъртъв, продължаваше да се взира в слънцето с изцъклени очи. С помощта на кучката го облегнах на ствола и понеже не мога да се справя сам, отидох до имението да взема една ръчна количка. На склона, нямаше как да го избягна, жена му ме изгледа и разчете погледа ми. Вече вяло, попита за него, изчака отговора ми и самичка се върна в тишината. С увиснали извън ръчната количка крака и ръце, почти опиращи до земята, Жозе през целия път остана с отворени очи. Пред нас кучката подкарваше стадото. Той, като мъртъв, се взираше в слънцето, а с всеки удар на сърцето платът на ризата му потрепваше.

Вдясно от стария Габриел, вперили успоредни погледи в смътни въображаеми точки, седяха братята. Погледите им бяха еднакви, но не виждаха едно и също. Един и същ поглед виждаше две неща. През месеците, когато не работеше, за маслобойната се грижеха братята. Винаги заедно, винаги един до друг, едновременно остаряха: прегърбиха се еднакво, имаха еднаква тромава походка и без да го знаят, съвсем еднакъв брой бели косми на главата. Бяха изминали много повече от седемдесет години от знойната августовска утрин, в която едновременно се родиха, раздирайки пътьом отвътре майчината утроба. По-възрастните разправяха, че са чували от родителите си как щом им отрязали пъпната връв, майка им ги погледнала и успяла да види, че са сиамски близнаци. След няколко минути умряла, без да пророни и дума. Погребението ѝ беше съпроводено от цялото село и преживяно като една от най-големите трагедии. Всички хора от селото изказваха съболезнования на бащата на братята за съпругата и синовете му, понеже всички смятаха, че тия деца няма да ги бъде. Но точно когато погребваха майка им, момченцата спяха върху три сгънати одеяла в стаята на баща си, до кревата, където беше изтекла майчината им кръв. Момченцата, с много сбръчкана кожа, спяха, вдигнали сраснатите си ръчички над чаршафа, с който бяха завити, сякаш с невинна гордост, че са братя. И под угрижения поглед на хората пораснаха както порастват децата. През годините мнозина искаха да им разгледат ръцете и всички потръпваха от видяното: дясната ръка на единия и лявата ръка на другия бяха слепени в кутрето. Имаха много изящни, фини ръце, дълги пръсти, но от последната става на кутрето пръстите им се сливаха и завършваха само с един нокът. Всички видели това измисляха начини за разделянето им, но най-настоятелен беше човекът, който вадеше зъби с клещи. Твърдеше разпалено, че познава хора, рязали много крака и ръце през войната, и че е изчел много книги, даже с картинки, и че да отрежеш пръст на дете е по-лесно от резитба на асма. А бащата на братята го попита как така да реша кой от двамата да остане без пръст? И човекът, който вадеше зъби с клещи, веднага отговори вече съм мислил за това, най-справедливо е да се отреже пръстът и на двамата. Бащата на братята го погледна за миг и повече не му продума.
Братята се казваха Мойзеш и Елияш[4]. За застанал пред тях човек Мойзеш беше този отляво, Елияш – този отдясно. По една очевидна причина Мойзеш беше десничар, а Елияш беше левичар. Извън тази подробност бяха еднакви във всичко. Но макар да бяха еднакви във всичко, да се движеха с изключителна съгласуваност и да бяха наглед неразличими, една отлика ги разграничаваше или може би ги свързваше още повече: Елияш не говореше. Или по-скоро говореше, но само на ухото на Мойзеш, а той, ако се налагаше, бързаше да огласи прошепнатите думи на брат си. Бяха така още от деца. Някои се кълняха, че са ги подслушвали, без те да подозират, казваха, че разменяли думи на някакъв варварски език, може би чужд, почти животински език, но въобще не се изясни дали е било така. И в лекия сумрак, във възхладната сянка, хвърляна от зехтиновите резервоари в дрезгавината, се случи точно това. Елияш се наклони до ухото на брат си и прошепна няколко шипящи звука. Мойзеш го изслуша и повтори на глас какво е казал брат му.

Не съм срещал друг човек с такъв мерак да се ожени като Жозе. Вечерта преди сватбата бяхме в кръчмата на жудаш и очите му, широко отворени, само се смееха. Всички присъстващи знаеха, че с този смях искаше да забрави много неща, искаше да забрави великана и всичко. Искаше да се ожени и се ожени, но така и не можа да забрави какво се е случило на жена му, понеже другите въобще не забравиха, понеже жена му въобще не забрави, понеже когато разговарят с него, хората внимават да не говорят за жена му, внимават да не говорят за великана.
Помня жена му още съвсем малка, баща ѝ още беше жив и работеше в тухларната. По онова време, посред лято, в ранни зори минавахме с каруцата към мерата на томе[5], а баща ѝ вече се връщаше от кладенеца с кофи вода и разбъркваше глината с мотика или я месеше с крака. И по това време имаше вече пълни калъпи и редица тухли, струпани да съхнат на още хладното слънце. А тя, нали беше без майка, се мотаеше там с много мръсна рокличка, мило дете, излизаше на пътя, поздравяваше ни и се повозваше няколко метра отзад на каруцата. Привечер, когато минавахме накъм селото, баща ѝ стоеше пред пещта плувнал в пот, сякаш кожата му е течна, сякаш кожата му е речна вода, стоеше пред пещта и поставяше сред пламъците и жаравата редици тухли. Тя, с още по-мръсна рокличка, пак пристъпваше, поздравяваше ни и висваше отново отзад на каруцата. Горе на пътя, когато стигахме до завоя, поглеждах назад и виждах оня човек да работи самичък сред пламъците и онова малко момиче да припка доволно около тухларната.

Елияш спря да говори на ухото на Мойзеш и тишината, която вече присъстваше дори едновременно с думите, остана единствена между лицата на тримата старци. За миг капките зехтин в кофите възвърнаха силата на отзвука си. За миг, сенките. И гласът на Мойзеш, сега с негови собствени думи, прозвуча слабо, сякаш ги изричаше, без да си мърда устните, толкова слаб, толкова тънък, толкова крехък.

[1] Юда (порт.). Библейските имена в текста са предадени според португалското им звучене, а съответствието им в българския език е посочено под черта. – Всички бележки под линия са на преводача.
[2] Йосиф.
[3] Гавриил.
[4] Мойсей и Илия.
[5] Тома.